СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Шон Кени. Франциск, Банън и неопелагианската криза



В наскоро публикувана статия в Ню Йорк Таймс Джейсън Хоровиц се опитва да свърже съветника в Белия дом Стив Банън и кардинал Реймънд Бърк, превърнал се наскоро в лице на съпротивата срещу опитите на германските епископи да започнат „реформа на реформата“ и противник на желанието на папа Франциск да хвърли мост към нашите източноправославни братовчеди. По този начин авторът се опитва да очертае съществуването на голяма националистическа конспирация срещу Католическата църква.

Като се има предвид скорошната полемика около Суверенния орден на Малта, наличието на подобна връзка в огромна степен би облагодетелствало „реформаторите на реформата“ сред германските епископи.
Но човек трябва да е наясно за позицията на папа Франциск и защо католиците с добра воля са абсолютното задължени да застанат зад Франциск в момента, когато Ватикана е под пълна обсада. Сред реформаторите съществува тенденция Учителната власт да се отвори до такава степен, че да загуби католическата вяра. В същото време у традиционалистите може да се различи заплашителна склонност към неопелагианство.

По отношение и на двата лагера осъждането на постмодернизма от папа Лъв ХІІІ в неговата енциклика Testem Benevolentiae Nostrae (Свидетелство за нашата добра воля) се оказва много повече пророчество, отколкото размишления върху призрачен проблем и до голяма степен както при героя на Дж. Р. Р. Толкин от Властелинът на пръстените Саурон, „призрачната ерес” започва да придобива реална форма.

Мъдростта и далновидността на папа Лъв XIII се състои в това, че в Testem Benevolentiae Nostrae той правилно обърна внимание, че възходът на постмодернизма съдържа в себе си едновременно протестантски и пелагиански черти. Накратко, това, което Франциск характеризира в Evangelii Gaudium (Евенгелската радост) като постмодерен начин на мислене, попада в капана на две крайности: гностицизъм и неопелагианство.

Накратко, Стив Банън се противопоставя на Католическата църква, защото вижда в нея източник на глобалистко влияние срещу неговите националистически (и евразийски) възгледи; в нея той вижда институция, попаднала в плен на Втория ватикански събор, която, както с право приема голяма част от неопелагианската десница, поставя акцент върху милостта, а не върху „правилата”.

Този подход отразява мисленето на nouvelle droite (новата десница), която напоследък превзе политиката в Западния свят и която защитава християнски свят без Христос и открива корените си не в традициите на Запада, а в реваншизма на Изтока и по-конкретно в политическите теории на Александър Дугин, възприети от крайно десни политици като Националния фронт на Франция, партията „Йобик“ в Унгария, Партията на независимостта на Великобритания или „Алтернатива за Германия“.

Франциск не е либерал. Франциск е йезуит и вероятно молинист в сърцето си, което предполага напълно различна концепция за човешката свобода, намираща се отвъд неотомистката представа, защитавана от американските католици и утвърждавана от тях като автентична след кризата, породена от американизма в края на ХІХ век.

Нашият проблем като католици в Америка се състои в това, че нямаме друга концепция за автентичен католицизъм сред миряните извън представата, формирана от неотомизма. След осъждането от папа Лъв ХІІІ на американизма Рим започва да изпраща богослови, школувани в неотомистката доктрина, а вярващите католици в Америка бързо възприемат тези представи, които приемат за автентичен израз на католическото мислене.

От тази гледна точка самата идея, че неотомизмът може да бъде погрешен, намирисва на либерализъм, социализъм, комунизъм и всички останали -изми, които католиците – по време на нашия преход към нормалността в средата на ХХ век, намират за заплашителни. Неотомизмът е единственият език, който ние имаме (а като бивш католик, и самият Банън). (…)