BG | RU

ДНЕС БОГ Е ОЩЕ ПО-НЕНУЖЕН, ОТКОЛКОТО ПРИ КОМУНИЗМА

2017-12-11 15:07:42, Със Саратовския и Волски митрополит Лонгин (Корчагин) разговаря Димитрина Чернева

  
Саратовски и Волски митрополит Лонгин (Корчагин) е роден на 31 юли 1961 г. в гр. Сухуми, Абхазка АССР. През 1982 г. завършва Филологическия факултет на Абхазкия държавен университет, а след отбиването на военната си служба през 1985 г. постъпва в Московската духовна семинария. През 1986 г. е приет в братството на Троицко-Сергиевата лавра и същата година приема монашеско пострижение с името Лонгин в чест на мъченика Лонгин Стотник. През август 1986 г. е ръкоположен за йеродякон, а две години по-късно – за йеромонах. През 1988 г. завършва Московската духовна семинария и е приет в Московската духовна академия. Същата година е изпратен да получи висшето си богословско образование в Духовната академия „Св. Климент Охридски” в България, която малко по-късно става Богословски факултет към Софийския университет. По време на следването си в София служи като външен нещатен свещеник в руския храм „Св. Николай”. След завършването на Богословския факултет на Софийския университет през 1992 г. се завръща в братството на Троицко-Сергиевата лавра и поема послушание на помощник-иконом, а през декември същата година е назначен с Указ на Светейшия Московски патриарх и на цяла Русия Алексий II за настоятел на Подворието на Троицко-Сергиевата лавра в Москва. През май 1994 г. е възведен в сан игумен, през 1998 г. е удостоен с правото да носи палица, а през 1998 г. – с правото да носи Кръст с украшения. На 15 април 2000 г. е възведен в сан архимандрит. С решение на Светия синод на Руската православна църква от 7 май 2003 г. е назначен за Саратовски и Волски епископ, а през октомври 2011 г. става митрополит на новосъздадената Саратовска митрополия.

 

Казахте, че от началото на 90-те години, тоест вече близо 30 години, Руската православна църква е в период на възраждане, тъй като след гоненията е настъпила свобода на изповеданието. Кои са основните предизвикателства, с които се сблъсква Руската църква през тези години на свобода? Спомням си, че в началото на 90-те попаднах на един текст на отец Александър Мен, който още преди падането на Берлинската стена пише с тревога: Един ден ще получим достъп до хората, но ще бъдем ли готови да свидетелстваме за Христос, най-трудното време за Църквата ще настъпи, когато всичко ни разрешат, тогава ще изпитаме голям срам, тъй като няма да сме готови да свидетелстваме. Сещам се също за казаното от Майка Мария (Скобцова), която далеч преди това предупреждава за изкушението, което ще дойде след комунизма, тъй като безчовечната съветска епоха създава безчовечни хора и тъкмо те в един момент ще влязат в Църквата, защото няма да има откъде другаде да се вземат нито миряни, нито свещеници.

Да, това е проблем. Действително има такъв проблем и той е очевиден, но виждате ли, ние нямаме друг народ. В България също няма друг народ, както и в Русия. Именно този народ ние трябва да доведем при Бога, това е нашата историческа задача, това е, което Господ очаква от нас. Разбира се, това е много трудно, но бих казал, че не наследството на комунизма е проблем, та от него не е останало почти нищо. Знаете ли, когато започна разпадането на комунизма, бях млад йеромонах в Троицко-Сергиевата лавра. Естествено, това не стана изведнъж, но вече се виждаше ясно, че нещата се променят – откриваха се нови храмове, откриваха се манастири, сред хората, особено у младите, се усещаше подем, едно такова възторжено настроение. Имаше по това време в манастира един възрастен свещеник, архимандрит Лаврентий – добър духовник и много дълбок човек, той и сега е жив, слава Богу. Веднъж му казах: „Отец Лаврентий, вижте каква радост, отвориха Оптина пустиня!”, а той ме попита: „Защо се радваш толкова?”. Отвърнах му: „Но вижте, всичко се променя”, а той: „Почакай – казва, – червеният змей отстъпва мястото си на двурогия змей, нали си чел Откровението на св. Йоан Богослов – червеният змей си отива, а на неговото място идва друг, още по-страшен”.

