BG | RU

ЛИТУРГИЯТА НА СВЕТА

2018-06-14 12:41:18, отец Пиер Теяр дьо Шарден

  

 

 

 

 

Приношението

Тъй като, Господи, се намирам не в горите на Ен, а в степите на Азия, нямам нито хляб, нито вино, нито олтар, затова ще се издигна над символите, чак до чистото величие на Реалното, и аз, твоят свещеник, ще принеса на олтара на цялата Земя труда и мъката на Света.

Тук слънцето току-що е огряло крайната ивица на първия Изток. Под движещата се маса на неговите пламъци живата повърхност на Земята се пробужда, потръпва и отново начева изнурителния си труд. О, Боже мой, ще сложа в дискоса жътвата, очаквана от това ново усилие. Ще налея в чашата сока от всички плодове, които днес ще бъдат изстискани.

Моята чаша и моят дискос са дълбините на душата, широко открита към всички сили, които в миг се надигат от всички точки на земното кълбо и се сливат в Духа. Нека дойдат при мен споменът и мистичното присъствие на всичко, което светлината пробужда за новия ден!

Едни след други, Господи, ги виждам, и възлюбвам онези, които си ми дал за подкрепа и естествено очарование на моето съществуване. Едни след други преброявам членовете на това друго и тъй скъпо семейство, постепенно събиращо се около мен, като се започне от най-разнородните елементи – склонностите на сърцето, научното изследване и мисълта.

Макар и смътно, но без изключение призовавам цялото анонимно войнство, образуващо безбройната маса на живите: всички тези, които са дошли и са си отишли; всички тези, които пребивават в истина или в заблуждения, в своите канцеларии, лаборатории или фабрики, които вярват в прогреса на нещата и са страстно устремени към светлината.

Това развълнувано множество, смътно или ясно, чиято безкрайност ни ужасява; този човешки Океан, чиито бавни и монотонни колебания предизвикват безпокойство в сърцата дори на най-вярващите – аз искам в същия този миг битието ми да зазвучи с дълбинен шепот. Всичко, което ще се увеличи в света, всичко, което ще се умали – както и всичко, което ще умре – ето това, Господи, ме заставя да го побера в себе си, за да Ти го предоставя; ето материята на моята жертва, единственото, което си пожелал.

Някога са носили в Твоя храм първите плодове от реколтата и най-доброто от стадото. Приношението, което очакваш наистина, е онова, от което тайнствено се нуждаеш всеки ден, за да утолиш глада Си и жаждата Си, и то не е нищо друго освен увеличаване на Света, понесен от общото ставане.

Приеми, Господи, тази Хостия, каквато е Творението, намиращо се в движение, благодарение на Твоето привличане, представено в новото си зазоряване. Този хляб, нашето усилие, от него произтича и нашето раздробяване. Това вино, нашата скръб, уви, е само разтварящо се питие. Ала в дълбините на тази неоформена маса Ти си породил – убеден съм, защото го знам – непреодолимо и освещаващо желание, принуждаващо да крещим всички нас, започвайки от безбожника и свършвайки с вярващите: „Господи, направи ни едно“.

Заради недостига на духовна жар и възвишената чистота на Твоите светци, Ти си ми дал, Боже мой, неустоима симпатия към всичко, движещо се в тъмната материя – неоспоримо разпознах себе си по-скоро като син на Земята, отколкото като дете на Небето; ето защо ще се издигна тази сутрин в мислите си на висоти, обременени с надеждите и страданията на моята майка; и там – силен със свещенството, което Ти си ми дал – над всичко онова, което в човешката плът е готово да се роди или да умре под издигащото се слънце, аз ще призова Огъня.

 

Огънят над света

Огънят е основание на битието и сме подвластни на устойчивата илюзия, че той излиза от дълбините на Земята, както и че пламъкът му озарява постепенно протежението на сияйния поток на Живота. Ти ми даде, Господи, благодатта да разбера, че това видение е измамно и че трябва да го отхвърля, за да Те осезавам. В началото е била силата – мъдра, обичаща и действена. В началото е било Словото, разполагащо със суверенната способност да подчинява и извайва всяка Материя, която ще се роди. В началото не е имало нито студ, нито мрак; имало е Огън. Ето Истината.

