СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Светослав Риболов. Предизвикателството към Европейските ценности от неконтролираното мигриране към ЕС



Първите основи на Западната цивилизация

Когато говорим за ценности, много често ги свързване с някаква религия, с някакво културно наследство, което има отношение към определена религиозна традиция. В случая с Европа няма съмнение, че това е християнството, или по-общо казано юдеохристиянската библейска традиция, в съчетание с античната класическа традиция на гръко-римския свят. В контекста на западната цивилизация това е основата, от една страна, на демократичната процедура за управление на обществото. Тя идва от наследството на антична Гърция, където се заражда демократичната система, основана на процедура, гарантираща избора на най-достойните представители на обществото за магистратски длъжности. От друга страна, определено в основата на нашите общества стои правовият ред, който е наследен от Рим и неговата законова система. Въпреки че тя варира в различните страни от т.нар. западен свят, все пак в основата си тя е съхранила принципните положения от римското право. Третият важен и структуроопределящ компонент на западната цивилизация е разбирането за правата на човека – индивидуалната му ценност и неприкосновенност пред диктата на държавата или на групата. Тази специфична европейска концепция, развила се в съвременния европейски персонализъм, е възникнала въз основа на библейското схващане за върховната ценност на човека като единствен Божи образ сред сътворения свят. Доколкото човек отобразява Бога сред тварите, той е най-ценното творение на Бога и негов репрезентатив сред останалите твари. Това е наследството на библейската традиция в западната цивилизация. Именно особеният християнски възглед за човека е дал специфичната характеристика на християнската цивилизация, която често наричаме и „западна“. Тази концепция за човека е предизвикала редица прогресивни явления в историята на човечеството. Християнското разбиране за ценността на човека е стимулирало донякъде редица законодателни актове на император Константин Велики, даващи редица права на жените, сираците и на специфични групи в римското общество; то е причина за появата на милосърдните институции, организирани от християнски епископи още през Късната античност; разгърнало е особения възглед за това, че слабият не е „обречен от кармата на боговете“, а е онзи, на когото трябва да се помогне – и че това е угодно на Бога; породило е идеята за прошката и доверието между хората, от което произхожда като цяло основата за капиталистическите икономически отношения и съвременната финансова система; положило е образованието на рационални принципи, доколкото човешкият разум отразява Божия ум и така има неоспорима стойност за осмисляне на процесите във всемира – теза, която е синкретично получена между библейския възглед за произхода на човека и елинската идея, че човешкият разум има общовалидна и неотменима стойност.

Християнската концепция за човека вероятно е именно и причината Европа, а не някоя друга цивилизация да извая едно дълго, спокойно и изпълнено с мисъл Средновековие; да роди хуманизма, Ренесанса и Просвещението; да си вземе поука от грешките си; да привиди в миналото си и доброто, но и да оцени реалистично злото. Именно въз основа на християнските морални ценности се проведе денацификацията в следвоенна Германия; въз основа на християнските ценности се приеха редица демократични правила и критерии на ЕС за правата на човека. Въз основа на християнската идентичност се формира самата идея за първенство на закона, диктуван от морала, и международния миротворен порядък. Дори и европейската левица днес едва ли би отрекла ролята на християнските ценности за съхраняването на семейството като основна и градивна единица на западното общество.

Завръщането на религията в световен мащаб

Още между 30-те и 60-те години на ХХ в. в ислямските общества постепенно набира сила процес на завръщането на религията под различни форми, но със сигурни и тежки стъпки. Става дума за уахабитския салафизъм, който се превърна в официален естаблишмънт в Саудитска Арабия и редица други страни в нейната орбита. Паралелно на това, в западния свят, успокоен от следвоенното благоденствие, религията започна да отстъпва. Обяснение на този процес ще дадат социолозите и хората, занимаващи се с масова психология. Онова обаче, което видяхме през последните поне четири десетилетия в Източна Европа, преди и след смяната на режимите, беше постепенно, понякога незабележимо завръщане на темата за религията. Със сигурност този интерес сред православните християни в Източна Европа е забележим още през 70-те години на ХХ век. В България постепенно се завръщат редица битови прояви на православното християнство и исляма, хората на едно или друго равнище вече, макар и доста дистанцирани през комунистическия режим от религиозните институции (Църквата и мюфтийството), в някаква степен са заинтригувани от някои традиционни аспекти на религиите на общностите, от които произхождат. В края на 80-те години това вече ще е съвсем очевиден процес. Той обаче е свързан и с навлизането на Ню Ейджа в България през кръга на Людмила Живкова – мистична мода, безразборно съчетаваща елементи от християнството, будизма, други източни религии с теософски мистични фантазми от края на ХIХ и началото на ХХ век. Своеобразен израз, все пак ситуиран в западна среда, на този процес на завръщането на религията сред православните християни е възраждането на теологичните изследвания в Гърция през 60-те и активизирането на работата на редица руски интелектуалци в емиграция в Западна Европа и САЩ в следвоенния период – всички те пледираха за възраждане на православното богословие и идентичност. Нека цитираме и великия руски интелектуалец и свещеник Георгий Флоровски, който издигна принципа за освобождаване от „вавилонския плен на Запада“, усещайки с дълбинния си богословски усет самия дух на времето, в което живее. И в двата случая – и в Близкия изток, и в Източна Европа – религията се оказа и много силен политически и социален мотив за много широк кръг хора. Разбира се, по различно време в различните социални групи той действаше по различен начин и интензитет. Ако при образованите и заинтересувани от богатата традиция на православното християнство този интерес доведе до сериозно разгръщане на изследователски програми и преоткриване на огромните масиви на интелектуалното съкровище на византийската християнска култура или респективно – преоткриване на високата ислямска култура на Близкия изток с цялата й сложност, синкретизъм и контекст, при по-необразованите мюсюлмани и християни, обзети от тази вълна, се разгърна една особена линия на опростяване на понятията и извеждането на крайни тези за действителността. В случая с православното християнство то беше „стилизирано“ като „източно“, „славянско“, „руско“, „имперско“, „национално“, или най-общо казано – политизирано, то в случая с мюсюлманите очевидно универсалистичните моменти влязоха в съчетание с характерните за салафизма радикални стремежи за опростяване и схематизиране на религиозните концепции до някакъв имагинерен изначален „чист ислям“ – „без примеси и замърсявания“ от секуларната културна среда, възприемана a priori като западна. (…)