BG | RU

НАШИТЕ НОВИ РЕВНИТЕЛИ

2018-05-03 16:36:45, Калин Янакиев

  

В този текст ще изговоря неща, които се трупат в мен от месеци.

Ще говоря за онова обезпокоително за мен като християнин (и взимащо все по-впечатляващи размери) особено „ревнителство“ в определени среди на (или около) моята Църква.

Ще говоря за тип хора, които неусетно започнаха да превръщат православността в някаква реактивна, обзета от фобии и изобличителска злъч [псевдо-]духовност.

Които ентусиазирано окупираха църковния амвон (в най-широкия смисъл на тази дума) и го превърнаха в кула на обсадена крепост, от която – вместо небето захванаха да обглеждат заобикалящия ни „свят“ и да го засипват с филипики и апокалиптични предсказания.

Които започнаха с това, че в продължение на месеци обсъждаха (и разпалено осъждаха) в статии и дори в книги един все-православен събор, поддал се в лицето на цели десет православни църкви на „дяволската съблазън“ да отнесе (с уговорки) понятието „църква“ и към определени не-православни общности.

Които сетне вместо за спасението в Христа (в Когото „няма вече ни елин, ни иудеин, ни роб, ни свободник“, Гал. 3:28) се загрижиха за спасението на… „генофонда“ на България и на Европа, заплашен от задушаване от не-християнските пълчища на „бежанците“.

Които постепенно си самовмениха като първостепенен „православен“ дълг (и възведоха в същински критерий за „православност“) отграничаването от „либералния Запад“, който – сам станал вече тотално не-християнски и даже антихристиянски – се занимавал в наши дни с едно-единствено нещо: как да направи нехристиянски и антихристиянски и нашия все още не напълно покварен свят.

Които достигнаха най-накрай до истинско „кресчендо“ по повод една конвенция, в която откриха термин, издаващ – ни повече, ни по-малко – намерението на същия този „либерален Запад“ да разчовечи човека, и наложиха фобията от въпросния документ като всеизпълващо християнско чувство, с което от тук нататък би трябвало да заживеем всекидневно и всекичасно.

Които постепенно превърнаха своята намусена, забрадена, подозрителна и уплашена „духовност“ в алтернативната „политкоректност“ на източния православен човек.

И понеже ще говоря за тези (и даже на тези) умножили се „ревнители“, които свръх всичко много обичат да „етикетират“ околните с политически квалификации, ще заявя предварително: в този текст аз няма да говоря нито като (довчерашен) „консерватор“, нито като (новоизпечен) „либерал“. Ще говоря единствено като християнин (какъвто преди всичко друго съм). Защото именно като християнин съм разтревожен от въпросното „ревнителство“. Струва ми се, че то, от една страна, става все по-мрачно, все по-фобийно, все по-запленено от един уникален – наполовина потресен, наполовина нездраво ентусиазиран – апокалиптизъм, но от друга, става и все по-духовно „лесно“ – прелестническо.

 

… Трябваше да изглеждат малко по-изкупени

Те – казват – били такива и трябвало да бъдат такива, защото светът днес ставал все по-нехристиянски и даже антихристиянски и в него „ние“ сме заплашени.

Светът, уважаеми, е бил точно толкова нехристиянски и антихристиянски и във века на апостолите и първите отци на Църквата, само че вместо (самодоволно-гневно) да го сочат с пръст, да произнасят свещеноругателства към него и да се ограждат от него, апостолите и първите отци са проповядвали в него Христа.

Дали им е било по-лесно да го правят в тогавашния „антихристиянски“ свят, отколкото на „ревнителите“ в нашия?