Така ли стана?

Да, за Църквата да, защото цялата окръжаваща ни действителност днес е враждебна на Църквата. Тя е враждебна на Църквата по своето дълбоко, бих казал, цивилизационно основание. Враждебна е, защото предлага на човека привлекателен живот без Бога. Разбирате ли? И Бог става още по-ненужен, отколкото е бил при комунистите. Това е огромно изкушение и твърде малка част от съвременните хора могат да му устоят, твърде малка част. Затова, да, комунизмът, беше нещо страшно, той беше нещо лошо, но днес имаме нови предизвикателства.

Казахте, че наследството на комунизма е преодоляно, че от него почти нищо не е останало. Правилно ли ви разбрах?

Не, не, аз имах предвид, че това, което идва да го смени, е още по-жестоко по отношение на Църквата и въобще по отношение на религиозното съзнание. Това е сложен въпрос, той има твърде много оттенъци и ние с вас няма да го изчерпим сега.

Аз обаче бих искала да поговорим за наследството на комунизма. Мнозина анализатори твърдят, че съветският човек все още не е надживян, че в голяма степен проблемът се свежда до отношението към свободата. Смятате ли, че това е така?

Не мисля. Разбирате ли, нещата опират до друго. В Писмата на Душевадеца героят на Клайв Стейпълс Луис пише на своя племенник – нали помните тази книга, чели сте я – че един от най-големите успехи на дявола е да накара хората да се безпокоят не за онова, което действително представлява опасност за тях, а за нещо друго. Например, ако има пожар, той заставя хората да викат: „Помогнете, потъваме”. Ако има наводнение, ги кара да крещят: „Помощ, горим”. На мен ми се струва, че се случва нещо такова. Комунизмът, при всичките му отвратителни страни, е минало. Едно минало, което, разбира се, все още се опитва да държи някои хора и у нас, и у вас. Например за част от по-възрастните комунизмът е нещо важно, той е съществена част от живота им и най-вече от тяхната младост, и те не искат... даже не комунизмът, а някакви щампи, тук не говорим дори за идеология или за някакви изми, а просто за ментални щампи, присъщи на тези хора. Ще повторя още веднъж – на смяна дойде една още по-голяма опасност както за Църквата, така и за нашата цивилизация. Аз не съм възторжен поклонник на съвременността. Защо? Да, ние всички се радвахме на падането на комунизма, абсолютно всички, но много бързо се случиха други неща, дойде друго време и сега трябва да помислим как да живеем с всичко това.

Тоест трябва да помислим как да живеем с новото и съвременните предизвикателства – възможно ли е отговорът на този въпрос да се свежда само и единствено до традицията? Спомням си казаното от отец Георгий Флоровски, че всяко поколение трябва да преценява християнската истина отново и отново, в непрекъсната връзка с миналото, но и в тясна връзка с променящото се настояще. Не е достатъчно да научим наизуст няколко готови отговора или набор от правила, не е достатъчно просто да следваме традицията. Съгласен ли сте с това?

Доколкото разбирам, вие принадлежите към кръга на онези хора, които са вдъхновени от т.нар. православно аджорнаменто[1]. Така ли е?

Кое ви кара да мислите така?

Мога да разбера това, съдейки просто по имената, които назовахте. Знаете ли, у нас също има такива хора, у нас също има такива хора...

Имате предвид името на отец Георгий Флоровски?

Да, а също на отец Мен и Мария Скобцова. Но ние сега, за съжаление...

Не са ли обичани и уважавани тези хора в днешна Русия?

