СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Пиер Шоню. Времето на Реформациите



Защото Той е Бог наш, и ние сме народ от Неговото паство и овци под Негови ръце (Пс. 94:7).

Този текст е посветен на онова, което сме склонни, поне на пръв поглед, да наречем двете Реформации на Църквата. Или по-точно – времето на двете Реформации на Църквата. Проблематиката на двете Реформации, първо Протестантска реформация, а сетне и Католическа реформация – или по-скоро Контрареформация, тази калка на Gegen Reformation на немските историци от XIX в. – несъмнено се явява прогрес спрямо конфесионалните религиозни истории (англичаните биха казали деноминации), имащи превес почти до средата на ХХ в. В перспективата на големите трактати по обща история по този начин се фрагментира и без това разпокъсаният и изгубен континуитет. Нещо, което води до обособяването на отделни глави, където, неясно как след Лутер, Калвин, Нокс, кралица Елизабет и религиозните войни, изникват решенията на Тридентския събор, делото на св. Карл Боромей, колонадите на Мадерна, а още по-късно и в съвсем друга среда – Берюл, Паскал, трагичните напрежения на светци и френски класици. Тъкмо тази проблематика на двете Реформации е имал предвид Люсиен Февр, откроявайки я в сърцевината на религиозния XVI в. и в духовното странстване на Мартин Лутер – съдба, задълго белязала това столетие. Ала на Люсиен Февр не е достигнало време, по-голямо познание за XVII в., както и още малко симпатия към католическата духовност, за да наложи чрез своя талант и авторитет проблематиката на двете Реформации в континуитет.

През 60-те години на ХХ в. битката е вече спечелена. Двете Реформации естествено заемат мястото си в синтезите на историята на цивилизационните системи. Историята е дъщеря на своето време. Люсиен Февр го заявява успешно тъкмо по повод на Реформацията.

Две или четири Реформации?

И тъй, да се върнем към проблематиката на двете Реформации, макар да трябва и да можем да излезем от нея. Историята върви бързо. Рецитирането на днешните истини не е с нищо по-добро от предъвкването на вчерашните очевидности. Проблематиката на двете Реформации съвсем не изчерпва възможностите, а и би било твърде опасно да се облягаме единствено върху нея. Разгръщането на двата процеса съвсем не скрива различията. Въпреки привидностите и желанието за помирение, наложено над миналото, различията оцеляват, а дълбоките корени на тези различия се простират далеч отвъд времето на Реформацията, колкото и тя да тегне над тях. Една внимателна социология на Европа и Америка по време на кризата през 60-те години на ХХ век разкрива как тези различия избуяват наново въпреки опитите да се намали техният обхват. Социологията на настоящите поведения ни дава допълнителни ключове за разбирането на миналото. Със сигурност миналото ще ни помогне да разберем някои аспекти от религиозната драма на нашето време.

Затова се връщаме към проблематиката на двете Реформации, без да се ограничаваме с нея. Драматичното противопоставяне вчера и помирението днес – тези две исторически противопоставени движения привилегироват и два основни полюса в рамките на един и същи исторически поток. Две Реформации? Бихме могли да ги увеличим и до четири, без да се поддаваме на демоните на анализа. Преди драматичното раздвояване от 1517–1521 г., тоест в период от два века, Латинската църква е съпътствана от реформаторски движения, които приключват около 1500 г. с консенсус, който не е този за Реформация, а за нейната необходимост. Нещо повече, големите изменения в сферата на мисълта, на базовите клетки на обществото, на техниките на мислене значително предхождат XVI в. Истинската революция, истинската промяна се разполага в два хронологически плана: в дългосрочна перспектива – от средата на XI в. до края на XIV в; в по-краткосрочна перспектива – от границата на XIII–XIV в., чиито избори са определящи за една цивилизационна система с времетраене от почти половин хилядолетие, тоест до трийсетина поколения. Тази перспектива дава нов живот на старата, макар и твърде несръчно формулирана перспектива за Пред-реформацията. Пред-реформацията обаче не е някаква Реформация, търсеща самата себе си.

Особено след Голямата схизма, тоест след Уиклиф и хуситската експлозия в Бохемия и дори след схоластическата via moderna (ако се доверим на Пиер Дюем и Александър Койре), тоест след прословутото осъждане от 7 март 1277 г., което, потвърждавайки възможността за един безкраен универсум, всъщност се противопоставя на философията на аристотелизма, взела връх през XIII в. Протестантската реформация не е първата, тя не блика ex nihilo, от някаква празнота; тя е прилив, който се отделя от една прииждаща вълна. И тя не разбива единството. Да кажем по-скоро, че го откроява в интензивността на религиозния живот, в едно обширно пространство, където броят на четящите може би нараства петкратно в рамките на век и се умножава рязко от средата на XIII в. – оттук и трудностите на единството, тъй като много прагове са преминати. В тази перспектива втората Реформация е Протестантската реформация, Реформация на Църквата, събираща хората. Въпреки избухването на вътрешни напрежения между лутерани и калвинисти – от 1560 до 1620 г. те често са на ръба на сблъсъка – третата Реформация е тази на Тридентския събор (1545–1563), тази на един нов и „реформиран” католицизъм, богат, неотстъпчив и завоевателен, който компенсира европейските загуби, поемайки дълго време сам отговорността за откриването на една нова мисионерска „граница”. (…)