BG | RU

ШАРЛ ПЕГИ И МИСТЕРИИТЕ НА ВЯРАТА

2018-02-20 08:47:15, Димитър Спасов

  

Преди него никой не е дръзвал да пише поезия, като говори от името на Бог Отец. И никой не е успявал да се приближи толкова плътно до сърцето на Бога, за да ни яви най-съкровените тайни на божествения живот на Лицата. Върху поезията му се пишат впечатляващи богословски текстове като публикуваното в този брой на списанието изследване на Ханс Урс фон Балтазар, но когато четеш за първи път някоя от неговите Мистерии, се налага от време на време да поспреш – сред безкрайните повторения и монотонен ритъм изведнъж попадаш на образ или дума, които те поразяват като „двуостър меч“, а в гърлото ти издайнически засяда буца.

Още приживе той е знаменитост. След като прочита последните му две Мистерии, Ромен Ролан пише в своя дневник: „След Пеги аз не мога да чета нищо повече… Дори и най-великите на днешния ден звучат толкова плоско редом с него! Аз се придържам към противоположни възгледи, но безкрайно му се възхищавам“. Жак Копо[1] възкликва: „Това е красиво… възхитително, изключително красиво!“. Ален Фурние, който успява да издаде един-единствен роман, преди да загине на фронта през 1914 г., подобно на Пеги и мнозина други от тяхното поколение, пише след издаването на първата Мистерия за Жана д’Арк: „Това е съвършено възхитително… Аз знам какво говоря. След Достоевски навярно не е имало друг човек, който толкова очевидно да е Божи човек“.

Шарл Пеги се ражда през 1873 г. в Орлеан. Баща му и дядо му са винопроизводители и изработват бъчви. Майка му остава вдовица малко след раждането на малкия Шарл и издържа семейството с плетене на столове. До края на живота си Пеги ще се гордее със своя селски произход и със сръчността на майка си, изработвала най-сложните и най-красиви плетени мебели в цялата област.

Момчето посещава местното училище, където преподавателите забелязват трудолюбието и заложбите му. Получава общинска стипендия и продължава обучението си в лицей. Израснал в дълбоко религиозно семейство, той е сред най-добрите и по катехизис, дори печели награда. Всички са убедени, че пътят му трябва да продължи към прочутото École normale на ул. „Улм“ в Латинския квартал на Париж. Шарл Пеги обаче не успява да издържи изпита и без да дочака повиквателна, постъпва в армията. Годината, изкарана там, оставя дълбок отпечатък върху него. Казармата и животът под пагон очароват този набит, добре сложен син и внук на селяни. Дългите маршове, дисциплината, ясните задачи и най-вече възможността да се сражава очароват младежа, който има сърце и душа на воин.

През 1893 г., след отбиването на военната служба, Пеги постъпва в колежа „Св. Варвара“, където се запознава с Марсел Бодуен, братята Таро, Жозеф Лот. Между тях се ражда искрено и дълбоко приятелство. Ето как Жером[2] Таро си спомня за този период от техния живот в лицея, а година по-късно и в заветното École normale: „Пеги се чувстваше щастлив в този двор, където в пълнота се проявяваше първият от талантите му – да обединява около себе си хората, да им въздейства или казано по-точно, да си представя заедно с тях техния живот… Той ни пренасяше в удивително бъдеще, където ние се чувствахме като герои и богове. Той преднамерено преувеличаваше малките ни дарования. Пеги искаше да ни види по-извисени и неговото въображение остави върху всеки един от нас своя златен отблясък. И ако един или друг от нас успя да направи нещо хубаво, то в това има, макар и неосъзната, частица от Пеги…“. Каквото и да прави този младеж, той го прави с пълно себеотдаване. Такъв е и в приятелството. Когато най-добрият му приятел – Марсел Бодуен – умира съвсем млад, Пеги дълго време подписва произведенията си с псевдонима Пиер Бодуен, година по-късно пък се жени за Шарлот Бодуен, сестрата на приятеля си. Първородният им син получава името Марсел. Подобна посветеност и пълна отдаденост в приятелството изисква и към най-близките си хора и сътрудници.

