СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Диодор (Ларионов). Какво е богословието?



Какво е богословието? Необходимо ли е да изучаваме сложните системи на отците на Църквата, които съвременната наука понякога съвсем справедливо разглежда като философски концепции, и да се опитваме на всяка цена да постигнем тънкостите на учението им, което на пръв поглед изглежда като набор от сложни правила и определения? Няма ли да стане така, че след като посвети години на изучаването им, човек ще стигне до разбирането, че и тези правила са недостатъчни, че самите определения са неопределени, абстрактни и често пъти двусмислени? Тогава защо трябва да се трудим и да посвещаваме години от живота си на тяхното изучаване? А какво да правим с онези, които не са способни да разбират тънките логически понятия и различия? Не се ли превръща в такъв случай „високото” догматическо богословие в някакъв театър на абсурда, в който определена група от хора, склонна към абстрактни категории – и неотличаваща се при това с особено благочестие и духовност – нарича себе си „богослови”, узурпира истината и присвоява самочинно на съсловието си правото да определя какво е вярата на Църквата? От друга страна, учението на Църквата съществува и съществуват догматическите определения, основаващи се на богословските положения, тясно свързани с абстрактните категории на гръцката мисъл. Този факт е невъзможно да бъде игнориран. Така обаче възниква въпросът: по какъв начин да се отнасяме към догматическото учение на Църквата? И как да съвместяваме богословското занимание с духовния живот?

Не станаха ли в наши дни тези понятия в известен смисъл противоположни едно на друго?

На този въпрос съществуват два традиционни отговора: единият е формално правилен, но неверен по същество, докато другият е формално неправилен, но верен в своята интуиция. Привържениците на първия подход абсолютизират понятието „православие” (правомислие), отъждествявайки го с принадлежността към Църквата, в резултат на което се получава, че и най-дребното непознаване на „правилната” формула или нейната невярна интерпретация, която може да зависи просто от умствените способности на човека или най-често от контекста на философското му формиране, го превръща в „неправославен”, т.е. непринадлежащ към Църквата. Привържениците на втория подход смятат, че всичките догматически истини са родени от гръцката философия и от пристрастието на гърците към абстрактни (в дадения случай – към далечни от реалността) умозаключения и че тези формули са разбираеми и интересни само за неголяма част от хората, склонни към теоретични разсъждения, докато християнството е универсално и насочено преди всичко към практическия живот, към практическото приложение на добродетелите. От тяхна гледна точка догматиката по своята същност няма нищо общо с християнството и със заповедите на Христос, тя ни отклонява от пътя на покаянието и смирението, поражда ненавист и разделение – смъртна вражда заради думи, подклажда идеологията на управляващите кръгове и завършва с огньовете на инквизицията.

И двете позиции използват традиционен набор от аргументи, и двете са еднакво верни и еднакво лъжливи. И двете докосват с единия край истината, а с другия се отдалечават от нея. Пред адептите и на двете позиции с течение на времето се изправят непреодолими въпроси. „Теоретиците” се оказват пленници на логиката, на рационалния подход (тъй като цялата аргументация на догматическите истини се гради върху една или друга логическа система). И ето че някои от тях започват да откриват за себе си, че отците на Църквата сравнително често използват произволно логическите схеми, нещо повече – те изграждат паралогизми и понякога дори прибягват до откровени софизми, а пък еретиците не винаги са противоречиви и нелогични, дори напротив, мнозина от тях са били по-последователни и по-„консервативни” от отците на Църквата. Ако това е така, защо тогава е необходимо логическото обосноваване на догматите и къде е границата? Ако е възможно да доказваш истината със софизъм, то как да отличим правилната мисъл от ереста? Крайният предел на подобно заблуждение при теоретиците се оказва пълната интелектуална маргинализация: богословът изгражда своята собствена логически обоснована и разбираема за него самия система от „обяснения”, всички други „обяснения” се считат за лъжливи и недостатъчни, остатъкът от дните си той прекарва в съвършено безплодни обсъждания с подобни маргинални познавачи на „истината”. Разбираемо е, че най-често се разиграва диалог между „аутисти”. По-умните, разбирайки цялата безполезност на безкрайните дискусии, пишат книги и статии, в които за пореден път доуточняват смисъла на светоотеческите изрази, разрешават „противоречия” и изследват нюансите на логическите ходове в богословската „система” на този или онзи отец на Църквата. Те вярват, че подобно „уточняване” ще ги направи богослови, ще ги приближи по-близо до познаването на истината и вярата. (…)