СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Жюлиен Грийн. Дневник



1996 г.

9 март. Уеднаквяването на света е в ход. Векът на скуката напредва, нощта настъпва, ако пародирам „Хубавата Елена”. Индивидите ще бъдат изключвани, най-търсено ще е логото: Аз наподобявам. Ала, ако обичате, Жюлиен, вижте света в добра светлина!

***

24 март. Вчера отидохме с Жан-Пиер в малката църква „Нотр Дам дьо ла Салет” на улица „Данциг”, където ни чакаше голяма емоция. Момче от народа се бе споминало от мизерия и другарите му бяха поръчали за него заупокойна меса, на която ние присъствахме. Те я следваха, доколкото можеха. Един от тях излезе, за да поплаче.
– Моите американски издатели ми изпращат статии. Критиката съзира в творчеството ми труда на писател за писателя (a writter’s writer). Не че това не ми се нрави, но затвърждава у мен идеята, че никога не ще дочакам онова, което наричат голяма слава. Стига ми и тази на Джейн Остин например…С автомобил пред вратата, ако обичате! И сетне прилагателното голяма, редом със слава, ме кара кротко да се усмихна.

***

25 март. Тези дни ще бъдат дни на големи решения. Какво да кажа, освен че не искам да вляза в Рая чрез измама, все едно че е възможно. Присъдата, която съм принуден да произнеса над себе си като човешко същество, не е никак благосклонна, тъй като има моменти, в които ми е липсвала щедрост поради безразличие. В чекмеджетата на бюрото ми дремят автобиографични фрагменти, някои от които бъдат ли публикувани, ще прозвучат стряскащо, ала винаги ще се намери ръка да ги хвърли в огъня. Моят син ми го обеща.

***

27 март. Ерик и аз разговаряме по този повод и той потвърди, че страниците ще бъдат изгорени. Но често заявява: „Това ще е ужасно. Защо сам не го сториш?”. И ето че то се случи. Почувствах облекчение, докато гледахме как огънят поглъща тези фрагменти от живота. Аuto-da-fé , етимологията на думата изразява онова, което изпитвам. Малкото оцеляло ще бъде публикувано по-нататък в моя Дневник и се отнася най-вече до сестра ми Мери.
– В „Нотр Дам дьо ла Салет” научих подробности за смъртта на онзи младеж, за когото разказах по-горе. Започнал да пие и в криза на отчаяние се хвърлил под метрото. Не е починал на място, пет дни изкарал в мъки. Присъствахме на месата за него. Събратята му бяха там, истински бедняци, млади, но белязани от живота. Един от тях не можа да сдържи сълзите си. Името на починалия е Пол. Църквата, с цялото си присъствие, беше заедно с него, защото отчаянието не е престъпление, Бог не отхвърля никого и най-вече бедните.

***

4 април. Такава, каквато я познаваме, книгата умира. Отива си заедно с езика, който малтретираме. Само пет или
шест писатели – проявявам доброта – все още ценят неговия ритъм и музика.

***

5 април. Заедно с Жан-Пиер в капелата на улица „Кортамбер”. Слязохме да видим криптата, където бях приет в Католическата църква през 1916 г. от отец Крете. Малко сумрачна, но красива, с мраморни плочки, на които са изобразени цветовете на червени лилии. Долу имаше само трима-четирима души. Светото причастие бе на олтара, самò, покрито с воал. Образ на Бога в нашия свят, който не знае що върши.

***

6 април. Днес хранят кравите със смески на базата на месо, а след това говорят за „луди крави”, които трябвало да се избият, защото били опасни. Всъщност превръщаме тревопасните в канибали. Какво тогава означава цивилизация?

– Прескоча ли само за ден четенето на всекидневника, той става толкова непонятен за мен, колкото някой китайски вестник.

***

7 април. „Честито Рождество”, пожелава ми монсеньор Пезерил по телефона. Той предвижда, че вървим към споделянето на твърде различни цивилизации, и то с цената на насилие.
В тази връзка се сещам за чутото от Жан-Пиер, с което тъжно се позабавлявахме. По радио „Нотр Дам” свещеник в своята проповед заявява: „Един прекрасен ден Бог ще ви рече: Ку-ку, ето Ме!”. Мнозина наши приятели, чули това, са стъписани. Дори светът, възвестил се в Църквата, изглежда, започва да губи всякакво понятие за интелигентност.

***

9 април. Няколко думи за една рекламна кампания, проведена от три вестника и посветена на смъртта на Христос и непосредствените реакции на учениците Му. Онова, което смайва при четенето на Евангелията такива, каквито са достъпни днес, е, че първите съмнения идват от апостолите, а първото утвърждение или прогласяване на божествеността се изтръгва от гърдите на една влюбена. Намирам го за прекрасно: объркани мъже и Мария Магдалина, загубила ума и дума от любов. (…)