В École normale Пеги слуша Бергсон, към когото изпитва голям респект до края на живота си, лекции му чете съвсем младият Ромен Ролан, пламенни речи държи завършилият същото училище водач на френските социалисти Жан Жорес. Харизматичната личност на Жорес, идеалите за социална хармония, световна солидарност и мистично братство пленяват сърцето и ума на Пеги. Всичките му най-близки приятели в една или друга степен са прелъстени от социализма и усещането за приближаващата се революция. Стремглавото отдалечаване от Църквата е в ход. Малко по-късно Пеги пише: „Колкото и да е прекрасна вярата на отделните католици, могъществото на съвременната църква се основава на користното лицемерие или на користния цинизъм“. Препъникамък за него се оказва и църковното учение за вечното страдание – струва му се, че идеята за всеобщата солидарност и братство е пропукана в най-дълбокото си основание.

Пеги не изучава социализма теоретично и систематично, по Маркс. Неговият социализъм по сполучливия израз на Жером Таро прилича повече на „социализма на св. Франциск“. Идеята му пък за революция е твърде далеч от „експроприацията на експроприаторите“, политическия терор и социалното инженерство, осъществило се само две десетилетия по-късно в Русия. „Революцията ще бъде морална или изобщо няма да се състои“ – обича да повтаря Пеги.

През 1895 г. Шарл Пеги официално става член на социалистическата партия и започва да публикува свои материали в леви издания. Същата година се завръща за кратко в родния си Орлеан, за да проучи историята на Жана д’Арк. Връща се с дебел ръкопис, който завършва и издава в собственото издателство през 1897 г. Продава две бройки, останалите екземпляри използва за пейки, на които да присядат многобройните му приятели, постоянно минаващи през неговото дюкянче-книжарница. Любовта и благоговението към Орлеанската дева си остават до края на живота му. Това простодушно и храбро овчарче, което не прекланя глава пред външни авторитети, постига победи там, където търпят поражение големи пълководци, именно тя, несправедливо пострадалата, обединителката, се превръща за Пеги в символ на доблест и еманация на френския дух.

По онова време френското общество е разделено и ожесточено от един съдебен процес – делото „Драйфус“. Емил Зола пише прочутото си обръщение „Аз обвинявам!“[3]. Разделителната линия е една-единствена – можеш да си или драйфузар, или антидрайфузар. Клерикали, антисемити, роялисти, националисти, десни. Срещу тях – антиклерикали, републиканци, интернационалисти, леви. Пеги е в стихията си, пише и публикува, организира приятели, атакува предразсъдъците на сънародниците си. За него процесът е важен най-вече в своя морален смисъл, в „мистическото му“ измерение – Франция не бива да погубва душата си в името на временно спасение, като принесе в жертва един невинен.

Към 1900 г. постепенно настъпва разрив в отношенията между Пеги и политическите лидери на френските социалисти. Причините са в разминаването между „мистическия“ социализъм на Пеги и политическите амбиции на професионалните политици практици, надушващи доближаването до властта след четиригодишни борби за обществено влияние. На конгрес на социалистите (преминал в безкрайни лични нападки и борба за влияние) е взето решение партийният печат да се ръководи от „партийната истина“ и да не публикува материали, които биха застрашили партийното единство. Истината в полза на партийната дисциплина? Това е твърде много за Шарл Пеги.