Ето защо далеч от нашата нощ грейва постъпателно светлината, предсъществуващата светлина, която търпеливо и безпогрешно отстранява нашите сенки. Ние другите, тварите, сами по себе си сме Сянка и Пустота. Ти, Боже мой, си самото основание и устойчивост на Вечната среда, без траене и пространство, в Тебе постъпателно се поражда и свършва нашата Вселена, като се размиват границите, в които тя ни изглежда толкова голяма. Всичко е битие, няма нищо освен битие навсякъде, извън раздробеността на тварите и противопоставянето им на атомите.

Пламенен Дух, дълбинен и личен Огън, реален Термин на един съюз, хиляди пъти по-прекрасен и желан, отколкото разрушителното смешение, въобразено от който и да е пантеизъм, благоволил за пореден път да снизходи, за да даде душа на крехката лента на новата материя, в която ще се обгърне днес Светът.

Знам го. Не можем нито да диктуваме, нито да предусетим и най-малкото от движенията Ти. От Тебе изхождат всички деяния, като се започне с молитвата ми.

Искрящо слово, Пламтяща мощ, Ти, Който си замесил Множеството, за да му вдъхнеш живота Си, положи над нас могъщите Си ръце, грижливите си ръце, всеприсъстващите Си ръце, ръце, недокосващи никого – нито тук, нито там (както би сторила една човешка ръка), но които се смесват с дълбината и всемирността на Нещата, настояща и минала, като ни засягат във всичко най-мащабно и най-вътрешно в нас и около нас.

С тези непобедими ръце ни подготви чрез максимално приспособяване за голямото дело, което си замислил, това земно усилие, което Ти представям в този момент в целостта, насъбрана в сърцето ми. Удръж това усилие, изправи го, преоснови го до началата му, Ти, Който знаеш защо е невъзможно да се роди твар извън стъблото на безкрайната еволюция.

И сега произнеси с устата ми действеното слово, без което всичко се скършва и всичко се размива в нашата мъдрост и нашия опит, но пък с което всичко се възсъединява и стабилизира в нашите размисли и общения с Вселената. В целия наш живот, който възниква, израства, дава плод и съзрява в този ден, повтаряйте: Това е Моето тяло. И във всяка смърт, готова да накърни, жигосва и реже, възкликвайте (тайнството на вярата по преимущество!): Това е Моята кръв.

 

Огънят в света

Свърши се.

Огънят още веднъж проникна Земята.

Той не удря с гръм върховете, както светкавицата в проблясъка си. Нима Всемогъщият насилва портите, чрез които се стига до Него?

Без тътен, без грохот, пламъкът е озарен отвътре. От сърцевината на най-малкия атом чак до енергията на най-универсалните закони, той завладява, индивидуално и вкупом, всеки елемент, всяка движеща сила и всяка връзка в нашия Космос, които можем да вярваме, че са се възпламенили спонтанно.

В новото Човечество, възникващо днес, Словото продължава безкрайния акт на рождението си; а по силата на потапянето си в лоното на Света, на големите води на Материята, без всякакъв трепет се зарежда с живот. Нищо не помръдва на повърхността, под неизречимата трансформация. И все пак, тайнствено и реално, в контакт със субстанциалното Слово, Вселената, тази огромна Хостия, става Плът. Цялата материя сетне се въплъщава, Боже мой, чрез Твоето въплъщение.

Вселената – отдавна мислите ни и човешкият опит са разпознали странните й свойства, направили я тъй подобна на Плът…

Подобно на Плът, тя ни привлича с очарованието си, криещо се в нейните бръчки и дълбочината на очите й.

Подобно на Плът, тя се разпада на части и се изплъзва от анализите ни, от нашия упадък и от своето траене.

Подобно на Плът, тя се свива единствено в нашето безкрайно усилие, за да се стигне винаги отвъд онова, което ни е дадено.

Това вълнуващо смешение от близост и дистанция ние, Господи, усещаме по рождение. И в наследството от болка и скръб, което се предава от векове, няма по-потискаща носталгия от тази, заставляваща човека да ридае от раздразнение и желание на гръдта на Присъствието, което се рее недокоснато и анонимно във всички неща около него: „Si forte attrectet eum“[1].

