СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Клемена Антонова. „Всеки пред всички и за всичко е виновен“



Размисли за бежанската криза през погледа на руската религиозна мисъл

В романа на Достоевски Братя Карамазови един от героите, старецът Зосима, произнася знаменитата фраза: „Всеки пред всички и за всичко е виновен“. Какво означават тези думи? Спомням си колко размисли предизвикаха те у мен, когато за пръв път прочетох романа в гимназията. Стори ми се много несправедливо всеки да изпитва отговорност, още по-малко вина, за дела, с които няма нищо общо. И наистина модерната ни вяра в личната отговорност прави едно такова твърдение трудно за разбиране, то ни се струва несправедливо и/или твърде абстрактно и затова до голяма степен неприложимо на практика.

В тази статия бих искала да защитя, на първо място, мнението, че концепцията на Достоевски за отговорността следва да бъде разбирана в контекста на идеите, развити от едно определено направление в руската религиозна мисъл, а именно т.нар. движение за всеединство. Достоевски познава добре идеите за всеединството чрез близостта си с един от неговите най-видни представители – Владимир Соловьов, чиито лекции редовно посещава. На второ място, вярвам, че тази религиозно-философска концепция за отговорността е съотносима с дебатите и моралните предизвикателства, пред които се изправяме в настоящата бежанска криза. Трябва ли народите в Европа да помагат на хората, които бягат от военния конфликт в Сирия и от други места по света? Ако отговорът е утвърдителен, то до каква степен и под каква форма те могат да предложат помощта си? Дали помощта е въпрос на юридическо и морално задължение, или е само въпрос на личен избор? Това са някои от въпросите, които през последната година внезапно придобиха острота и започнаха да се обсъждат от философи, политически анализатори и богослови, както и от обикновените хора, вярващи и невярващи. В тези дебати активно участие взимат католици и протестанти, което доведе до формирането на единна обществена реакция от християните в Западна Европа. Много по-малък е приносът към този публичен дебат от православна перспектива в Източна Европа. На практика същински дебат, подобен на този, който се води на Запад, като цяло не съществува в повечето бивши комунистически държави в източната част на континента. Българският политолог Иван Кръстев дори предупреди за опасността от „връщане към разделението между Запад и Изток“ в Европа заради бежанската трагедия. В интервю за Дойче Веле той изказа мнението, че „обичайно разединените общества в Централна и Източна Европа са почти напълно единодушни в подкрепата си за отхвърлянето на бежанците“. Православните църкви в тези страни също не полагат особени усилия да разсеят това убеждение. Точно този контекст е причината, която ме кара да привлека вниманието към руската философска традиция на всеединството, която вижда себе си като пряк продължител на традициите на православното богословие. Наистина, руските философи не развиват цялостна и систематична концепция за всеединството. И все пак, с оглед на интелектуалните и морални дилеми, пред които се изправяме в днешната бежанска криза, има смисъл да се върнем към тяхната доктрина за единство на човечеството, развита въз основа на философията за всеединството и стъпила върху православната богословска традиция.

На трето място, струва ми се, че вярата в единството на човечеството, която срещаме в руската религиозна философия, е дори още по-необходима днес в глобализирания свят, отколкото във времето на Достоевски и Соловьов. Както отбелязва Чарлз Тейлър, през последните няколко десетилетия сме свидетели на появата на „световно движение на симпатия и практическа солидарност … без аналог в историята”. Бежанската криза доведе този феномен до неговите възможни граници, доколкото тя предполага оказването на помощ на хора, които могат да бъдат описани като напълно „чужди”. Настоящата ситуация предполага определени морални отговори, които според мен не могат да бъдат убедителни, без да се възползваме от концепцията за универсалната солидарност, която, дори и да е концептуализирана в рамките на светската философия, в крайна сметка има своите неоспорими религиозни и уникални християнски корени. Тези морални норми и отговори намират израз в термина Willkomenskultur, който се утвърди през последните няколко месеца в Германия и Австрия: „културата на приветствието”, наложена в определени части от Европа. Сетне бих искала да обърна внимание, че бихме се изправили пред същностен и нерешим концептуален проблем, ако не признаем религиозните основания на тази Willkomenskultur. Без признаването на тези основания не може убедително да бъде развит аргументът, че цели страни и нации са морално задължени да приветстват милиони „чужденци”. Тъй като убеждението на стареца Зосима, че „всеки пред всички и за всичко е виновен“, остава до голяма степен неразбираемо, ако то бъде изведено от христоцентричния светоглед. (…)