Ще ги призова само да си дадат сметка какво са направили в тогавашния „антихристиянски“ свят онези хора. Библията – от край до край, нека си припомнят – е била чисто и просто свещеният текст на малък близкоизточен народ, който останалите – ако въобще са познавали – са смятали почти за налуден с неговата вяра в изключителната му Бого-избраност, с убедеността му в бъдещото световно възцаряване. Да проповядваш на народите на онзи свят родилия се в забутания източен Израил Месия, призоваващ людете („римските граждани“) да излязат изсред своите ἔθνη, за да станат Негов λαός – Божий, ни повече, ни по-малко, народ – е било същинско безумство. И ето – тези хора за около три века са превърнали с проповедта си Свещеното писание на Израил заедно с „безумното“ благовестие за разпънатия и възкръснал близкоизточен „равви“ в културния и манталитетен фундамент на Европа – фундамент, в чиято, както се казва днес, „референтна рамка“ от тук насетне се е пишела, изговаряла, композирала, изобразявала цялата тази Европа.

Вместо просто да произнасят анатеми към „антихристиянския“, декадентски, „разчовечаващ“ тогавашен свят и да се отграничават от него, тези хора са му проповядвали. Което и тогава – както и днес – е много по-трудно от анатемите и ламентациите.

Защо не виждам почти никой от днешните „ревнители“ и „заплашени вярващи“ да следват техния пример? Защо дарби за проповед днешните „ревнители“ систематически не ни показват, демонстрирайки в преизобилие (от „библейския пояс“ на Запад до православните ни предели на Изток) „дарби“ за разобличителство и осъждане?

Защо вместо да „обръщат“ грешници, изграждат църковно-политически („консервативни“) „лобита“, та чрез държавата да „забранят“ или „не допуснат“ това или онова, несъгласно с „доктрината“?

Защо, ако ги попиташ за това, вдигат театрално очи и въздишат: „Имат светите отци. Нека ги четат, нека ги следват“. Значи така: проповедта – „позитивната“ част – оставяме на древните, а разобличителството – „негативната“ част, запазваме за себе си! Вашият труд прочее е изкусително лесен. Не е нужно да си апостол, за да громиш греха на съвременния „антихристиянски свят“. Можеш да бъдеш дори прилично състоятелен фарисей с фирма за поклоннически туризъм, да си гастролиращ около столицата „атонски“ йеромонах, литератор или щатен служител в секретариата на Св. синод. И можеш да громиш греха, да „пророчестваш“ за „разчовечаването на човека“.

Можеш.

Само че така нито ще минимизираш греха, нито ще спреш „разчовечаването на човека“. Със сигурност ще се импрегнираш обаче, без да усетиш, с морално тщеславие – че „не си като тоя митар“ (срв. Лук. 18:11).

Или ще кажат, че и не смеят да претендират да са апостоли и проповедници? Ах, какво смирение! Лукаво, престорено, безотговорно смирение! Защото за това сме призвани християните: „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19), „Проповядвайте Евангелието на всички твари“ (Марк. 16:15) – това чрез апостолите е поръчано на християните. А не изобличавайте и се пазете от онези, които не приемат Евангелието.

Когато казвате – „смирено“ – ние сме слаби за това, ние нямаме дарби за това, вие казвате собствено, че сте слаби за християнството си.

Казвате и хула срещу Бога, защото с Миропомазанието си (ако сте обърнали внимание) сте приели дара на Светия Дух, т. е. дара „да говорите на езици“ (вж. Деян. 19:6), сиреч да проповядвате, само че сте го закопали в земята, заменили сте го с „дара“ да мразите под защитата на свещено алиби.

Добре, съвременният свят разчовечава човека! Води го към пагубна всепозволеност. Поставя свободата му да избира и да оформя себе си над всякакви морални (Богодадени) норми! Позволява му да става – по своя прихот – бидейки роден мъж – жена и бидейки роден жена – мъж. А вие какво правите? Гръмогласничите от страниците на разни вестници (и в „новотехнологичния“ Фейсбук). Съдите и осъждате, скрити зад осанките на старозаветните пророци (и в края на краищата обсаждате държавата – меча на „кесаря“ – „забранѝ“, „не допускай“, „ограничѝ свободата“).

Крещите прочее едно-единствено нещо: „Ние сме християни (традиционни, посветени)“!