Сега, Господи, чрез Освещаването на Света светлината и благоуханието, носещи се из Вселената, приемат за мен тяло и лик в Теб. Онова, което съзира моята колебаеща се мисъл, онова, което иска сърцето ми в неправдоподобно желание, Ти величествено ми го даваш: тварите трябва не само да са задружни помежду си, защото никоя не може да съществува без другите, но и така са обвързани с един реален център, че истинският Живот, приет в общност, им придава окончателна устойчивост и единение.

Взриви, Боже мой, чрез дързостта на Откровението Си смутната детинска мисъл, неосмеляваща се да постигне нищо по-мащабно и нищо по-живо в света от жалкото съвършенство на нашия човешки организъм! По пътя на едно по-дръзновено постигане на Вселената децата на века с всеки ден изпреварват наставниците на Израил. Ти, Господи Иисусе, „в който всичко се държи“[2], открий се най-сетне на всички, които са Те възлюбили като висша Душа и физическо Огнище на Творението. Това е животът ни, нима не го виждаш? Ако не можех да повярвам, че Твоето реално Присъствие оживотворява, придава гъвкавост и сгрява дори най-малката от енергиите, които проникват в мен или ме касаят, нямаше ли тогава, мокър до кости, да умра от студ?

Благодаря Ти, Боже мой, за това, че по хиляди начини си насочил погледа ми, докато той открие безмерната простота на Нещата! Малко по малко, под неустоимия напор на поривите, които си вложил в мен още докато бях дете, под влиянието на изключителни приятели, оказали се на определена точка по пътя ми, за да просветлят и укрепят духа ми, поради пробуждането на ужасни и сладостни замисли, с които Ти ми даде възможността да прекрача определени кръгове, стигнах до мисълта, че не ще мога нито да виждам, нито да дишам извън тази Среда, където всичко е Едно.

Това, което изпитвам пред лицето и в лоното на Света, уподобен на Твоята Плът, станал Твоята Плът, Боже мой – не е нито поглъщането на мониста, жадуващ да се размие в единението на нещата, нито емоцията на езичника, проснат в нозете на осезаемата божественост, нито пасивното оставяне на квиетизма[3], отдаден на прищевките на мистичните енергии.

Взимам от тези различни потоци по нещо от тяхната сила, избягвайки подводните рифове – положение, в което ме поставя Твоето универсално Присъствие, великолепен синтез, където се смесват, претърпявайки изменение, три от най-грандиозните страсти, могли да бушуват в човешкото сърце.

Като монист, аз се потапям в пълното Единство – ала това е Единство, което ме приема и е тъй съвършено, че намирайки се в него, губя себе си, последната опора на моята индивидуалност.

Като езичник, аз обожавам осезаемия Бог. Докосвам този Бог чрез цялата повърхност на Света и на Материята, която съм приел. Но за да го почувствам, както бих искал (само за да продължа да го докосвам), трябва да отида още по-далеч, отвъд всякакъв досег, без да мога да си отдъхна някъде, понесен във всеки миг от творенията и във всеки миг преодоляващ ги, пребивавайки във вечно приемане и вечно отдръпване.

Като квиетист, аз вкусвам от порива на божествената Фантазия. Ала в същото време знам, че божествената Воля ще ми бъде открита във всеки миг само в пределите на моето усилие. Не ще докосна Бога в Материята, подобно на Иаков, докато не бъда победен от Него.

И тъй, доколкото определено и цялостно ми се е открил Обектът, върху който почива моето естество, то и могъщите сили на битието ми започват спонтанно да вибрират в Единна Нота, невероятно богата, в която се различават най-различни тенденции, обединени без всякакво усилие: екзалтацията от действието и радостта на подчинението; наслаждението на сдържането и треската на догонването; гордостта на извисяването и щастието да се заличиш в нещо по-голямо от теб.

Обогатен със соковете на Света, аз се въздигам към Духа, доброжелателен отвъд всяко завоевание, под покрова на конкретния отблясък на Вселената. И не мога да кажа, изгубен в тайнството на божествената Плът, кое от тези две блаженства е по-сияйно: да намеря Словото, за да властвам над Материята, или да обладавам Материята, за да постигна и поема Божията светлина.