През 1900 г. с помощта на братята Таро и със средства на своята съпруга той основава ново списание - Cahiers de la quinzaine (Двуседмични тетрадки). В първия брой публикува писмо от измислен читател (впоследствие често ще води кореспонденция сам със себе си, ще дебатира с измислени персонажи), озаглавено „Писмо от един Провинциал“, което веднага приближава изданието до писмата на Паскал – любим автор на Пеги. Провинциалът изисква от новото издание да поддържа здравословна атмосфера на свободно списание, което „да казва истината, цялата истина, нищо друго освен истината, да казва глупаво глупавата истина, скучно – скучната истина, тъжно – тъжната истина“. Хоризонтът на списанието и темите, застъпени в него, са изключително широки – злободневните политически и социални теми, но и арменският въпрос, създаването на Мадагаскар, руската революция от 1905 г., положението на евреите в Румъния, литературна критика, публикуването на нови творби и др. Сред авторите на Тетрадките са Ромен Ролан, братята Таро, Жорж Сорел, Анатол Франс, Лев Толстой и мнозина други. Списанието бързо печели популярност и се превръща в еталон за отговорна журналистика, задълбочена и честна публицистика, както и в място, където за пръв път излизат творби с високи художествени достойнства. Това впрочем не означава финансова стабилност и сигурност. Пеги продължава да издава Тетрадките до смъртта си с цената на огромни лишения и свръхнапрежение на духовни и физически сили.

През 1902 г. парламентарните избори във Франция се печелят от радикалите и от радикал-социалистите. Новото правителство, начело с Емил Комб, започва да провежда яростна антицърковна политика. Затворени са близо 3000 духовни училища към монашеските ордени, закрити са 54 духовни конгрегации, разтрогнат е Конкордатът с Ватикана, сключен сто години по-рано от Наполеон. В 1905 г. правителството внася законопроекта за „светския модел“ (la laïcité) – отделянето на Църквата от държавата. Конфискувани са множество църковни имоти, спряно е финансирането на Църквата от държавата, монаси и монахини масово са прогонвани от своите манастири, забранено е преподаването на вероучение в училищата. Тази политика се струва твърде мека и непоследователна на хора като Анатол Франс, но мнозина от лявата интелигенция, от ядрото на убедените драйфузари, са скандализирани от упражненото насилие и от посегателството върху свободата на молитвата и съвестта.

Пеги вече е обещал на читателите на Тетрадките само истината. И чувството му за справедливост не му позволява да мълчи, когато вижда издевателствата срещу конкретни християни и потъпкване на свободата на съвестта. Още повече че през целия си живот, въпреки антиклерикалните статии и заемани позиции, той никога не става атеист. Пеги призовава своя довчерашен кумир Жан Жорес да оттегли законопроекта си за конгрегациите, тъй като идеята на Жорес за колективно престъпление на Църквата срещу свободата е безнравствена. „Не бива да издевателствате срещу хората само защото те отправят своите молитви. Но главното е, че езикът на Жорес не е език на разума, не е език на справедливостта, не е език на правото… Жорес подкрепя сега авторитарни методи, срещу които винаги се е бунтувал и отново щеше да се бунтува, ако ставаше дума за семейството му“.

Следващите няколко години Пеги продължава да полемизира с християнството на страниците на Тетрадките. За да се стигне до 1908 г., когато след тежко боледуване споделя със своя близък приятел Жозеф Лот: „Още не съм ти казал всичко – аз отново намерих вярата. Аз съм католик!“. „Значи сме в една лодка!“ – отвърнал Лот.