Знаете ли какво чува в самоизтъкващите се ваши риторически упражнения днешният (да, често наистина) антихристиянски свят? „Някакви сърдити (стари), антихедонистично настроени ревнители на архаичен закон ругаят света и настояват той да се съобразява с непонятния им анахронизъм.“

Кога му казахте какво е християнството (не какъв е канонът)?

Кога му благовестихте Христос (за Когото не знаят почти нищо)? Кога го въведохте във великата евангелска радост?

Кога го убедихте, че „смъртта премина, няма я вече“ (срв. Откр. 21:4)?

Кога и с какво го въведохте на евхаристийната трапеза, кога и с какво му отворихте сетивата за нейните пиршествени ястия? Защото, ако наистина ги познавате, а ставате – както твърдите – все по-малко и все по-заплашени, вие приличате на библейския богаташ, който вижда у бедния Лазар само отвратителната му струпавост и затова затваря трапезата си за него.

Защо, пак питам, се оказвате систематично бездарни да привличате? Защо показвате „дарби“ единствено да се сърдите и мръщите на „света“?

Прав е по отношение на вас богоборецът Ницше: „Трябваше да изглеждат малко по-изкупени!“. Защото тъкмо понеже не приличате на изкупени, осъжданият от вас „свят“ не идва при вас, а все повече се „разчовечава“.

Пак ви обръщам внимание: по времето на св. ап. Павел „светът“ е бил не по-малко антихристянски, безчовечен, развратен, содомитски, тоталитарен (бил е, разбира се – какво си въобразявате, че точно вам се е паднала трагически гордата участ да изобличавате най-грешния свят). И какво е правил в него апостолът? Бягал е от него? Търкал е килима пред нозете на „кесаря“ (да забрани абортите, содомитството, не-брачното съжителство, да не допусне тази или онази конвенция)? Не, проповядвал е – Христа Разпнатия и Възкръсналия. С блясъка на Христа го е „изобличавал“. И е успявал. Защо? Защото не само е „изглеждал“, ами и веднага се е виждало, тутакси се е усещало, че е „изкупен“. Защото веднага се е виждало, че е „християнин“. А у вас се вижда единствено, че сте сърдити – на „света“ (който, нека ви припомня, Христос посети); че сте уплашени – от „света“ (който, нека ви припомня, Христос победи). И когато проглушавате ушите на „света“, че сте „християни“, със своята разсърденост и уплашеност, вие вършите катастрофална услуга на християнството. Защото го подменяте с вашия мрак и паника.

Да не мислите, че не се вижда колко ви е лесно да осъждате съвременния свят за неговото „содомитство“, за неговия хюбристичен „антропоцентризъм“? Вижда се, вижда се и от онези, които смятате, че сте „улучили в сърцето“. Ако бяха по-заядливи, щяха да ви го заявят: „Ето, осведомихте ни от кой (ваш) път сме се отклонили, колко сме развратни, нещастни, осъдени. Хайде сега, покажете ни красотата на вашия път, поведете ни по него, убедете ни в благодатта да тръгнем по него! Само че не като си отворите дебелата книга и забиете пръст в буквите й. Не като ни заговорите на своя професионално-гъгнив „църковнославянски диалект“ и със своите архаични риторически фигури. Защото преди онова в Книгата да се е превърнало в букви, то е било живи хора. Бъдете Павловци, Петровци, бъдете ни отци и учители!“.