Направи така, Господи, че Твоето снизхождане към вселенските видове да не бъде посрещнато само като плод на философски спекулации, а да стане наистина реално Присъствие. В мощта и правото Си, Ти си се въплътил в Света и ние живеем, подвластни на Тебе. Ала всъщност ни е нужно (и то колко!) за всекиго от нас да си еднакво близък. Пренесени всички заедно в лоното на този Свят, всеки от нас създава там своята малка вселена, в която въплъщението се извършва въпреки всичко с интензивност и непредставими оттенъци. Ето защо в молитвата си на олтара ние молим това освещаване да се извърши: „Ut nobis Corpus et sanguis fiat…“[4]. И ако твърдо вярвам, че всичко около мен е Тялото и Кръвта на Словото, тогава за мен (в някакъв смисъл само за мен) възниква чудодейна „диафания“ (прозрачност), която прави така, че всичко в света да просветва обективно до дълбините на всеки елемент, пораждащ сияйната топлина на самия Живот. И ако вярата ми, уви, намалее, то тутакси ще угасне светлината и всичко ще потъне в мрак, всичко ще се разпадне на части.

В деня, който начева, Ти, Господи, ще снизходиш. Уви, в събитията, които предстоят и които ще приемем, ще има безкрайно различие в степените на Твоето Присъствие! При същите обстоятелства, валидни за мен и братята ми, Ти можеш да явиш малко, много, максимално или почти нищо.

И за да не ни навреди днес никаква отрова, за да не ме порази никаква смърт, за да не ме опияни никакво вино и за да мога във всяко същество да откривам Теб и да Те чувствам – Господи, дай ми да повярвам!

 

Причастието

Огънят се спуска в сърцето на Света в крайна сметка, за да ме приеме и погълне. Тъй че не е достатъчно да го съзерцавам, доколкото поддържайки го, аз неспирно усещам край себе си парещото му дихание. И след като съм му съдействал, е редно да отдам всичките си усилия на Освещаването, за да се мине към Причастието, което ще му даде в мое лице храната, която той е дошъл да търси.

Падам ничком, Боже мой, пред Твоето Присъствие във възпламенилата се Вселена и в начертанията на всичко, което ще открия, на всичко, което ще ми се случи и което ще извърша на този ден, защото аз Те желая и Те жадувам.

Ужасяващо е да бъдеш роден, сиреч да се озовеш въпреки желанието си въвлечен в стремителен поток от енергия, сякаш възжелал да унищожи всичко, което повлича със себе си.

Аз искам, Боже мой, чрез преобръщането на силите, на които Ти единствен можеш да бъдеш творец, въпреки обзелия ме ужас от безбройните изменения, готвещи се да възобновят битието ми, всичко да се обърне в преизобилна радост на преображението в Теб.

Без да се колебая, протягам ръка към палещия хляб, който Ти ми представяш. В този хляб, в който Ти си вложил зародиша на всяко развитие, аз разпознавам основанието и тайната на бъдещето, което си ми приготвил. Взема ли го, знам, че ще се отдам на сили, които болезнено ще ме откъснат от мен самия, за да ме изложат на опасности, труд, непрекъснато обновление на идеите и крайно отчуждение от привързаностите. Да го ям, означава да се договоря за онова, което е отвъд всичко – за вкуса и свойствата, които ще направят от тук насетне невъзможни за мен радостите, сгряващи живота ми. Господи Иисусе, съгласен съм да Ти принадлежа и да бъда воден от неизразимата мощ на Твоето Тяло, с което съм обвързан, към уединения, до които сам не бих дръзнал да се издигна. Инстинктивно, подобно на всеки човек, бих искал да издигна шатрата си на избрания връх. Ала се боя, подобно на всички мои братя, от твърде новото и твърде тайнствено бъдеще, към което ме гони времето. И още се питам, тревожен заедно с другите, накъде върви животът… Може ли Причастието на хляба с Христос да подтикне могъщите сили, които разширяват Света, да ме освободят от стеснителността и апатията ми! Хвърлям се, Боже мой, към Твоето Слово, във вихъра от борби и енергии, където ще се разгърне способността ми да чувствам и изпитвам Твоето Свято Присъствие. Този, който страстно възлюби Христа, скрит в силите, възвеличаващи Земята, той майчински ще я повдигне в гигантските си ръце и тя ще му даде да съзерцава Божия лик.

