СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Тивериополски епископ Тихон. МИТРОПОЛИТ СТЕФАН БЕШЕ ЕДИН ОТ НАЙ-БЛИЗКИТЕ СЪРАБОТНИЦИ НА ПАТРИАРХ КИРИЛ, КОЙТО НЕ ЗАБРАВЯШЕ ДА КАЗВА „БЛАГОДАРЯ!“



(Из Спомените на епископ Тихон, предоставени за Биографичен сборник за митрополит Стефан)

Когато разбрах за подготовката на сборник, посветен на един от образцовите български архиереи – блаженопочившия Великотърновски митрополит Стефан, дело на църковния ни изследовател г-н Борис Цацов – нещо, което Църквата също отдавна трябваше да стори, аз се отзовах с голяма радост, защото познавах този добър човек и образът му в съзнанието ми все още е много ясен.

Животът и примерът на дядо Стефан е ценен и поучителен за всички нас и за идните поколения. Такива четива укрепват нашата вяра и усилват волята да вървим по начертания ни от Бога път. Затвърждават чувството ни на дълг към духовното наследство, оставено ни от родната Църква и нейните архиереи. Въпреки че считам за твърде скромно и оскъдно това, което ще разкажа, правя го в памет на този наш изряден митрополит. През 1959 г. бях приет за ученик в Софийската духовна семинария, изселена тогава на гара Черепиш, която завърших през 1965 г. Ежегодно по два или три пъти духовното ни училище се посещаваше от Българския патриарх Кирил и членовете на Св. синод, които идваха да инспектират учебния процес и да се запознаят с подготовката и нуждите на своите духовни чеда. Така се случи и през 1962 г., когато за пореден път посрещнахме синодалните архиереи, но тогава погледите на всички ученици бяха насочени най-вече към новоизбрания Търновски митрополит Стефан. За него знаехме, че той е един от най-приближените хора на патриарх Кирил, спечелил голямото му доверие още в годините като негов протосингел и викарен епископ в Пловдивската епархия. Виждаше се, че дядо Стефан стриктно и дисциплинирано следваше старшинството си сред останалите синодални архиереи и учудването на всички ни в онзи момент бе голямо, когато още в първия учебен час той, като един от младшите митрополити, влезе в нашия клас. За късмет пък ние точно в този ден имахме немски език и доста се притеснихме и треперехме, защото знаехме, че и митрополит Стефан е „немски възпитаник“. По негово настояване обаче урокът мина доста бързо, след което владиката взе да ни разпитва кой откъде е родом. Започна, разбира се, с неговите епархиоти и ние малко им завидяхме, че по време на междучасието той извика съучениците ни от Търновска епархия и на всекиго от тях даде по 5 лева – немалко пари по онова време. Това, разбира се, правеха повечето митрополити, а само ние, софиянците, се считахме за „сирачета“.

Няколко години след завършването на семинарията не го бях виждал, до времето, когато станах студент в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София и бях назначен за иподякон в храм-паметника „Св. Александър Невски“.
Дядо Стефан беше станал вече утвърдено име сред митрополитите, защото освен близостта му с патриарх Кирил, наред с Врачанския митрополит Паисий, беше много добре ориентиран в църковно-правните въпроси. Всички неща, които трябваше да се изпълнят прецизно, Св. синод възлагаше на Търновския владика. При немалкото посещения на църковни гости и делегации от чужбина винаги му се поверяваха организационните задачи и грижата за придружаващите високия гост лица.
За съжаление днес някои утвърдени в миналото порядки доста са се променили, но по онова време богослуженията в храма „Св. Александър Невски“ задължително преминаваха гладко, при пълна тишина и дисциплинираност в светия олтар. Дякони, иподякони, клисар не откъсваха поглед от служещите духовници и непрекъснато поддържаха помежду си зрителна връзка с очи. Знаех, че при тържествени богослужения с участието на патриарха и синодалните архиереи, ако дядо Стефан потърсеше погледа ми, то това значи, че е предвидил нещо, което трябва да се оправи или подготви. Лично той никога не капризничеше за някакво особено внимание, но ми бе казал, че разчита на съобразителността на иподяконите в храма, за да не се налага сам да ги търси и вика при подреждането на одеждите на патриарха и митрополитите, обличането, събличането, а след това сгъването и изпращането им обратно в Св. синод.

След края на св. Литургия, преди да си тръгне от храма, архиереят винаги се оглеждаше, за да види къде съм. Правеше ми знак да отида при него, за да се сбогуваме, благославяше ме и пред мене като на „старши“ иподякон изказваше благодарността си към всички други иподякони, което аз съответно трябваше да им предам от негово име.
Сега, след толкова години, все още е пред очите ми дълбоката и искрена скръб на дядо Стефан при кончината на приснопаметния патриарх Кирил – 7 март 1971 г.

Както за всички, така и за него тази смърт беше неочаквана, внезапна. Скоро преди това, на 17 януари, бе отслужена тържествена св. Литургия по случай 70-годишнината на патриарха и никой не допускаше, че ще се случи нещо подобно. Объркването беше голямо. След като в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ бяха положени за поклонение тленните останки на блаженопочиналия патриарх Кирил, дядо Стефан на няколко пъти идваше в храма, заставаше до ковчега и така по десетина минути стоеше безмълвно. Ако се приближавах до него, той само леко ми махаше с ръка като знак, че иска да бъде сам и няма нужда от нищо. Мъката му в този момент наистина беше неподправена.

Неслучайно патриарх Кирил, който импонираше със своите знания и мъдрост, още приживе беше определил митрополит Стефан за главен изпълнител на своето завещание, защото, познавайки неговата църковна ревност и морал, знаеше, че всичко ще бъде разпределено така, както се е разпоредил. При погребението на патриарха в Бачковската св. обител митрополит Стефан беше много зает с дошлите от чужбина гости, но в подходящ момент ме спря и ми каза: „Още не съм ти благодарил, но се моля Бог да те закриля“. Не мина много време и разбрах какво е искал да ми каже. „Закрилникът“ на такива като него и мене се беше преселил от нас в отвъдното и единствен закрилник ни остана само Всевишният Бог.
Съвсем логично след 1971 г. митрополит Стефан беше избутан в задните редици и постепенно спря да бъде полезен и нужен, както преди. (…)