„Е, ние не го можем това, ние сме малки – изведнъж минавате вие от изобличителен мажор в хумилиорен минор (чувал съм го безброй пъти). – Ето ви го св. ап. Павел, ето ви го св. ап. Петър, тях четете, тях слушайте!“

Знаете ли какво би могло да ви бъде отговорено? „Вие сте малки? Никой от вас не е израснал до „възрастта“ на Петър и Павел подир Петър и Павел (подир отците)? Сред вас няма никой дори далечно съизмерим с Петър и Павел? Но тогава вие сте мъртви! Умрели сте след отшествието на отците от този свят. Те, оказало се е, не са успели да „родят“ Божия народ. Щом сред вас няма Петровци и Павловци, това не свидетелства за смирение, а за това, че християнството се е оказало безплодно!“ Ето докъде би могло да доведе вашето бездарие да привличате (при преизобилие на „дарби“ да се сърдите)! Почти бих могъл да чуя този хаплив глас на „съвременния безбожен свят“…

И този глас би могъл да продължи така: „Добре, нашите все по-„содомитски“ радости са, както казвате, смъртоносни. Нашите все по-безгранични „освобождавания“ и „оправомощавания“ са разчовечаващи. Покажете вашата радост! Покажете ни, че е по-голяма, по-истинска, по-радостна! Въведете ни във вашата свобода! Уверете ни, че е по-дълбока, по-очовечаваща!“. Светът, драги, има право да заяви това. А вие трябва да си дадете сметка, че щом той не вижда (и все повече не вижда) християнската радост и християнската свобода, това се дължи колкото на неговата „греховност“ и „порочност“, толкова и на вашата неспособност. Не се самооблъщавайте със способността си да „виждате“ греха и да го сочите. Ако той, две хиляди години след като сме били призовани да проповядваме Евангелието (Благата вест) – само се увеличава (както казвате в апокалиптичния си „транс“) – това свидетелства и за вашата неспособност да виждате своята безрадостност, своята „неизкупеност“ (по Ницше), своята безлюбовност и нелюдимост.

Вижте и този грях прочее! Той е изцяло ваш. Той е гредата във вашето око!

 

Абстрактна чувствителност

Нека сега мина към по-всекидневни (и дори по-лични) неща.

Вие твърдите, че се тревожите за „нашите деца“ – че злощастната конвенция, която не може да ви „пусне“ вече повече от месец, щяла да ги предаде в лапите на „джендър идеолозите“.

Добре. Може и да е тревожно. За бъдещето. Кажете обаче кога се разтревожихте (дори за лице), че през последните години около 50 % от същите тези „наши деца“ се раждат от „партньори“, които нямат брак помежду си? И това е днес! Или дори не сте обърнали внимание на тази „статистика“? А ако сте й обърнали внимание, то е било само за да произнесете поредната си филипика срещу „развалата, която ни донесе демокрацията“.

Кога се разтревожихте за „нашите деца“, израстващи в разрушени семейства (които са изключително много у нас)? Не мислите ли, че много по-дълбоки (и най-важното – по-сигурни) девиации от „пагубното джендър образование“ се пораждат (всекидневно) от израстването на деца в такива семейства? „Традиционното семейство“, за което гръмогласно сте се разтревожили, не съществува у нас като норма, уважаеми. И това съвсем не се дължи на „Запада“ (където не е така). Нито пък е (несвършена) „работа на държавата“, от която – дотам стига обикновено християнската ви чувствителност – в определени моменти „доктринално“ поисквате да забрани безбрачното съжителство, да ограничи разводите, да бъде по-строга към домашните насилници. Нали обаче сами казвате, че в тези интимни сфери не бива да се „нормотворчества“. Може обаче да се благо-творчества, да се просвещава, убеждава – например в дара на брачната любов. И това е работа за „ревнители“. Не скрупульозното осведомяване на „миряните“ колко време преди причастие трябва „да се въздържат“ от консумиране на брака си.

Кога се разтревожихте за това, че у нас (както в латиноамериканските бордеи) практически всеки тийнейджър може да си купи и опита наркотик (а и близо половината са го опитвали)? Не ви ли се струва, че това е доста по-голяма, по-страшна и отдавна по-актуална опасност от „джендърите“? Как не се бунтува християнската ви съвест от това, че у нас босовете на наркотърговията са известни на цялото общество, всички знаят имената и цветистите им прозвища, че са се превърнали в „светски забележителности“ (а някои може и да са „крупни църковни дарители“)? Или и това – о, каква ангажираност – е работа на държавата, на политиците, а „ние с политика (благочестиво) не се занимаваме“. Да, работа е на държавата, но Църквата живее в държавата (ни) и не сме чули гласа й по този въпрос (както го чухме за „бежанците“). Ще ви кажа защо. Защото да се укорява държавата, „кесаря“ (от времето на св. Амвросий Медиолански, изгонил императора от храма), е риск и мъжество, а да се заклеймят (особено публично) известни разбойници е направо опасно. Къде по-лесно е да се осъждат „либералните интелектуалци“, разните измислени „икуменисти“ и т.н.

