СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Михаел Валдщайн. Толкин и Тома от Аквино. За красотата във „Властелинът на пръстените”



На 3 януари 2017 г. светът отбеляза 125 години от рождението на Джон Роналд Руел Толкин, британския писател, създал романите „Властелинът на пръстените“, „Хобитът“ и др., който е бил католик.

След бягството си от Черните конници Фродо попада в дома на Елронд в Ломидол. Там той познава красотата на елфическата музика, която далеч надхвърля тесните му представи, придобити в Графството.

„Прелестта на мелодията и преплетените елфически думи, макар почти да не ги разбираше, го очароваха мигом, щом се вслуша. Словата едва ли не придобиваха форма и пред него се разкриваха видения на далечни страни и неземни красоти, каквито никога не си бе представял; осветената от огъня зала се превърна в златна мъгла над пенести морета, въздишащи край границите на света. Сетне магията все по-силно започна да се прелива в прекрасен сън, докато му се стори, че го залива безкрайна река, придошла от злато и сребро, прекалено необятна в очертанията си, за да бъде разбрана.“
Преди музиката да свърши, Билбо се обръща към Фродо: „Не че хобитите някога ще придобият докрай елфическата жажда за музика, поезия и приказки. Те сякаш ги обичат колкото и храната, че и повече. Сега ще продължат още много време. Какво ще речеш, ако се измъкнем да побъбрим някъде на спокойствие?“ Фродо тръгва със съжаление след него.

Тогава самотен глас начева нова песен. „А Елберет Гилтониел / силиврен пенна мириел…“ Фродо се озърта. „…после изведнъж на Фродо му се стори, че Арвен се обърна към него и далечната светлина на очите й прониза сърцето му. Омагьосан, той не помръдваше, а сладките срички на елфическата песен се лееха като ясни елмази от подбрани думи и мелодия. – Това е песен за Елберет – каза Билбо. – Тази вечер ще я пеят още много пъти заедно с други песни от Блаженото царство. Ела!“

Елфическата музика – макар Фродо да усеща едва смътно – е отзвук на още по-красива музика, изпълнявана преди Средната земя да бъде създадена по образец на тази музика и поведена от волята на провидението. В своята книга Силмарилион, разказваща някои от историите, които стоят зад Властелинът на пръстените, Толкин говори за тази музика.
„Изпървом бил Еру, Единствения, когото в Арда наричат Илуватар; и той сътворил Свещените Айнури, що били рожби на неговата мисъл и съществували заедно с него още когато нямало нищо друго. Заговорил им той, предлагайки разни мелодии, а те запели и възрадвали душата му.“

Малко по-долу: „Илуватар… им разкрил могъща мелодия, вплела величие и вълшебства, каквито не били чували дотогава; славата на нейното начало и блясъкът на завършека толкова изумили Айнурите, че те преклонили глави пред Илуватар и останали безмълвни. Рекъл тогаз Илуватар: – От тази мелодия, що ви разкрих, искам сега задружно да сътворите Великата музика… А аз ще ви слушам и ще се радвам, че красота велика е претворена във вашата песен… Никога вече не сътворили Айнурите тъй славна музика, макар да е казано, че ще запее още по-славно пред Илуватар хорът на Айнурите и Чедата на Илуватар подир края на дните“.
Основополагащи естетически понятия са засегнати в тези текстове. Красотата има две страни, от една страна, хармония и пропорция, а от друга, блясък и великолепие. Тя предизвиква възхита и радост. Красотата не е случайна украса, далеч от сериозните цели на Илуватар. Тя е истинската цел на дейността на Айнурите, както я описва Илуватар. „А аз ще ви слушам и ще се радвам, че красота велика е претворена във вашата песен.“

Тома от Аквино казва: Finis est potissimum in unoquoque. Целта е водеща във всичко. Ако се поставя въпроса Защо? за нещо, то последният и окончателен отговор е последната и окончателна причина, целта. Тома казва: „Този вид причина е най-висшата сред всички причини, защото целта е причината на другите причини“. Ако красотата е целта на деянията на Айнурите, то тя трябва да е много значима.

След края на песента на Айнурите Илуватар им посочва един въображаем свят, обхващащ Средната земя, чиято форма и история отговарят на красотата на току що чутата музика. В този свят има нещо ново, което го няма в музиката, а именно „чедата на Илуватар“, елфи и хора. „Изумени видели те как идват Чедата на Илуватар… и никой от Айнурите нямал дял в тяхното сътворение. Затуй още повече ги обикнали, щом съзрели създания различни от себе си – странни и крехки, те сякаш отново отразявали замислите на Илуватар и чрез тях Айнурите узнали още частица от неговата мъдрост, що инак би останала скрита навеки.“

В красотата съществува ритъм на нарастване: още и още повече. Свети Игнаций казва: всичко е „ad majorem Dei gloriam, за по-голяма слава Божия“. Не само голяма, а по-голяма. Скритата мъдрост на Илуватар се изразява по-дълбоко и силно в красотата на неговия замисъл.

Илуватар създава реален свят, сътворен по образа на този имагинерен свят и по тази причина и според великата музика на Айнурите. „Затова ще река: Еа! Да бъде! И в Пустотата ще пратя Нетленния пламък за сърце на света и светът ще излезе наяве… Изведнъж видели Айнурите в далечината светлина като облак със сърце от жив пламък и разбрали, че вече не е само видение, а сътвореният от Илуватар свят на име Еа.“

Възхитата и любовта притеглят някои от Айнурите толкова надолу в новия свят, „че занапред цялата тяхна мощ да е обвързана със света чак до неговия завършек, тъй че те да му дават живот и да се грижат за него“. Айнурите, които са тъй свързани с новия свят, се наричат Валари. (…)