BG | RU

НОВИЯТ КАТОЛИЧЕСКИ ПРЕВОД НА „ОТЧЕ НАШ“: ДЕБАТЪТ ВЪВ ФРАНЦИЯ

2018-02-20 08:50:07, Отец Матийо Руже; Пиер-Анри д’Аржансон

  

„ОТЧЕ НАШ“ Е ЧАСТ ОТ ОБЩОТО НИ КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО 

Разговор с отец Матийо Руже.

От 3 декември 2017 г. Католическата църква във Франция въведе нов „Отче наш“. Кое налага тази промяна?

Да се говори за нов „Отче наш“ е прекалено: става дума за промяна във формулата на последното моление. Преводът на тази молитва на всички християни винаги е бил обект на спорове, както впрочем е и с превода на останалите библейски и евангелски текстове. Защото преводът е интерпретация, а ние не преставаме да тълкуваме Откровението. Това е благотворно, защото интерпретацията на Божието Слово е един от значимите изрази на духовната свобода, която по основополагащ начин е част от християнския опит. Преводът, който бе в сила доскоро, датира от времето на литургичната реформа след Втория ватикански събор и е пряка транспозиция от латински на френски. Той обаче не е изцяло удовлетворителен. И в рамките на една обща ревизия на превода на месата (който предстои) е дошло времето да се подобри един превод, смущаващ мнозина вярващи в техните часове на молитва.

Латинската формула „ne nos inducas in tentationem“ се превеждаше някога с „и не ни оставяй да изпаднем в изкушение“. Не е ли това по-вярната формула, доколкото освобождава Бог от отговорността и му дава власт да помогне на човека?

Най-важното е не само да намерим формула, съответстваща на нашето богословие, колкото и тя да е блестяща, а да предложим възможно най-точен превод от гръцки на Новия завет, отчитайки съдържащата се в него хебраистика. Така евангелският текст, откровеният текст, може и да ни отведе отвъд нашите реакции и чисто човешки размисли. „Не ни оставяй да влезем в изкушение“ изразява добре отговорността, поверена на човека: да не избира онова, което го води към злото, както и силата, която Бог може да ни даде, за да не се измамим по пътя. Думата peirasmos, преведена с изкушение, също предизвиква спор: дали става дума за привличане от злото или по-скоро за изпитание (материално, психологическо) – евентуално тежко, но морално неутрално? Преводът, предложен днес, е в полза на първото решение: онова, за което става дума, е злото и влиянието, което то може да има върху нашите сърца и нашия живот.

Изменението на една молитва, същностна за християнството, може обаче да предизвика смущение у мнозина вярващи (сещаме се, че Източната схизма е свързана с една дума: filioque). Това означавали, че в продължение на петдесет години вярващите са произнасяли една неточна молитва?

Въвеждането на filioque (Светият Дух произтича от Отца „и от Сина“) в Символа на вярата пося множество недоразумения и най-вече несъгласие между католици и православни, докато промените в „Отче наш“ не са от такъв порядък. В първия случай промяната засяга самото сърце на вярата, докато във втория случай става дума само за уточняването на една духовна нагласа. Що се отнася до „Отче наш“, Католическата църква в момента следва посоката на превода, използван от православните франкофони. Така че този нов превод не е препъникамък, а напротив, подобрява отношенията. Версията, която вече приемаме за стара, не е фалшива, но рискува да внесе объркване. Тя създава усещането, че сам Бог може да бъде изкусител, автор на прелестта на злото. Бог зачита нашата свобода, включително да вършим зло, от любов към тази свобода. Той обаче не ни възпира да избираме между доброто и злото.

В един свой текст, предизвикал полемика, философът Рафаел Ентовен видя зад тази промяна скрита воля да се отдръпнем от исляма, проповядващ „подчинение на Бога“. Какво мислите за това? В какво Богът на християните се отличава от Бога на мюсюлманите от тази гледна точка: изисква ли Той подчинението на хората?

Добрата новина, изненадващата новина е, че медиите толкова силно се заинтересуваха от превода на „Отче наш“. Промяната можеше да не предизвика полемика, да си остане вътрешна тема само за малцинството вярващи. Напротив, случващото се показа, че „Отче наш“ е част от общото духовно наследство на нашето общество, „място на паметта“, ако използвам един термин на историка Пиер Нора. Рафел Ентовен по същия полемичен начин слага пръст в една възлова точка – непрестанно обсъжданото отношение между вярващия и Бога. Човекът, който се оставя в Божията длан (както казва книгата Премъдрост Соломонова), отказва ли се от свободата си? Този, който се моли „да бъде волята Ти“, абдикира ли от свободния си избор, от чисто личната си отговорност? Християнският отговор на тези въпроси е, че Бог Отец, от Когото всичко идва и към Когото всичко отива, е източникът на нашата свобода. Търсенето „да бъде волята Му“ означава, макар и парадоксално, да израснем в свободата си.