Преди време се опитах да обърна внимание на родните ни „ревнители“ върху една наредба на Министерството на здравеопазването, даваща на деца, родени под определеното от тази наредба тегло и преди определения от нея срок от протичането на бременността, дефиницията  „абортен продукт“ и „биологичен отпадък“. Ако – забележете – според тази наредба, след като са се родили с тези показатели, не са проживели (поне) 3 денонощия, тези деца се превръщат (като поначало „нежизнеспособни“) в произведени в болничното заведение „абортни продукти“, „биологични отпадъци“.

Опитах се, казвам, да обърна внимание на ревнителската ни „общественост“, че по този начин в положението на „биологичен отпадък“ може да се окаже починало на втория ден след раждането си човешко същество, което майка му (в разрешения от канона спешен порядък) може и да е кръстила. И тогава – по силата на тази наредба – кръстен православен християнин, проживял две денонощия в Божия свят, няма да бъде погребан (а изгорен с останалите „отпадъчни продукти“ на болничното заведение). За държавата, за „света“ пък няма да се е родил, опечалените му родители няма да са му станали родители.

По онова време (преди четири години) Св. синод излезе със „становище“ по тази наредба, но то нямаше ефект и той едва ли си спомня за него. Наредбата днес е „актуализирана“ и отново е предложена за приемане. Каква е (както тогава, така и днес) реакцията на „ревнителите“? Никаква. Този казус – според мен не по-малко християнски-травматичен от „джендър образованието“ – не развълнува никого, не бе, както се казва, „отразен“. Остана си кауза на полуформални акушерски (неправителствени, но и не-църковни) организации. Защо? Ами защото, за да се развълнуваш от подобен казус, свързан с „нашите деца“, е нужно да имаш и определена доза християнска конкретност. Не само „консервативно-традиционална“ враждебност към „съвременния безбожен свят“.

Пак преди време написах кратък текст за едно момиче, което се хвърли под влака край Бургас, обявявайки, че „не иска повече да живее“. Размислих се за него, защото бяхме осведомени от медиите, че имало двама живи родители (не невменяеми и не социално безпомощни), които го изоставили от самото му раждане под опеката на печално известните „домове“ за деца, лишени от родителска грижа. То израснало в тях, вкусило от предопределеното му социално „лузърство“ и се отчаяло.

Развълнувах се от това момиче, защото по всички правила на църковната „акривия“ то бе извършило непростим грях и ако бе загинало (а не само останало без крака, както се бе случило), трябваше да бъде видяно като жител на ада. И ето, аз се попитах: ако сме християни, не трябва ли (най-малкото) да споделим вината за греха му, вместо да я стоварваме с гръмовит доктринален патос върху него, върху (слава Богу непознатите ни) негови родители и т.н. Защото, хвърляйки се под влака, то е отказало не просто своя, а и нашия живот – включително живота на нас, християните, които не сме му го показали, не сме го намерили, за да му го покажем. Казах, че оправданието ни, че не сме познавали това момиче и дори не сме могли да подозираме за съдбата му, може да е основателно, само че то, показвайки нашата разделеност, ни забранява и да съдим.

За този свой извод получих укорителни думи, включително от свещеник („ревнител“), който написа, че съм се заел да оправдавам греха. И тутакси се върна от момичето към осъждането на един предъвкван седмици наред игрален филм, в който (по подобен начин) се бил оправдавал според него греха на Богоотстъпничеството. Очевидно „западният“ неправославен филм го вълнуваше повече от реалния факт.