Не, не, не, аз нямам предвид това дали са обичани, или не са обичани. За съжаление православните също са разделени и всяка партия си има своите знамена. Ето, в частност тези имена са знамена.

Разделени ли са православните в Русия в отношението си към имената, които изредихте?

Слава Богу, не. Преди десет години те имаха забележимо място и това личеше най-вече в дейността на някои московски свещеници, най-ярък сред които бе може би отец Георгий Кочетков от Филаретовското братство. Това бе особено бурно време. Сега обаче всичко затихна и се успокои. Но вижте, проблемът е там, че огромно количество хора за съжаление дори не знаят за съществуването на традицията. Преди да се занимаваме с някакви дълбоки настройки на православното съзнание, нека доведем хората поне до църковните врати. А това е трудно. Особено днес това е изключително трудно по ред причини. Аз не принадлежа към хората, които са вдъхновени от тези, за които говорите вие сега. Има един знаменит цитат на Ленин... Всъщност ние всички принадлежим към онова поколение, което и в училище, и в университета бе заставяно да учи през цялото време цитати от Маркс, Енгелс, Ленин. Да, не знам дали при вас е било така, или не, навярно е било същото. Та става дума за едни много интересни думи на Ленин, казани за декабристите: „Тесен е кръгът на тези революционери, страшно далеч са те от народа”. Ето тези думи можем да приложим към много такива течения в самата Църква. Но днес тези хора са много малко, твърде тесен е вече кръгът на онези, които се вдъхновяват от мисълта за някакво творческо изменение на традицията, за което говорите вие. Основната маса хора се стараят, опитват се в крайна сметка просто да живеят по християнски, без да се замислят за много неща. Това е и хубаво, и лошо. Наистина, не е добре, че много хора не се интересуват от църковния живот в дълбочина, че се отнасят към Църквата потребителски.

Казвате, че повечето хора се опитват просто да живеят по християнски, но какво значи просто да се живее по християнски – да се палят свещи и да се правят поклони?

Не, да се живее по християнски означава да направиш Евангелието основа на своя живот. А потребителски... Имаше един такъв случай с покойния дядо Назарий от Кокалянския манастир. Веднъж при него дошла една жена и го помолила: „Отче, направи ми маслосвет за късмет”. Ето това е потребителско отношение. Християнството се свежда до маслосвет за късмет. Това е някаква класика.

А разпространено ли е днес в Русия това потребителско отношение към християнството?

То е разпространено навсякъде, в това число и у нас. И ние се опитваме да се борим с него, доколкото можем. Не бих казал, че винаги успяваме, но се стараем.

Нека пристъпим към един от важните и деликатни въпроси – отношенията между Църквата и държавата. За добро или лошо, тук, в България, тази връзка не е чак толкова тясна. Преди две години обаче гост на Седмицата на православната книга във Варна бе Лимасолският митрополит Атанасий, който говори с тревога за „сърдечните” църковно-държавни отношения в Кипър и Гърция. „Не бива да ставаме роби на властта, когато ни осигурява някакви блага”, каза той. В Русия като че ли това е особено видимо през последните десетилетия...

Не, не, не...

Не е ли така?

Не, вижте, днес има достатъчно много хора – това са бивши комунисти и някои крайни либерали, които отхвърлят Църквата, те я ненавиждат и тази ненавист ги обединява. В нашия град например в момента се изпълнява програма, която включва построяването на двадесет нови храма. В града има един богат и състоятелен човек, който прави всичко това. Двадесет храма, това е много, да. Ето, за две години построихме 11 храма и останаха още девет, така че до края на тази година трябва да открием още девет храма. Това предизвиква ненавистта на тези хора и те крещят – пилеят се пари за храмове, защо е нужно това... Те са уверени, че държавата строи тези храмове, а всъщност държавата няма никакво отношение. Но държавата не пречи, държавата е доброжелателна към Църквата, не я гони, но хората, които смятат, че Църквата трябва да бъде гонена, са убедени, че държавата помага директно. Държавата не ни пречи, може дори в нещо да помогне, но много ограничено. Така че при нас не е като в Гърция и Кипър, но не е и като при вас. Може би нещо по средата.