Ако Твоето царство, Боже мой, беше от този свят, би било достатъчно, за да се държа за Тебе, да се доверя на могъщите сили, принуждаващи ни да страдаме и умираме в самите себе си, възвеличавайки нас или този, който ни е по-скъп от нас самите. Ала щом като Пределът, към който се стреми Земята, е отвъд, не само на всяко индивидуално нещо, но и на съвкупността от нещата – и след като работата на Света се състои не само в това да поражда висша Реалност, но и за да се обвърже в предсъществуващото Битие, оказващо се недостатъчно, за да се достигне пламтящият център на Вселената, за човека не е достатъчно да живее само за себе си, нито да прекарва живота си само в земните дела, колкото и велики да са те. Светът може да се възсъедини с Теб, Господи, само чрез един вид инверсия, пълно обръщане, смяна на центъра, при което помръква не само индивидуалният успех, но и самата привидност за човешка придобивка. За да може моето битие да се възсъедини с Твоето, трябва да умре в мен не само монадата, но и Светът, тоест да премина през болезнената фаза на самосмаляването, която не може да възмезди нищо осезаемо. Ето защо, събирайки в чашата горчивината на всичките ми отделяния, на всички ограничения, на всички напразни загуби, Ти ми я протягаш, казвайки: „Изпий я до дъно“.

Как да откажа, Господи, тази чаша сега, когато чрез хляба, който ми даде да вкуся, прониква в дълбините на моето същество неугасимата страст на възсъединяването с Теб – отиваща отвъд живота, чрез смъртта. Освещаването на Света би останало незавършено, ако Ти не би вдъхнал сили на повярвалите. Моето причастие сега би било непълно (то просто не би било християнско), ако с всички нараствания, които ми носи новият ден, аз не бих получил в мое име и в името на Света, като пряко участие в Теб самия, тайния или явен труд, водещ до отслабване, старост и смърт, нещо, което непрестанно води Вселената към нейното спасение или осъждане. Оставям себе си на погибел, Боже мой, на съмнителните деяния на разпада, на които е посветен днешният ден, но искам сляпо да вярвам, при цялата си ограничена личност, в Твоето божествено Присъствие. Този, който страстно възлюби Иисус, скрит в силите, които заставят да умре Земята, слабеещата Земя, ще може да я вземе в гигантските си обятия и заедно с нея да се пробуди в лоното на Бога.

 

Молитвата

И сега, Иисусе, скрит зад силите на Света, Ти ставаш действително и физически всичко за мене, всичко около мен, всичко в мен, и аз ще пренеса на един дъх опиянението от онова, което държа, и жаждата по онова, което не ми достига; и аз ще повторя след Твоя слуга тези огнени слова, където – и в това аз непоколебимо вярвам – е Християнството на утрешния ден:

Господи, затвори ме в най-дълбоките недра на Сърцето Си. И докато ме държиш там, изгори ме, очисти ме, възпламени ме, възведи ме до пълното удовлетворение по Твой вкус, до пълното заличаване на мен самия.

(Tu autem, Domine mi, include me in imis visceribus Cordis tui. Atque ibi me detine, excoque, expurga, accende, ignifac, sublima, ad purissimum Cordis tui gustum atque placitum, ad puram annihilationem meam.)

„Господи“. О, да, най-сетне! Чрез двойното тайнство на всемирното Освещаване и на Причастието аз най-сетне открих нещо, на което с открито сърце да мога да дам това име! Тъй като не дръзвам да видя в Теб, Иисусе, Комуто ще се изпълнят две хиляди години, висш Моралист, Приятел, Брат, любовта ми си остава свенлива и смутена. Приятели, братя, мъдреци – нима няма около нас такива, тъй велики и ярки, дори сред най-близките ни? Но може ли човек да се отдава само на чисто човешката природа? Светът винаги, отвъд всеки свой елемент, е приел сърцето ми, но никога пред друга човешка личност тъй искрено не склоних глава. Отдавна, дори и вярвайки, аз не знаех, че съм възлюбил. Ала днес, благодарение на проявлението на свръхчовешките сили, на които Ти си придал Възкресение, Ти се явяваш пред мен, Учителю, чрез всичките сили на земята и аз Те разпознавам като свой повелител и с възхищение Ти се поверявам.