Изобщо никой освен дирещите сензация журналисти не се развълнува по съпоставим с „конвенцията“ начин от тази „камерна история“. Фейсбук не „гръмна“, социалните мрежи не „прегряха“ от гласове на християни. И до днес не „прегряват“ по случаи като този със застреляната от мъжа си млада жена, като този с пребитата пред очите на десетгодишното си дете (от своя брат) друга жена. Никой дори не ги свърза с прословутата конвенция. „Прегряваха“ и „гърмяха“ за „джендъра“. Разпоредиха да се „гърми“ за него и от амвоните на храмовете ни (без дори да съобразят, че в неделите на заповяданите „молебни“ в тях може би ще стоят малтретирани жени, малтретирани деца).

Спокойно, не се опитвам да заговоря отново за прословутата конвенция. Нека кой каквото иска да мисли за нея. Говоря за друго. Че са склонни да се „възпаляват“ от далечни и (все пак) абстрактни гримаси на „нехристиянския ни свят“ (особено ако идват от Запад), но остават безчувствени и безсловесни пред гримасите му под носа им. Могат да заплачат над историите с „измъчените дечица“ на Достоевски (каква литература!), но над съдбата на момичето край Бургас – не.

Ние, „ревнителите“, спасяваме „човека“ от „разчовечаване“. Конкретните човеци обаче не ни вълнуват особено. Там сме тактични – в „интимни работи“ не се месим.

С огромна решимост стоим на стража на „Православието“. Православните обаче познаваме само ако са ни „на нивото“ и можем да поспорим с тях от дистанция.

 

… За такива Моисей ни е заповядал в Закона…

В заключение: знаете ли на какво сте заприличали всички вие, ревнители и „фобийни православни“? На онези фарисеи, довлекли в двора на Храма хванатата в прелюбодейство жена, за да питат Христос какво да направят с нея, понеже „за такива“ сам Моисей им бил казал „с камъни да се убиват“ (вж. Иоан. 8:4-5).

Търсите сакрално алиби, за да хвърляте камъни. Търсите го в Стария завет, опитвате се да го изкопчите и от Новия.

Влачите в двора на Христовия храм кого и какво ли не: влачите католиците (заради filioque, заради папизма, заради това, че се наричали „църква“); влачите „фанариотите“ (защото колаборирали с католиците); влачите „либералите“ – чужди и нашенски (защото били отвратително „политкоректни“, оправомощавали перверзиите, а и не искали да влачат инославни, сексуално тормозени холивудски звезди и тям подобни за убиване с камъни); влачите „западняците“ (защото до един са „либерали“, защото ни налагали „свръхрегулации“, нямали душа и широка източна „непосредственост“, защото въобще са… западняци); влачите хомосексуалните (защото грехът им е видим, а няма как да познаете горделивците, сребролюбците, завистливците сред вас). И носите със себе си камъните.

Защото изпитвате невероятна наслада да хвърляте камъни в (или от) двора на храма.

Знаете, че да се хвърлят камъни в „света“ е, общо взето, непозволено. „Храмът“ обаче превръща хвърлянето на камъни в „духовно ревнение“, в „любов“ (към храма), прави го не само позволено, но дори задължително, превръща го в „послушание“. Веднага ви отделя от видения грях и тутакси ви нарежда зад крепостта на „благочестието“.