Тогава как да си обясним един филм като „Левиатан”[2], разкриващ доста тясна връзка между Църква и държава, някаква „постотталитарна версия на цезаропапизма“ по думите на някои анализатори. Този филм предизвика голям смут в Русия. Защо?

А вие знаете ли, че този филм е построен върху американската действителност. Знаете ли, че тази история се е случила всъщност в Америка? Знаете ли това?

Не.

Прочетете. Много е интересно.

Тоест казвате, че това не е истината за състоянието на Руската църква днес?

Разбира се, че не. Това е памфлет, така бих казал. Памфлет, който се състои от една дузина щампи, които отдавна се внедряват в съзнанието. Убеден съм в това. Може да прочетете в руския интернет, там доста подробно се разказва за тази история, която се е случила всъщност в Америка. Става дума за американски сюжет, който е пренесен в руската действителност. Много интересно, нали?

Споменахте, че след падането на комунизма в Църквата са влезли много хора...

Аритметически те не са много, но са много в сравнение с това, което беше по време на комунизма.

Добре, а тези 20 нови храма не са ли твърде много? Има ли толкова вярващи и въцърковени хора във вашия град?

Практиката показва, че трябва да има храмове. Да, храмове трябва да се строят. Всички християнски управници са строили храмове. В историята на Църквата никога не се е случвало хората да се съберат сами и да си кажат: „Нужен ни е храм, нека построим такъв. Ние сме езичници, но от утре ще станем християни, така че трябва да си построим храм”. Не е имало такова нещо. Нужна е проповед. По това няма две мнения. Навсякъде, където има храм и нормален, добър свещеник, в течение на две-три години се събира и християнска общност, особено в града. Такава е сега ситуацията у нас, в Русия. В храмовете, които открихме, вече има общности. Засега те не са големи – по 50–60–100 човека, но тези хора ги нямаше вчера в църквата. Това е уникална особеност на нашето време, възможно е след 15–20 години тя да изчезне. Може ли днес да се каже, че Русия е православна страна или че България е православна страна? Ние вече не сме православни страни в истинския смисъл думата. Но ако човек започне да се замисля над вечните въпроси, той най-вероятно ще дойде в Православната църква, просто защото знае за нея, знае, че тя съществува. И ако близо до него има църква, ако той я вижда и минава покрай нея всеки ден, ако тя е там и не се налага той да ходи в другия край на града или в друг град, то вероятността да влезе в храма се увеличава многократно. Когато дойдох в този град, в него имаше 12 храма, после станаха 40, а сега с тези още 20 ще станат 60. Тоест освен тези двадесет, които строим сега и за които ви говорих, през последните 15 години са построени близо 30 храма. Преди революцията в града е имало 50 църкви, днес вече сме надхвърлили това число. Но ако тогава в града са живели около 150–160 хиляди души, днес те са вече близо 850 хиляди.

Голяма част от хората в България са кръстени в Православната църква, но статистическите данни показват, че едва 4% от тях са въцърковени и участват редовно в богослужението. Какъв е този процент в Русия?

