СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Данаил Давидов. Размисли преди смъртта
(Истината е субективността)



Умирам. Трудно е да се каже точно кога. Може би след шест месеца или след година. Или само след месец. Предлагат ми варианти, като например да извеждам екскрементите си в торбичка, скрита под колана на панталоните плюс всевъзможни смазващи терапии преди и след това. Хората напоследък обичат да се лекуват. Живял съм цели 66 години. Предпочитам да не се подлагам на такова нещо, that makes calamity of so long life, както би казал Шекспир.

Умирам. При това без да съм ослепял или да ме е хванал алцхаймер – двете неща, от които се боя цял живот и особено през последните години. Би могло да се каже, че това е донякъде добре.

Не искам да звуча патетично. Съвременната цивилизация твърди, че трябва да ни е ужасно страх от смъртта, предписва ни фази, в които да я отричаме, да се бунтуваме, после да я приемаме и въобще иска да спазваме схеми, които разни умни хора са измислили, наблюдавайки други, не непременно толкова умни. Не искам да се правя на велик, като отказвам да вляза в тези схеми. Знам доста и за психиатрията, и за психотерапията и знам колко недопустимо звучи това. Логиката: ако твърдиш, че си извън схемата, ти доказваш с това, че си в нея ми е до болка позната. От това не можеш да избягаш. Затова и хора са измислили антипсихиатрията – от безсилния гняв срещу самодоволното многознайство на създателите на схеми.

Няма спор, че всеки от нас е индивидуалност, т.е. свят сам за себе си. Тук обаче идва най-голямата спънка. Ако тази индивидуалност е толкова важна, възможно ли е да се разделим с нея? Тук разликата не е между тези, които вярват или не вярват в Бог, т.е. в Създателя на вселената, а между тези, които вярват или не вярват в индивидуалното съществуване на душата след смъртта.

Питам се защо е важно дали след няколко месеца или година моята индивидуалност ще продължи да съществува някак си, или няма. Първата ми и най-естествена реакция е, че това е важно за самия мен. Моята индивидуалност е това, което съм аз. Не тялото ми и дори лицето ми (което, ако трябва да бъдем честни, нерядко ме изненадва с вида си, надничайки от снимка или от огледалото). Не и моята „телесна рамка“, която скоро ще бъде жертва на всички естествени процеси на гниене, добре описани в световната литература. Моята индивидуалност, която трябва да ми е толкова скъпа, с други думи е това, което наричаме душа. Аз без нея не мога. Това е обикновена тавтология. Но нима от дете нямам моменти, в които ми се иска да ме няма? Защото съм направил нещо лошо. Или защото ме е страх от някакво зло. Или просто защото ми тежи това, което се случва. Всъщност Хамлет изобщо не е сам в своя въпрос: „Да бъда или да не бъда?“, защото той, въпросът, произтича от знанието, че наред с важността на това да бъда, понякога много ми се иска и да не бъда. Защо трябва да приемем, че това желание е с по-ниско качество от желанието да бъда? Фройд се е опитал да постави нещата на местата им, назовавайки „тежнението към неорганичния покой“ Танатос, т.е. смъртта. В този неорганичен покой (ако мърдането на зъбите на червеи и насекоми може да се нарече покой) мен ме няма. Аз никак не участвам. Някои твърдят, че съм щял да наблюдавам „от горе“ тази суматоха, но това тяло, с което закусват и на което беше такъв зор да се втъкне споменатата торбичка, вече няма да е „мое“.

Ако оставам за после, т.е. ако душата ми запазва своята индивидуалност, въпросът е: по какво ще се разпознавам. Бързият отговор е: по добре познатата ми система от мисли и чувства, които и днес изпълват живота ми и които наричаме моето съзнание. Истината е, че този отговор всъщност е ужасно повърхностен. Ако махнете тялото ми с всички негови усещания, какви мисли и чувства ще ми останат? Мисля за секс доста често и дори да не го практикувам, тялото ми знае за него и е способно да реагира така, като че ли го правя и сега. Но без него? Глад и жажда, топлина и студ, вкус и (най-вече) болка – очевидно ще отпаднат от живота ми. Възможно ли е мислите на Кант или моите, все едно, да оформят индивидуалността ми? Идеята, че ще ми остане само да философствам по декартовски никак не ме удовлетворява. Остават личните спомени, животът такъв, какъвто си го представям. Това ме стряска, защото открива бездна от други проблеми. Аз смятам, че съм направил и нещо добро, че съм преживял и нещо хубаво, и изпитвам благодарност към Бога, за това, което ми е дал. Имам, с други думи, нещо от онова, на което му викат позитивно мислене. Но бедната ми съседка, която е вечно недоволна и онеправдана; която смята, че някой й е откраднал живота; която твърди, че нищо не е станало така, както тя го е искала – нея този спомен ли ще й оформя индивидуалността? Мога да напиша трактат защо това, което тя твърди, е нелепо. И при все това именно то ще оформя след смъртта й нейната индивидуалност? Боже опази! Предполагам, че тя би казала същото за мен. Но ако това, което ще остане от мен са шепа тенденциозни и често недостоверни спомени и кълбо от нелепи интерпретации около тях, за каква индивидуалност всъщност става дума?

В християнската доктрина има нещо неописуемо възхитително и смайващо – и комай точно това е и самото християнство – Въплъщението. Ако наистина не сме просто маймуни, ако наистина носим нещо много по-висше от животинския свят, ако боравим с такива невероятни неща като наука, философия, религия и морал, очевидно непознати на другите видове, и ако всичко то не се е самозародило (както примитивни „учени“ се опитват да ни убедят), то Бог ни е създал с някаква мисия и колкото и да търси човек, трудно открива друго обяснение, освен че тази мисия е да Му дадем да се огледа в общото между нас, хората, за нещо Нему присъщо и най-вече в собственото Си многообразие чрез нашето човешко многообразие. Човек би се изкушил дори да построи хипотезата, че нещо в Него, което е общото у нас – а защо не и фактът на самото многообразие – е събудило у Него въпроси (не смея да кажа проблеми), та Му е дотрябвало да се оглежда. Но така или иначе не само за Алиса, но и за всички нас би било разбираемо желанието да влезеш в огледалото. А какво по-ефикасно влизане в огледалото – при това с толкова благородство и добронамереност – от Въплъщението? (…)