Нали знаете обаче как Христос отговаря на такива като вас? „Който от вас е без грях – казва, – нека пръв хвърли камък“ (вж. Иоан. 8:7). Не, не се опитвайте да ми възразявате, че приписвам на Христос „морален релативизъм“. Казвал съм го и друг път, ще го повторя и сега: Христос въобще не отрича греховността на греха. Не казва, че довлечената прелюбодейка не е грешница. Не казва и че „либералът“ не е в определени отношения грешник (със своя, да – напоследък все по-безразсъден „човекоцентризъм“, стигащ до морална всепозволеност). Не казва, че „западнякът“ е без грях (със своето често пъти нетърпимо високомерие към „не-западните“). Не казва дори, че „папистът“ не греши (ако го слушаме като православни). Той обаче казва: ако нямаш греховете, в които си хванал, за да убиеш с камъни, довлечения грешник, това не означава, че нямаш грях – друг (или други). А ако е така, това означава, че сега, в ето този момент, ти прибавяш към него и греха да хвърляш камък, когато сам си грешен. Вършиш сиреч греха да осъждаш от името на Бога, когато и сам от Негово име си за осъждане. С което развързваш спиралата на морална bellum omnes contra omnem.

… И после Христос дава урока на всички вас, хвърлящите камъни (който от оня ден в Иерусалимския храм вие не сте научили). Урокът как се побеждава грехът по християнски. Не като се удари с камък, а като се удари ето с какво: „И Аз те не осъждам – промълвява Христос. – Иди си и недей вече греши“ (Иоан. 8:11).

Мислите ли, че след случилото се отпуснатата „да си иде“ прелюбодейка (която няма как да не е знаела, че е за осъждане) ще има дързостта да съгреши отново пред Христос – пред Този, Който е проявил към нея напълно незаслужена милост (а милостта винаги е незаслужена и с това именно – задължаваща)? Тъкмо заради милостта, заради незаслужената милост, тя би се срамувала дори да помисли за повтаряне на греха. И поне пред Него, заради Него не би го извършила пак.

Всички ние, уважаеми, сме като тази прелюбодейна жена. Всички ние сме „отпуснати“ (в Новия завет) грешници, които – за разлика от онази жена и въпреки проявената веднъж милост – продължаваме да повтаряме греховете си. И Христос пак ни отпуска – „до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:22).

Можете ли го и вие това? Би трябвало да го можете и сте длъжни да го можете, щом сте християни, а не фарисеи.

Не казвам, че е лесно. Къде по-лесно е да хвърляш камъни (особено пък под покрова на свещено алиби). Но не това, а онова е християнското.

„Как обаче да проявяваме любов и милост към безобразията на „съвременния свят“? Как да проявяваме любов и милост дори към – о, ужас – веровите заблуждения (ересите) на инославните?“ – ще попита тук „ревнителят“, хранещ непрестанно „православната“ си душа с извличането в двора на храма на католици, протестанти, „фанариоти“, „икуменисти“ и т.н. Та нали те са не-право-славни, „прелюбодейци“ на вярата! „Как да проявяваме любов и милост към разчовечаващите човека „морални релативисти“, развратници, „содомити“ – ще попита „ревнителят“, хранещ „православната“ си душа с извличането в двора на храма на „либерали“, „постмодернисти“, хомосексуални и т.н. Та нали те прелюбодействат спрямо човешкото!

Ще ви кажа. Ще се осмеля да ви напомня начина.

Като за момент дойдете в свяст, че не просто сте „православни“, не просто даже сте „християни“, а че сте Христови. А това съвсем не значи, че принадлежите към някаква земна „партия“ (пък била тя и свещената, безспорно правата „партия“, противопоставяща се на „неправите партии“), а че сте освободените в света – онези „в света“, които вече „не са от света“ (а са с Христа в Бога). Свободни са от света като Христос. И тъкмо затова като Христос именно трябва да могат да се отнасят към „света“ малко по-свободно – „яко бози“. Да бъдат не „засегнати“ от греха, „уплашени“ от греха, а – макар и грешни – свободни спрямо него. Свободни да го отпущат с незаслужена (но задължаваща го) милост, свободни да бъдат отпущани от него с незаслужена (но задължаваща ги) милост.

Е, няма ли да изглеждаме така като „безгръбначни“ за този грешен свят? Няма ли да му станем за посмешище със своята „без-обидност“?

Не. Така само ще му покажем (въпреки Ницше), че сме наистина „изкупени“.

А това е началото на християнската проповед.

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org