Ето какво казва самият Пеги за своето обръщане към вярата: „Моето минало не се нуждае от никакво оправдаване. Аз не се нуждая от защита. Мен не ме обвиняват в нищо… Ние постоянно следвахме един и същ прав път и този най-пряк път ни доведе дотук, където сме. Това изобщо не е еволюция, както понякога говорят малко глупаво, необмислено злоупотребявайки с една от думите на съвременния език, която се превърна в най-страхливата – това е задълбочаване… Ние намерихме християнския път чрез неуморно развитие на сърцето си по същия този път, а не чрез еволюция. Ние не го намерихме завръщайки се. Ние го намерихме накрая... Ние никога не сме били против духа на Евангелието“. Ключовата дума е задълбочаване. Ето как Балтазар коментира привидно противоречивото в живота на Пеги: „Тъй като Пеги се потапя в дълбина, лежаща под всички вторични противоположности, той остава за всички тези, които не могат да го следват в това му начинание, един противоречив ум или такъв, който обединява всичко непримиримо: комунист и традиционалист, интернационалист и националист, крайно ляв и крайно десен, верен на Църквата и антиклерикал, мистик и публицист и т.н. Напротив, за този, който може да прозре същността му, на пръв поглед пресичащите се линии изведнъж се подреждат и започват да сияят около центъра. Тръгвайки от него, той примирява противоречията“.[4]

На 9 май 1909 г., по време на шествие на неговия полк пред статуята на Жана д’Арк в родния му Орлеан, Пеги преживява духовно озарение. Решава да преработи поемата си за Жана д’Арк от 1897 г., писана в епогея на социалистическите му увлечения, като я превърне в мистерия, която да се играе всяка година на площада. Не променя и не премахва нито ред от нея – та нали неговото минало не се нуждае от оправдаване. Само добавя. „Мистерия за милосърдната любов на Жана д’Арк“ от 1910 г. отпраща директно към средновековните мистерии, играни на стълбите пред храма, към литийните шествия. Тази, както и следващите две мистерии са написани в ритмична проза, нов за Пеги литературен стил.

В личния живот на Пеги далеч не всичко е подредено. Няма сключен църковен брак, понеже съпругата му се противи, а той не желае да я принуждава. Отношенията им не са гладки. Освен това и трите им деца не са кръстени (четвъртото им дете се ражда, след като той заминава на фронта). Едва след неговата смърт жена му се обръща към вярата и кръщава децата. Едно от момчетата отказва да приеме кръщение, но след време се влюбва в православна девойка, приема кръщение и сключва църковен брак. Самият Пеги не успява да си намери изповедник и да пристъпва редовно към тайнството Евхаристия, чиято важност и необходимост дълбоко осъзнава. Всичко това го измъчва. Както и учението за вечните мъки, което не може да приеме. За капак на всичко се влюбва в еврейско момиче, сътрудничката на Тетрадките Бланш Рафаел. В лична кореспонденция той споделя: „Скъпи приятелю, аз много страдам… но бих предпочел по-скоро да се разболея от работа, отколкото да изневеря на призванието си заради сърдечни неуредици“. И в тази ситуация Пеги остава верен на себе си. Стремежът към чистота и вярност го предпазва от прекрачване на граници, както впрочем и от естетизиране на ероса. Успява да убеди любимото момиче да се омъжи, а той остава верен на съпругата си. В този период пише едно от най-значимите си произведения – Двери към мистерията на втората добродетел. Едно от малкото произведения в световната литература, посветено на надеждата, в което Бог Отец се диви на великия дар – надеждата – който е дал на човешкия род. Това малко момиченце, това крехко и уязвимо момиченце Надежда, което всяка сутрин се буди, отваря очи, казва „добър ден“ и се надява всичко да бъде по-добре. Вижда какво се случва всеки ден и въпреки това се надява утре да е по-добре…

През 1912 г. синът му се разболява и Пеги извършва поклонническо пътуване пешком до катедралата в Шартр. В писмо до Жозеф Лот пише следното: „Друже, аз много се промених за тези две години… Сега съм нов човек. Аз много пострадах и много се молих. Не можеш да си представиш… Живея без причастие. Това е безумие. Но с мен са съкровищата на благодатта, преизобилие на необяснима благодат… Аз извърших поклонничество в Шартр… бях в екстаз. Всичките мои мерзости изведнъж паднаха от мен. Аз станах друг човек. Молих се един час в катедралата… молих се, приятелю мой, както никога не съм се молил. Молих се за враговете си… Синът ми е спасен, всичките трима ги поверих на Пречистата… Децата ми не се кръстени, нека за това се погрижи Пречистата Дева… Аз съм грешник, но грешник, който има съкровищата на благодатта и рядък ангел-пазител… „Младенците“ бяха предчувствие. Аз никога не съм вършил това, за което пиша. Сега се отдавам на него...“. Малко по-рано е излязла и третата Мистерия – за невинно избитите витлеемски младенци. В нея Пеги открехва завесата на божествения живот и ни явява най-съкровените тайни на любовното общуване на Лицата. Главите, посветени на силата на молитвата и на слабостта на бащиното сърце, на нощта, на блудния син, на нежността, са сред най-прекрасното и докосващо говорене за Бога.

