СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Мария Огойска. Мълчания и молитви из дебрите на Дебра



Но когато поетът ни представя игрите на въображението си или ни разказва за тях, което сме склонни да разглеждаме като личните му „сънища наяве“, изпитваме висше удоволствие, бликащо вероятно от много източници. Как успява да постигне това, е съкровена тайна на поета. В техниката за преодоляване на това отвращение, което има положително нещо общо с преградите между всеки отделен Аз и другите, лежи истинското ars poetica. Можем да отгатнем два вида от средствата на тази техника: поетът смекчава характера на егоистичния „сън наяве“, променя го и забулва някои неща и така ни подкупва с помощта на чисто формална, тоест естетическа наслада, която ни предлага с възпроизвеждането на фантазиите си. ... Аз съм на мнение, че всяка естетическа наслада, поднасяна ни от поета, носи характера на това предварително удоволствие и че истинската наслада от една поетическа творба се дължи на освобождаване от душевни напрежения.
Фройд, Поетът и фантазирането, 1907

Антологията На Острова на блажените е конструирана около един вътрешен свод от поетически творби, които могат да бъдат видени като обединени от своята библейска същина: на сюжети, теми, мотиви, образност. Те са според настоящия прочит 24 и всъщност имат за първооснова сбирката Преди мълчанието (където присъстват 10 от тях) – самата тя протовариант на На острова на блажените. Ръкописът носи мото: „Се грядет день великаго млъчания“ и година 1909. Част от стиховете, които я съставят, са от доста по-ранни години. Вглеждането в тази очевидно, а и по свидетелства на Мара Белчева, дълго готвена и ревниво пазена сбирка, може да ни даде, струва ми се, радикално различен ключ за четене на текстовете в антологията-мистификация или поне за окръгляване на още един от множеството й смисли. Тя сякаш е мислена като финално дело, със самото си зачеване като проект представлява някаква окончателност на посланията, финализиране на творчеството на поета. Четенето на само тези стихове – представляващи библейския свод над Острова – ни заставя да узнаем как авторът не очаква тепърва някакъв предстоящ Апокалипсис. Напротив, в един по-широк смисъл той непрестанно заявява, че откровенията вече ги е получил приживе – били са му дадени, той ги е познал и ги живее.
В предговора към антологията Пенчо Славейков сам препраща към такава сбирка стихове – която там назовава Подир мълчанието и я характеризира така: „само от шест поета, които в най-разнообразни форми, образи и настроения са обработвали една тема, мълчанието.“

Те шестимата (Стамен Росита, Чавдар Подрумче, Иво Доля, Бойко Раздяла, Тихо Чубра, Секул Скъта) и като подредба стоят компактно в средата на антологията (разбирай в литературния канон на Острова-свят). Заявената в стиховете им религиозност, отношение към висшия порядък, е без съмнение в пряка връзка с култа към мълчанието, който и те, както и авторът, изповядват. Формите, образите и настроенията, през които струи промисленото у тях мълчание, е правопропорционално на копнеж по тишина на самия Славейков. Защото те са той и в тяхното мълчание, както и в неговия поетически исихазъм се пораждат епифанийно поеми-песни-балади-химни-псалми, които са дълбинен размисъл за целостта, за архитектониката на видимия и невидимия свят. Не е случайно, че именно тези – поетите исихасти – са в чиито произведения и/или характеристики мощно присъства библейското (юдеохристиянското) и като етика, и като изповед, и като емоционална наситеност. Само така у Славейков става възможно „мълчанието бясно да проговори“.
Една скица към портрета на авторовата личност: „Когато не чакаш, той е говорлив; когато всички чакат – той мълчи. Че най е дълъг пътят около единството на противоречията. Трябва да знаеш човека, за да го познаеш, за да сетиш защо една от стихотворните му сбирки, дълги години мислена и творена, е носила име „Преди мълчанието“. Мълчи сам и при други, дето има врява и шум, мълчи кога му говориш, кога го питаш и отговаря след няколко часа, дни, или никога не отговаря“.

Тук аз ще си позволя да повторя и да нарека описаното състояние на П. Славейков поетически исихазъм (неговата мистическа болест, за която лекарите в Париж му казали, че сам си въобразява) – защото в това мълчание, като в религиозен екстаз (което се вижда от поетическите му плодове), се мисли за Човека, за Бога, за БогоЧовека, за венеца на творението, и съвсем естествено за всичко пораждащо техния диалог. За взаимодействието помежду им, което е по условие носещо страдание.

Затова и ми се иска да припомня едно широко, но затова пък писателско определение за религиозност на Томас Ман, а именно: внимателно следене на вътрешните промени в света. А иначе най-интимният дълг е: внимание и послушание. Поетическият исихазъм е онова състояние на тялото и духа, в чието блажено мълчание се поражда поетическата тъкан; благоговейното мълчание, предвкусващо творческа озареност, съсредоточие в светлината, която винаги се достига чрез словото.

„Същински Йеремия, слязъл от понтона на Сикстинската капела“ – така описва Мара Белчева в Бегли спомени непрестанно виещия дългата си брада Славейков. Външно фреската на Микеланджело няма никаква физическа прилика с поета. Но този тик – който иде да покаже размисъл в съсредоточено мълчание, ни кара да се вгледаме и да видим, че всъщност пророкът, изобразен седящ, замислен и подпрял с длан глава, сякаш сам е затворил устата си, самолишил се от възможността да говори. Йеремия, най-тъжният пророк, казват, описал в своя „Плач“ Вавилонския плен на своя народ, на избрания народ.
Пребиваването в мълчание – очевидно усилието около такава житейска опитност се излъчвало от и в присъствието на самия Славейков, било е част от обаянието на поета: „дори най-нежният сръбски поет Дучич, ми изповяда веднъж, че предпочитал да гледа Пенча в присъствието на най-красивите жени”. „Оная божествена тишина, притаена в него, укротява и най-неспокойния дух“, казвал той (по спомени на М. Белчева).
Какво въобще означава преди мълчанието? Не кое да е смълчаване или пък безмълвие, а именно съзнателното, самоналожено, съграденото с воля мълчание. Мълчанието преди Причастието с тялото и кръвта на Словото. Словото, което поражда светове. Истинското, плътно, едновременно дълбинно, но и изнасящо те мълчание. Преди него може да бъде и е само радикалната изповед, обръщаща личността наопаки.

„Душата на съвременния човек е развалини, по-печални от развалините на търновската Трапезица. Едничкото здраво нещо в нея е копнежът за отиване на друг бряг, там, дето няма бурени и спарен въздух. Този други бряг не е брегът, дето лотофагите и разни душевно-мързеливци търсят усамотение, рахатлък и забрава. Той е копнежът за брега на живота. Онзи живот, в който да няма разпря между нашите чувства, воля и ум. Животът на хармоничните натури, в чиято душа живее Бог. Не вардача на гробищата на миналото, който умря затрупан в развалините на душата у съвременния човек, не сърдития, намръщен отрицател на живота – а наследникът му, Бога на радостта в живота. Негов храм е всякой дом – и всяка душа – разтворени за слънцето, хубостта, смеха и благолепието – храм, в който живее Богът на свободните духом. Молитвите към тоя Бог са цветята на душата ни – нашите дела, нашите творения.“
Мълчанието на Славейков – поетическият исихазъм – е живителна среда и истинска възможност за едно мъдро смирение и същевременно за зряла работа.

Затова не сме изненадани, че именно поетите исихасти са и носителите на библейския пласт на литературата на Острова, съответно са и пълногласни изразители на поетиката на християнското предание, на християнското живо Слово. (…)