СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Да си епископ по време на война.



Монсеньор Жозеф Тобжи, архиепарх на Маронитската католическа архиепископия на Алепо, отговаря на въпросите на Християнство и култура

Роден сте в Алепо, където днес сте пряк свидетел на толкова много страдания. Какво е да си епископ по време на война?

Да бъдеш епископ по време на война, означава да носиш огромен кръст! Защото, от една страна, един епископ (пастир) трябва да осигури духовна храна на паството си, най-вече в този период на война, когато много хора са на път да изгубят вярата си в Бога, мислейки, че Той ги е изоставил… После епископът трябва да осигури и материална храна (всички материални потребности), защото повече от 90% от хората са под линията на бедността! И то не в период на мир, когато има отделни случаи или милосърдна дейност, а тъкмо сега, когато е обратното – това е основното и неизбежно дело. Освен това един епископ при нас, в Близкия изток, е и важен социален деятел. Ето защо, волю-неволю, хората идват при епископа, за да искат всичко (и може би по-малко заради духовните си потребности). Оставям на вашето въображение да си представите колко неща днес се искат от епископа. От друга страна, да бъда епископ в този период за мен означава една огромна Благодат, отредена ми от Господа, която е благодатта да съм съпричастен на страданията на хората, обвързвайки ги със Страданията на Христа, което в края на краищата ги прави спасителни за хората, за епархията, за Вселенската църква и за целия свят. Това в същото време означава да даваш надежда на хората, които не просто страдат, а се освещават в страданието си, освещавайки и останалите. Да бъдеш епископ по време на война, означава да живееш с най-същностното, да живееш във всекидневно обръщане и покаяние, да живееш в молитва и застъпничество за моята епархия и за всички, да живееш в сърцето на Иисус, Който утешава… поради което благодаря на Господа, че ми позволи да изживея всички тези надежди и да понеса този кръст.

Каква е хуманитарната ситуация днес и как оцелява католическата маронитска общност. Какво беше състоянието на епархията преди войната и какво е днес?

Епархията преживя толкова мъки, но най-лошото са кървящите рани на имиграцията. Процентът на останалите тук хора е около 35%, а по-голямата част от имигрантите са млади (мъже). Това означава голяма заплаха за изличаване във времето, ако няма намеса на Божията благодат. Второто голямо зло е бедността. Хората не работят вече от шест години, представете си унижението на нашите хора, които преди сами осигуряваха препитанието си! Да не говорим за основни обществени услуги: не сме виждали електричество от ГОДИНИ! Водата е крайно оскъдна (днес, 1 февруари 2017 г., е 20-ият ден без капка вода!), липсват дизел, газ, бензин… какво унижение! Преди войната изобщо нямаше такова нещо. Недостъпни и крайно оскъдни са лекарствата, лекарите масово бягат, болниците работят в минимален режим… Отвличането на хора за паричен откуп, обирите… Благодарение на Бога в последно време малко намаля страхът от бомбите, снарядите, ракетите на терористите („умерената опозиция“), които сееха всекидневно смърт, които носеха разрушения – да останеш без дом, без училище и т.н. (…)