СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Ник Спенсър. Християнският произход на правата на човека



Концепцията за правата на човека има все по-голяма политическа тежест, но дали тя е поставена на здрава философска основа?

Наскоро публикуваната книга на Шами Чакрабати За свободата на пръв поглед разказва нейното „лично политическо пътешествие“ като директор на правозащитната организация Liberty („Свобода”). Макар и поставена в биографична рамка, книгата й по същество представлява преглед на историята на концепцията за правата на човека и по-конкретно, на нейното бурно развитие в новата история на Великобритания. Дори наистина самата тя да не е, по своите думи, „правозащитник фундаменталист“, Чакрабати е дълбоко убедена, че юридически защитените права на човека допринасят за повече справедливост и честност в обществото . И тази нейна убеденост понякога е изразявана с думи, зад които прозира вяра в спасителната сила на човешките права. Правата на човека, пише тя на едно място, са нещо, за което хората в определени части на света „мечтаят“. Те „овластяват уязвимите“, „дразнят и създават неудобства на силните“. Читателят започва да се чуди дали не чуваме отглас от Магнификат, химна на Дева Мария на Благовещение, предаден ни в Евангелието на Лука. Сякаш подобно на Бог, Всеобщата декларация за правата на човека също „сваля силни от престоли и въздигна смирени”.

Идеята, че правата на човека са религията на съвременността, е утвърдена и споделяна както от привърженици, така и от критици. В статия, публикувана в Гардиън през 2010 г., юристът и преподавател Антъни Джулиъс настоява, че съществуващото „могъщо „движение“ за правата на човека … е новата секуларна религия на нашата епоха“. Според адвоката и правозащитник Франческа Клуг правата и по-конкретно тяхното въплъщение в Закона за правата на човека са нашите „ценности в епохата без Бог“. През 2015 г., пишейки за това какво Америка може да научи от бъдещето на европейската цивилизация, Роджър Скрътън отбеляза, че „Европа стремглаво загърбва своето християнско наследство, без да може да открие нищо, с което да го замени, освен религията на „правата на човека“. Християнството според историка Самюел Мойн „е глобална вяра, в каквато мнозина се надяват да превърнат и правата на човека“.

Проблемът на подобни анализи, колкото и да са често срещани, е, че винаги отвеждат към категоричната дихотомия на „или… или“, така че правата на човека са разглеждани като конкурентни или несъвместими с християнството, в резултат на което някои анализатори започват да пишат глупости като твърдението, че „за да процъфтяват правата на човека, религиозните права трябва да останат на втори план“ (по Гардиън, 2013 г.) Подобни крайни изказвания пренебрегват факта, че религиозните права, погледнато юридически и философски, са човешки права; че не съществува алгоритъм, който да може да пресметне кои човешки права трябва да имат предимство, когато между тях се стигне до конфликт, както и че няма (и никога не би могло да има) предварително зададен набор от приоритети, които да установяват трайна и неоспорима йерархия между различните човешки права – това означава на някои права да бъде отреден второстепенен статус, от което следва те да бъдат напълно обезценени. Неудобната истина е, че християнството и правата на човека са много по-тясно свързани, отколкото техните критици допускат. А още по-неудобната истина е, че вероятно правата имат нужда от християнството, за да оцелеят.

В края на ХХ век изследователи като Брайън Тиърни и Чарлз Рийд прекараха дълго време в архивите, преди да стигнат до извода, че езикът и логиката за правата на човека ясно могат да бъдат идентифицирани в юридическите системи на средновековна Европа. По думите на Тиърни европейците от ХІІ век са „обсебени от грижа за правата … средновековните хора първо се борят за оцеляване; а сетне се борят за права“. Други учени настояват, че подобни настроения могат да бъдат открити дори още по-рано, у отци на Църквата като Василий Велики, който в една своя проповед от края на ІV век предупреждава богатите, „че хлябът във вашия дом принадлежи на гладните; дрехата, скътана във вашия гардероб – на голите; обувките, които пазите – на босите; а златото, което сте скрили в земята – на бедните. Следователно колкото пъти сте могли да помогнете на другите и сте отказали, зло сте им сторили“.

Очевидно това е риторика за амвона, а не юридическа аргументация, но в крайна сметка тези аргументи до голяма степен се основават на светогледа, отразен в проповедите; правата се нуждаят от здрав разум, който да ги поддържа. Това може да се проследи в големия скок на теорията за правата на човека през ХХ век. От началото на 30-те години идеите на персонализма, които разглеждат хората като личности в общение, белязани от неотменимо и нерушимо достойнство, започват да набират все по-голяма сила, особено под въздействието на френския неотомистки философ Жак Маритен. Сетне това движение набира сила въз основа на отрезвяващото осъзнаване, че крайно десните политически партии в Испания, Италия и Германия може и да издигат бариера срещу комунизма, но цената за това е твърде висока, поради което и те не могат да бъдат разглеждани като носители на традиционните ценности. Персонализмът се превръща в тесен и уязвим път между две идеологически ереси, а човешкото достойнство се утвърждава като преграда срещу греховете и на двете. (…)