BG | RU

ХОРАТА ЗНАЯТ ЗА ВЕЛИКИЯ ПОСТ, НО НЕ ПОЗНАВАТ ХРИСТОС

2018-03-28 12:54:21, С игумен Пьотр Мешчеринов разговоря Димитър Спасов

  

Намираме се в периода на Великия пост. Какво се случва обаче, когато превърнем самия пост в идол? Как се създава имунитет срещу подобна подмяна?

Когато постът се превръща в идол, това означава, че не го възприемаме правилно. За да се отнасяме правилно към поста, трябва да се върнем към казаното от ап. Павел в 14 глава на неговото Послание към Римляни. „Един вярва, че може да яде всичко, а немощният яде зеленчук. Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел. Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи. Един различава ден от ден, а друг смята всички дни еднакви. Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа ги не различава. Който яде, за Господа яде, защото благодари на Бога; и който не яде, за Господа не яде, и благодари на Бога. Защото никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си, но живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно живеем ли, или умираме – Господни сме“[1]. Постът е индивидуално аскетично средство, което човек предприема, когато в неговия вътрешен живот „Младоженецът му е отнет“[2]. Когато това лично средство се преформатира и се  превръща в общоцърковно задължително дело, тогава смисълът на поста се изопачава и наистина се появява опасността той да бъде превръщан в идол, а апостолският принцип за „многообразие“  изчезва от живота на Църквата. Говорейки радикално, трябва да бъде отменена задължителността на поста и той да стане доброволен, както казва ап. Павел: „Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си“. Но на подобен акт никой никога няма да тръгне, включително и поради факта, че дисциплинарният пост се е превърнал в основен „маркер“, с чиято помощ се идентифицират православните. Отнемете им поста и тогава по какъв признак ще се определя, че са християни? По духовните дарове? По вътрешния живот в Христос? Всичко това много малко и много слабо се проявява в нашия живот, докато постът е ясен и видим. Ето защо, опасявам се, тук няма какво да се направи.

В началото на 90-те години на миналия век хиляди хора и в Русия, и в България прекрачиха прага на храмовете. Мнозина от тях се въцърковиха, наблюдаваше се огромна динамика, но се оказа, че вътрешната мисия на Църквата, пастирската грижа за верните, е значително по-трудното предизвикателство. Защо малкото квас не успя да преобрази обществото, каквито бяха очакванията?

Това е голям и сложен въпрос. Накратко бих казал следното: Църквата от епохата на традиционното общество и Църквата от епохата на гоненията е нещо съвсем различно от Църквата в условията на свобода и секуларен свят. Православната педагогика няма разработен опит от живот в подобни условия. Ние предлагаме на хората единствено две неща: първо, традиционна православно-народна субкултура и второ, педагогика на външното въцърковяване. Осмислянето на най-дълбоките промени, случили се с човечеството – промени, довели до разрушаването на традиционното общество – се случва от позицията на „търсене на враговете на православието“, а не от позицията на узнаване на Божието задание, пред което Той е поставил християните, като им е дал тази ситуация. Педагогика на „израстването в Христа“, а не просто  на обикаляне в кръга на първоначалното въцърковяване ние нямаме, тя нямаше и откъде да се появи, тъй като веднага след живота в традиционното общество Църквата  трябваше да претърпи гонения, по време на които за никакво развитие на Църквата не можеше да се мисли. В резултат на това Църквата се оказа неспособна да отговори на предизвикателствата на времето и да съпровожда хората по пътя към Христос, след като те са изминали етапа на външното въцърковяване. Това е естествен процес, не бива да осъждаме никого, просто осъзнаването му все още не се е случило в необходимата степен. Образно казано, „квасът“ се оказа не просто малко, но критично, изчезващо малко.

Кой е най-сериозният проблем, с който се сблъсквате в качеството ви на изповедник?

Повсеместното отсъствие в православна среда на интерес към вътрешния жив живот в Христа; нелюбов към Свещеното писание; обрядоверието.

Евангелието е изпълнено с вдъхновяващи истории за неподправена радост, за среща лице в лице с радостта. Апостол Павел неведнъж ни призовава: Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се. Защо сравнително рядко в Църквата срещаме озарени и преобразени от радост лица?

Мисля, че поради изброените по-горе причини. Хората не познават Христос. Те познават Великия пост или някой ритуал, който следва да изпълнят, а живия живот с Бога по Свещеното писание и смисъла на Тайнствата не познават. От амвона за това говорят малко и лошо – т.е. тук отново се сблъскваме с проблема за отсъствието на пастирска педагогика. Това е много сериозно, понеже причинява дезориентация на идващите в Църквата хора. Вместо живот в Христа на тях им се предлага нещо друго, цяла поредица от подмени. За всичко това, разбира се, следва да се разсъждава съборно.

Руската църква канонизира стотици новомъченици, пострадали от болшевишкия терор. В същото време в Русия се наблюдава реставрация на преклонението пред Сталин и неговия режим, включително и сред църковната йерархия. Как е възможен този „диптих“ на преклонение пред палачите и мъчениците за вярата?

Когато в живота на хората отсъства живият Христос, когато приоритетите не са богообщението, евангелският живот и Христовата правда, а нещо друго, тогава, за съжаление, всичко е възможно.

На провелия се Всеправославен събор на Крит не присъстваха четири от поместните църкви, включително и РПЦ, която участва много активно в подготовката на събитието. Какви бяха преобладаващите реакции сред вярващите на това важно решение на Синода на РПЦ и защо според вас се стигна до него?

За причините, довели до това решение, не мога да кажа нищо. Вярващите предимно се радваха на несъстоялия се Събор, тъй като в субкултурната православна среда битува мнението, че Вселенските събори могат да са само седем, а Осмият събор непременно ще бъде „разбойнически“. Малцинството страдаше от факта, че православните все не успяват да се разберат. Що се отнася до мен, то аз се радвам, че документите на Събора не станаха задължителни за пълнотата на Православната църква. Струва ми се, че в сравнение с 60-те години на миналия век, когато първоначално се е подготвял Съборът, сегашните документи са голяма крачка назад. Като пример мога да приведа постановленията за поста, с който започнахме нашия разговор.

В последните години се занимавате с преводи на ранни протестантски автори като Йохан Арндт, Валентин Вайгел, Герхард Терстеген, превеждате кантатите и Пасионите на Бах. Според вас кой е най-ценният опит, който прозира зад тези творби? Кое от него е приложимо в Православната църква?

В аскетическите съчинения на ранните протестанти открих именно тази педагогика на „пълнолетния християнски живот“, която отсъства в православието. Именно тази педагогика, а също така опитът от завръщането към апостолското „многообразие“, струва ми се, могат да се приложат в съвременния православен живот. Разбира се, след проверката им  и съборното обсъждане на всичките тези проблеми.

Вашите източници на радост и надежда промениха ли се за последните няколко десетилетия в Църквата?

За щастие, не. Много мои възгледи за църковния живот се промениха, но източникът на радост и надежда за мен е един – това е Господ и Бог мой Иисус Христос.

 

 

[1] Рим. 14:2-8.

[2] Марк 2:19-20.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org