СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Лари Зидентоп. За идентичността на Запада



Рано през епохата, станала известна като „модерното” време в Европа – през ХVІІ и ХVІІІ век – възникват три различни гледни точки, които се борят за надмощие в мисленето на хората. Това са възгледи, защитаващи различни принципи за управление и развитие на европейското общество. Едната гледна точка утвърждава и защитава „естествените права“, другата се концентрира върху удовлетворяването на индивидуалните предпочитания или върху „утилитаризма“, а третата издига знамето на „гражданството“.

До края на ХVІІІ век първата гледна точка е утвърдена в американската Декларация за независимост и в прокламирането на правата на човека от революционна Франция.

Втората е развита от английския философ Бентам, чийто „принцип на щастието“ поставя основите на последвалото широко разпространено движение за юридически и наказателни реформи, докато третата, свързвана основно с Жан-Жак Русо, преобръща древната концепция за гражданството в принцип за публичния морал, развит в идеята за „обществения договор“.
Нито една от трите гледни точки не успява да се наложи до степен, че да изключи останалите две. Ала и трите допринасят за това, което може да бъде характеризирано като широко движение за реформиране на Църквата и държавата от Аncien régime, за да доведат до възникването на това, което днес наричаме либерален секуларен ред.
Трите гледни точки се различават по важни въпроси, но при по-внимателно вглеждане се установява, че и трите споделят едно фундаментално допускане: вярата в равенството на хората, в тяхното „морално“ равенство. И трите приемат за даденост, че главната, организираща социална роля, трябва да принадлежи на „индивида“, а не на семейството, племето или кастата. И трите разбират обществото като сдружение на индивиди. Това убеждение, на свой ред, може да обясни радикалния и подмолен ефект от защитаваните от тях доктрини, предизвикали промени, които не винаги предвиждат или приветстват. Идеята за „естествените права“ допринася до голяма степен за последвалата по-късно еманципация на жените и другите малцинства, а настояването на Бентам, че „всеки се брои за един и за не повече от един“, лесно може да се превърне в „популистки“ принцип за управление на мнозинството, докато позоваването на „общата воля“ на Русо лесно може да доведе до объркването на свободата с добродетелта.

Въпреки тези разлики и последиците от тях е необходимо да се припомни, че споделяното от всички тях допускане за
равенството на хората е потенциален морален носител на идеята за индивидуалното действие. Но това поражда няколко важни въпроса. Откъде се появява това допускане? Какъв е неговият произход? Как то успява да формира модерната идентичност на Запада? Дали тази идея възниква ex nihilo в края на Средните векове – капризен поврат на човешкия разум, превърнал се в заплаха за наследствения социален статус и формата на „общност“? Или това е по-дълбоко историческо развитие, нуждаещо се от изследване?

Тези въпроси са важни. Защото мнозинството от човешките общества са мислили себе си по различен начин. Те са се осъзнавали повече като съвкупност от семейства, племена или касти, отколкото като сдружения от индивиди, надарени с определени права. Разбира се, от векове на Запад има интелектуалци, които осъждат една a priori „грешка” на този нов подход – арогантния рационализъм – който застрашава важни ценности като общността и социалността, тъй като води до разграждането на социалните връзки и оправдаването на „приватизирането“ на живота. Още повече че през последните десетилетия тази „общностна“ критика получи нов могъщ съюзник под формата на мултикултурализма – поради неговото убеждение, че чувствителността към културните различия предизвиква сериозни съмнения в идеала за индивидуалната свобода („равната свобода“) като всеобща цел.

Тези критики – усилени от натиска, породен в резултат на масираната имиграция и изменението в баланса на световната икономическа мощ – днес изправят западните убеждения и ценности пред безпрецедентни предизвикателства. Ала тези предизвикателства стават още по-големи заради нашето собствено неразбиране, заради неуспеха ни да схванем моралната дълбочина на либералната традиция. Изумително е как през последните десетилетия терминът „либерален“ се превръща в оскърбителен в определени части от Запада. В Европа под въздействие на икономиката и партизанските страсти терминът се идентифицира с неограничения капитализъм (неолиберализма), докато в определени части на Съединените щати терминът се употребява като символ за неморалност, за прекомерна толерантност, ако не и като упадъчен.
Днешните развития разкриват неуспеха да бъде разбран произходът и природата на либералните убеждения, тяхното морално съдържание и основание.

Следователно струва ми се, че по-доброто разбиране на собствената ни традиция не е проблем, свързан само със свободното ни време, а е по-скоро дълг. Защото, ако искаме да продължаваме да защитаваме либералните ценности, ние дължим на себе си и на другите адекватен разказ за техния произход. Ако, както настоявам в книгата си Създаването на индивида, ние не можем да осъзнаем моралната дълбочина на собствената ни традиция, как можем да се надяваме да повлияем на мисленето на човечеството?
И така, откъде трябва да тръгнем, за да осмислим по-добре западната традиция? Как вярата в моралното равенство на хората започва да играе безпрецедентна социална роля? Как „индивидът“ се превръща в организираща социална единица на Запад?

В началото трябва да разгледаме критично категориите, които ползваме, когато идентифицираме основните етапи в нашата история: Античност, Средновековие и Модерна епоха. Изумителното в тези категории е, че те въвеждат радикална липса на приемственост в нашата история. Първият и третият период се отъждествяват обичайно със секуларизма, рационализма и (поне в някои отношения) с прогреса, вторият период обикновено се асоциира с регреса – с невежеството, суеверията, социалното неравенство и клерикалното потисничество. Дори днес „средновековен“ е ползван като обиден термин.
Убеден съм, че тези категории лежат в основата на разбирането на развитието на западните ценности и убеждения. Причината за това можем да разберем, ако се вгледаме по-внимателно в периода, през който те са установени – в епохата на Просвещението през ХVІІ и ХVІІІ век. Това е период, когато преломът срещу религиозните войни, последвали Реформацията – когато държавите се стремят да наложат религиозната униформираност – създават могъщ натиск в полза на антиклерикализма. Достигайки своята кулминация през втората половина на ХVІІІ век (да си припомним Волтеровото écrasez l'infâme), този антиклерикализъм оказва голямо влияние върху подхода на просветителите към историята на Запада. (…)