У нас този процент расте. Когато дойдох в Саратов, заставих свещениците да броят хората, които идват на църква. За тези 14 години вдигнахме този процент от 0,003% до 2,5 %. Това е много добър ръст. Много добър. В началото в цялата област имаше едва 32 храма, 32 действащи храма за 2,5 милиона души. Сега те са около 400. Това е много добър ръст, но до революцията са били хиляда. През 1938 г. затварят всички храмове, всички до един. Не бива да се забравя, че в Русия ситуацията е много по-тежка. Нека се върнем към вашите комунисти, които вие толкова обичате. Ние сме живели в комунизма по-дълго от всички. Нещо повече, преживели сме най-страшните времена на комунизма, когато режимът обявява истинска война на руския народ, на традиционния начин на живот, когато унищожава християнството, учените, военните, интелигенцията, всички... Да, в края на 20-те години, десетилетието от 1928 г. до 1941 г., е нещо страшно, сега дори не можем да си представим какво е било. За съжаление не е имало втори Солженицин, който да напише за колхозното движение, както е написал за ГУЛАГ. Не е имало такъв човек, а това е било не по-малко страшно от ГУЛАГ. И ние сме преживели всичко това. При вас комунизмът идва по-късно. И при вас, и в Западна Украйна. Защо в Западна Украйна хората са по- религиозни, отколкото в останалата част на Съветския съюз? При вас комунизмът идва едва след Втората световна война и е вече донякъде променен. Променили са се някои норми в Москва, отношението към Църквата е различно, в армията се връщат пагоните, да, връщат ги някак тихичко, но ги връщат. Започва преход от интернационала към националната държава, започва домостроителство. Но все пак основното е, че ни се е искало да се покажем пред Европа, да покажем, че не сме чак такива варвари, че сме прилични. Затова и при вас не са взривявани храмове, да, убити са някои духовници, но не са разстрелвали открито хиляди... Така че и като продължителност, и като характер комунизмът при вас е в някакъв light вариант. Разбира се, че е било лошо, не казвам друго, би било смешно да си мерим трагедиите, моята трагедия е по-трагична от твоята, но у вас все пак... вие сте европейска страна и сте били избавени по милост Божия от най-страшните ексцеси на комунизма.

Русия също е европейска страна или не? Днес като че ли има една тенденция...

Не, не, не се хващайте за моите думи...

Има тенденция да се търси някаква евразийска идентичност и специфика.

Не мисля, това е само в някои тесни кръгове, но не е широко разпространено.

Казахте, че е нужна проповед. У нас често се говори за това, че църковната проповед не стига до съвременния човек, до младите хора...

Когато казвам проповед, имам предвид по-широкия смисъл на думата, а не сказката от амвона за днешния празник. Проповед се явява всичко и преди всичко животът – животът на свещеника, животът на християнина. Та нали всички сме призвани да проповядваме Христос. Тази проповед се заключава преди всичко в човешкия живот, ако човек изпълнява заповедите Христови, ако се старае да живее по Евангелието, това е проповед за неговите близки, за неговото семейство, за неговите съседи и приятели. Ако пък той добави към това и някоя словесна проповед, ако започне да разказва за Бога, за вярата, за Църквата, това би било забележително. Проповеди са също добре и правилно организираните богослужения, когато хората не просто стоят в храма, четат нещо там, някой влязъл, друг излязъл, първо включили светлината, после я изключили, а когато действително разбират и участват в богослужението, когато разбират смисъла на това, което се чете и пее. Това също е проповед, при това най-важната проповед в Църквата през всички векове. Тази проповед се е чувала дори във времето на турското робство, когато не е имало нито училища, нито семинари, нищо не е имало освен богослужение и в това богослужение се е заключавала проповедта на Църквата.

Вижте, ние, вярващите, сме малко наивни хора, мислехме, че щом рухне комунизмът, всички ще дойдат направо в Църквата. Е, практиката показа, че това не се случи. Нито у нас, нито у вас стана така, това не е било никъде и по-скоро няма да бъде. Само в началото имаше някакъв прилив, но стана ясно, че хората гледат на Църквата просто като на някаква алтернатива. Те не виждаха други алтернативи на живота, който имахме преди това, затова се втурнаха към Църквата, но не търсеха Христос, а някаква алтернатива на политическото устройство. Църквата не може да бъде алтернатива на политическото или социално устройство, тя не може да бъде такава алтернатива.