Отче наш“ е един от основополагащите текстове на християнството. „Тази кратка молитва, с нейното съвършено съдържание и скрита дълбочина, е имала невероятна участ. Преведена на всички езици по земята, тя е станала една от привилегированите форми на благочестие на множество поколения“, пише Марк Филоненко. С какво тази молитва е толкова невероятна?

Това е молитвата, която сам Иисус дава на учениците Си. Тя е смайващ синтез на юдейското благочестие и християнската новост. Тя артикулира възхвалата и действието на благодатите в първата част от молитвата и просбите – във втората. Молитвата е едновременно съкровена и обща. Тя отчита най-всекидневните ни потребности (насъщния ни хляб), но също и най-дълбоките ни духовни пориви (насъщния ни хляб може да бъде мислен и като Евхаристията). Още от първите векове възрастните, подготвящи се за кръщението, са се учели да се молят, научавайки „Отче наш“. Същото е и за днешните оглашени. Духовните наставници и богословите непрекъснато представят свои преводи на „Отче наш“ и негови тълкувания. Веднага можем да споменем Симон Вейл, мислителката с еврейски корени, православния интелектуалец Оливие Клеман или кардинал Жан-Мари Люстиже. Тъй че задача на всеки християнин, и то във всяко време, е да превежда „Отче наш“ по своя си начин и да го съпреживее.

Отец Матийо Руже е енорийски свещеник в църквата „Сен Фердинан дьо Терн“ и професор във Факултета „Нотр Дам“ (Колеж на бернардинците), Париж

 

Пиер-Анри д’Аржансон

НОВИЯТ ПРЕВОД НА "ОТЧЕ НАШ" Е ПОЧТИ РЕВОЛЮЦИЯ 

В старата версия на „Отче наш“ бащинството на изкушението в някакъв смисъл се поделя между човека и Бога: ако Бог не е изкусител, Той все пак, бидейки автор на Творението, е отговорен за форми и насоки на човешката участ, в които се включва изкушението. Ако човекът съхранява по силата на свободната си воля възможността да не изпада в изкушение, той обаче се променя в един свят, който нито е избрал, нито е създаден от него. Да вземем за пример греха на плътта: ако човекът, изкушаван от фатална красота, си остава на теория единствен повелител на беса, който го обитава, все пак не той е изрисувал изкусителните му очертания с демиургичен молив.

Старата версия на „Отче наш“ препращаше пряко към основополагащия епизод на всяко изкушение: книга Битие. Разбира се, не Бог протяга ябълката на Ева, ала установяването на човека в градината със забранени плодове силно наподобява на изкушение или поне на изпитание, предварващо всички останали. Да искаш да различиш на всяка цена тези две понятия е като игра на думи, освен ако изкушението не се сведе до вулгарен нагон.

„Не ни въвеждай в изкушение“ напомня с някаква искреност на Твореца, че човекът не може да загърби цялата виновност на греховете си. Това прошение има своята логика: щом Бог е всемогъщият Творец, тогава, дори да не е автор на злото, най-малкото Той е позволил то да съществува. В тази връзка текстът от Битие разгръща сценарий на божествената отговорност спрямо драмата на човешката участ, която библейският текст описва след първородния грях като проклятие (труд, пот, раждане в болки и т.н.), а не като благословение. Трябвало е – в очите на авторите на този текст – човекът да е извършил ужасяващ грях, за да заслужи това наказание, защото Бог, Отецът на хората, не би могъл по никакъв начин да бъде виновен в това деяние.

С новия „Отче наш“ („не ни оставяй да влезем в изкушение“) ние вече сами сме отговорни за изкушенията си. Формулата е теологически по-гладка, със сигурност по-близка до гръцкия и латинския текст. Ала се отдалечава от старозаветната юдейска традиция, която не изключва упреците към Бога, както свидетелства епизодът с Йов. Да си спомним и за битката на Иаков с ангела... А нима Иисус не извиква от кръста: „Боже Мой, Боже Мой, защо си ме оставил?“.

Пиер-Анри д’Аржансон е френски философ и есеист, възпитаник на Екол нормал сюпериор.

Източник: вестник Фигаро

Превод от френски: Тони Николов

 

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org