СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Борис Зайцев. ВАЛААМ. Пристигане на Валаам



Корабчето с туристи и поклонници не стоя дълго на сер­доболския пристан. Свирна и отплава по своя всекидневен път през плитките заливчета на Ладога. Бреговете тук са хълмис­ти, красотата им е дива. Гори, гранити, от водата косо се подават мъхeсти скали. „Сергий” лавира между тези брегове по шаманду­рите, пазейки се от подводни камъни и плитчини. И едва започна да се разширява изходът – разкри се дрезгавата синева на езерото: подложка от стъкло, с увиснали над нея две-три островчета.

А после излизаме направо на простор. Белезникави, голе­ми, със стоманеносиня подплата, облаците са свъсени и непод­вижни. Отраженията им са студени в оловнотежката вода, на места с бели бликове. Хладничко! Северна безрадостна привечер.

Но на окото му е широко. Има и какво да си представяш.

Наляво към океана, отвъд безкрайната далечина, досами море­то, свети Трифон едно време основал обител – манастира „Свети Трифон Печенгски”. Надясно, на няколко десетки версти, е ос­тров Коневец. През ХІV век свети Арсений, пътник от Атон, пристигнал там с лодка: донесъл чудотворна икона, заселил се, основал манастир. А право напреде ни, макар и далеч, вече се бялва Съборната черква на прочутия Валаам.
Възрастта на тези обители е вековна. Коренът им – Русия. Полето за работа – огромно.
... Постепенно всички погледи се съединяват върху бялата камбанария със синьото и зеленото по кулата и огромния купол до нея. Над ивицата на гората черквата е побита могъщо, повели­телно. Тя бавно приближава, докато островът се разтяга редом. „Сергий” държи курс към малка черквица, бяла със златничко – Николската обител, на едно островче на входа, като стражница на Валаам. Нощем оттук свети фар. А сега, преминавайки, плава­ме полека нагоре по тесния огледален залив сред прекрасни гори към пристана на главния остров. Подминаваме манастирската градина. Отгоре, зад чугунената решетка, над белите килийни корпуси отново е грамадата на Съборната черква със златните кръстове. Вечерен благовест.
Изкачваме се по брега с нашата група от дами, туристи, младежи. Монах кара багажа с каруца. Пада мрак. Манастирските врати белеят сред зеления гъстак и по пътчето, по алеята с липи, кленове, орехи, се озоваваме пред огромната, също белееща в по­лумрака странноприемница. Юли сме, а жасминът не е прецъфтял. Миризмата му носи сладостна полуда, в нея има нещо изконно рус­ко, а за мен – и атонско, веднага си спомням скита „Св. Андрей”.
Слаб, леко прегърбен, в бял подрасник, с черна брада и прекрасни нощни очи, йеромонахът странноприемник о. Лука ни отрежда стая. Малкото й прозорче се отваря право в жасмина. Стаичката е тясна, с вид на килия, светли стени и бедняшки легла, които при всяко обръщане издават мелодичен звън на пружини, кукички, пръстенчета...
Начало на манастирския живот.

***

Светите Сергий и Герман. Двама иноци, две изопнати фигури в тъмен тон, Сергий по-стар, Герман по-млад, в отпусна­тите им надолу ръце – свитъци, върху тях – писмена. С древен об­лик, в който има и суровост – това са основателите на манастира. Още първият поглед, пробягал по обителта, ги съзира навсякъде тук. В медальона над входа на странноприемницата, над врати­те, по иконите, върху златокованата мощехранителница в долна­та черква от съборния комплекс. Мъчиш се да си ги представиш приживе, в далечината на ХІV век, да научиш нещо за живота им... И не научаваш почти нищо. Остава само усещането за величие и легендарност. Но в тия краища, диви и бедни, те се явяват неслучайно – както и Трифон Печенгски, и Арсений Ко­невски.
Първоначално се учудваш колко малко древност се е запа­зила в манастира. Обяснението е, че този манастир много е пре­теглил, многократно e ограбван (особено през ХVІІ век).
И все пак, все пак... Нали още от времето на Александър І е имало Съборна черква – но я разрушават и вдигат сегашната, грамадна и разкошна – но колко студена е тя! Валаамското строи­телство, съвпаднало, за съжаление, с художествено бедната епоха от средата и края на ХІХ век, изобщо е обладано от духа на гран­диозността.
В това има нещо от Александър ІІІ, както и от игумена Да­маскин, фигура ненаситна и мощна, когото бихме могли да на­речем в атонски стил Атанасий Велики на Валаам. А трябва да има нещо и в характера на самия остров, възлегнал върху гранит­ни канари, въззел се над Ладога – нещо влечащо към сила и раз­мах. Бият го вълни, зимни хали вият, северни ветрища повалят цели гори. Всичко е гръмовно, силно, мощно. Лесът му – вековен. Скалите му – гранит, прорязал водите. Манастирът – кажи го за хиляда души. Игуменът Дамаскин – почти великан: неуморен, не­мигващ, несменяем (властвал над Валаам четиридесет години и какво ли не изпонастроил). Че и камбаните – главната е хиляда пуда!
Но не била малка и силицата на самото валаамско брат­ство, рожба на селска Русия, век след век и поколение след по­коление на смяна в упорен, безименен труд. Защото Валаам си е малка държава. С гори, ниви, ливади, кравеферма, овощни и цветни градини, водопровод и какви ли не работилници! Всич­ко това се е налепило и живее около Съборната черква и бело­снежния четириъгълник на килиите, трапезарията, ризницата, библиотеката и пр. Тук е домът на игумена и управата, тук са ико­номиката, политиката и дипломацията, великолепните служби в Съборната черква, в празник изпълнена с карелци от околността, поклонници и туристи. В долната черква с мощите на преподоб­ните и в странноприемницата на о. Лука постоянно пристигат и заминават хора – какви ли не идват тук! (…)