Накрая искам да ви попитам за проведения през 2016 г. Всеправославен събор, за отсъствието на Руската, както и на Българската православна църква, чиито мотиви за отказа останаха някак неясни и дадоха повод за подозрение, че е оказан руски натиск. У нас все пак имаше дискусия и решението на Светия синод на БПЦ бе остро критикувано от български богослови и видни църковници. Имаше ли такава дискусия в средите на РПЦ?

Да, имаше дискусия и тя бе достатъчно широка и повсеместна, особено в интернет. Ако погледнете руския интернет, ще видите това. Дискусия имаше и решението за неучастие бе прието по ред причини. Що се отнася до съборния процес, той и днес върви в Руската църква, дори може би повече откъдето и да било. Имам предвид работата на Междусъборното присъствие и на Висшия църковен съвет, който се събира регулярно. Говоря по-конкретно за обсъждането на проектодокументите, които приемат тези институции. Днес у нас тези документи се обсъждат във всяка енория и всяка епархия и там, където това не се прави формално, е изключително интересно.

Имате предвид документите, които бяха обсъдени на остров Крит?

Не, наши документи. У нас сега се приемат много документи, които са изключително интересни и нужни. Например за причастяването, за монашеството... Това са действително съществени неща, които предизвикват дискусии и помагат на доста широк кръг хора да се запознаят с важни страни на църковния живот, нещо, което дори не сме подозирали преди време. Това е много важно.

Ще ви върна към Всеправославния събор – според един руски църковен публицист има две диаметрално противоположни разбирания за съборността, едното възприема Събора като резултат, а другото – като процес. И проблемът на Руската църква е, че разбира Събора като резултат, което напомня за отношението към конгресите на комунистическата партия, докато гръцкият свят го възприема като процес.

Кой е този публицист?

Сергей Чапнин.

Е, това е неговото мнение. Няма да споря с него.

Тоест не сте съгласен с твърдението, че в Русия не се разбира разликата между съборен процес и съборен резултат?

Не, това е някакво полемическо заостряне. Какво значи, че не се разбира разликата? Разбира се, че до това решение се стигна по много причини. Очевидно е, че истинската причина не е в това, че не желаем да спорим, а във факта, че ситуацията беше безнадеждна, тъй като от страна на Вселенския патриарх бе заявено, че няма да бъдат приети никакви поправки. Помните ли това? Когато се появи отпор от страна на Грузинската, Руската, Румънската, ако не се лъжа, и Българската църква, беше казано: „Не, няма да има никакви поправки, текстовете са приети, елате, ще поседим, ще си поговорим, ще гласуваме и ще издадем тези текстове”. Но това също не е събор. Мисля, че тук повечето претенции трябва да бъдат насочени към организаторите на Събора.

Ние обаче останахме с впечатлението, че истинските причини – може би ще ме оборите – за отказа са други, че става дума по-скоро за съревнование, за стремеж към върховенство в православния свят.

Не, това е някаква конспирология, в която не бих участвал. Не обичам да участвам в такива неща. Така може да се говори в кухнята, но това не би бил сериозен разговор.

 

 

 

[1] Аджорнаменто (итал. aggiornamento – обновяване) – терминът е свързан с Втория ватикански събор (1962–1965). Прокламираното от Събора „аджорнаменто” (осъвременяване, привеждане в съответствия с днешния ден) има за цел обновяването на църковния живот, неговото доближаване до нуждите на вярващите. Най-напред това засяга традицията на богослужението – например отказа от латинския език като задължителен при извършване на службите. Мащабът на осъществената промяна е така голям, че позволява да се говори за досъборен и следсъборен католицизъм. Б. а.

[2] „Левиатан” (2014 г.) е един от най-известните и награждавани филми на руския режисьор Андрей Звягинцев. „Един обикновен човек от малък град на горния ръб на Русия е смачкан между ноктите на църквата и държавата, които искат да вземат парчето земя под краката му”, гласи кратката анотация за филма, който предизвика немалко атаки в Русия и бе определен като „обида за Руската православна църква” и „набор от русофобски стереотипи”.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org