След посещението си в Шартр Пеги пише цикъл, посветен на Божията Майка. Създава и най-дългото си произведение – Ева, състоящо се от повече от 10 000 стиха.

През пролетта на 1914 г. Пеги пише Бележки за Декарт и картезианската философия. В тази творба той отново се спира на темата за благодатта, смирението, послушанието и свободата. „Благодатта – пише Пеги – печели неочаквани победи в душите на най-големите грешници, но не действа върху порядъчните хора. Понеже у най-порядъчните или у просто порядъчните хора, у тези, които така ги наричат, които обичат така да ги наричат, няма никакъв недостатък в бронираността им. Те не са ранени. Тяхната винаги невредима морална кожа създава за тях една безупречна черупка. Те нямат онзи отвор, който причинява тежката рана, дълбокото отчаяние, постоянното угризение, никога незарастващия шев, смъртната тревога, стаената тъга, тайната горчилка, никога не зарастващия белег. Те нямат пукнатината, през която прониква благодатта, а тази пукнатина на практика е грехът. Тъй като не са ранени, не могат да бъдат наранени. Понеже имат всичко, нищо не получават, не получават това, което е всичко. Дори Божието милосърдие не може да превърже този, който няма рани. Самарянинът вдигнал човека, понеже онзи лежал на земята. Вероника избърсала лицето на Иисус, понеже било в мръсотия…“

Войната е вече на прага. Пеги усеща идването й още от 1905 г., от времето на Танжерската криза. Тогава лъска ботушите си и вади военната си униформа. Темата за предстоящия сблъсък присъства постоянно в Тетрадките. Той не просто го очаква, той го желае.

Две години преди избухването на войната пише Молитва за всички нас, родените по плът ­– стихотворение-панихида за бъдещите жертви. То започва така:

Блажени падналите за земната земя, приелите

смъртта в справедлива борба, загиналите за четирите посоки на света,

блажени умрелите с тържествена смърт...

Блажени падналите за земния град, понеже

те са плътта на Града Господен. Блажени умрелите за своето огнище,

за своя огън, за смирената чест на бащиния дом...

Господи! Ти ги създаде от кал и прах: не ги наказвай,

че бяха кални и прашни. Господи!

Ти ги извая от тази земя – прости им, че останаха земни!

През 1914 г. лейтенант Пеги се присъединява към своя 276-и пехотен взвод. Четири дни след пристигането си на фронта, на 5 септември 1914 г., е убит от немски куршум в главата, докато вдига войниците за атака. Тялото му остава да лежи в калта няколко дни, след което е погребано в общ гроб.

 

 

[1] Жак Копо (1879–1949) – прочут френски театрален режисьор и педагог. Основоположник на съвременната френска режисура. Б.а.

[2] Жером и Жан Таро (Ернест и Шарл Таро) получават творческите си псевдоними от Шарл Пеги, който ги убеждава да се нарекат така в чест на св. Йоан Богослов. Б. а.

[3] Повече за делото „Драйфус“ и за статията на Емил Зола „Аз обвинявам!“ можете да прочетете в текста на Тони Николов в портал Култура на адрес http://kultura.bg/web/аз-обвинявам/

[4] Вестник РХД, бр. 183/2002 г., с. 129.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org