Боже мой, странни са проявленията на Твоя Дух!

Когато два века назад в Твоята Църква се почувства привличане, различно от Сърцето Ти, изглеждаше, че онова, което съблазнява душите, е разкритието на елемент, по-определен и по-ограничен от Човешкостта Ти. И ето го сега неочаквания обрат!

Стана ясно, че благодарение на откровението на Сърцето Си, Ти, Иисусе, си пожелал да придадеш на нашата любов средството, та да избегне тя от твърде тясното и твърде ограниченото в образа, който имаме за Теб. В самия център на гръдта Ти аз не съзирам друго освен разпалена пещ; и колкото повече вниманието ми се приковава върху това огнище, толкова повече ми се струва, че отвсякъде контурите на Твоето Тяло приемат все по-огромни размери, надхвърлящи всяко въображение, докато аз не съзра в Тебе друго освен облика на възпламенения Свят.

Славни Христосе: Влияние, скрито в лоното на Материята, и сияен Център, където се сплитат безкрайните нишки на Множеството; Мощ, неизменна като Света и пламенна като Живота. Твоето чело е сняг, очите са огън, стъпалата – по-бляскави и от разплавено злато; ръцете Ти улавят звездите; Ти, Който си първият и последният, живият, мъртвият и възкръсналият; Ти, Който събираш в Себе Си в преизобилно единство всяко очарование, всички вкусове, всички сили, всички състояния; Ти, Който моето същество зове с още по-неутолимо желание, отколкото Вселената: Ти наистина си мой Господ и мой Бог!

„Господи, затвори ме в Себе си.“ О, да, аз вярвам (вярвам дори, че тази вяра е станала упование на вътрешния ми живот), че тъмата, външна на Тебе, ще стане чисто небитие. Нищо не може да съществува извън Плътта Ти, Иисусе; дори тези, оказали се извън Твоята любов, все още ползват, за своя горест, подкрепата на Твоето Присъствие. Всички ние пребиваваме неудържимо в Тебе, вселенска Среда на устойчивост и живот! Ала доколкото не сме някакви завършени реалности, мислими, без значение дали са близко или далеч от Тебе, и доколкото съюзът в нас нараства заедно със съюза, предоставящ ни все повече и повече на Тебе – затова, в името на най-същественото в моето битие, Господи, чуй желанието на онова, което дръзвам да нарека моя душа, защото с всеки ден все повече разбирам колко тя е по-голяма от мен и за да утоля жаждата си за съществуване, привлечи ме чрез последователните стадии на най-дълбоката си Субстанция към най-съкровените кътчета в Центъра на Сърцето Си.

Колкото по-дълбоко се срещам с Теб, Учителю, толкова по-всемирно се разкрива Твоето влияние. Така аз мога във всеки миг да установя колко близко съм напреднал до Тебе. И макар всички неща около мен да съхраняват аромата и контурите си, аз все пак ги виждам как се разтварят посредством тайна душа в един Елемент, безкрайно близък и безкрайно далечен; в същото време аз, сякаш заточен в будещата завист близост на божествения храм, се усещам като че ли свободно блуждаещ по небето на всички твари; и едва тогава узнавам, че приближавам централното място, където сърцето на Света се възсъединява в лъчението, снизхождащо от Божието сърце.

В това място на всемирен пожар въздействай ми, Господи, чрез огъня, единяващ всички външни и вътрешни деяния, които, подложени на изменения, макар и в пределната си близост с Теб, си остават неутрални, двойствени или враждебни; но които, оживотворени от Енергия, quae possit sibi omnia subjicere[5], се превръщат във физическите дълбини на сърцето Ти в ангели на победоносното Ти дело. Чрез чудесното съчетание между Твоето привличане и очарованието на тварите – на тяхната недостатъчност, сладост и злост, на тяхната разочароваща слабост и ужасяваща сила – възнеси ги, ала предизвикай смут в сърцето ми; научи го на истинска чистота, не тази на анемичния разпад на нещата, а на порив, минаващ през цялата красота; открий му истинското милосърдие – не стерилния страх пред извършващото се зло, а волята да надмогнем, всички заедно, дверите на живота; дай му най-накрая, дай му чрез нарастващото видение на Твоето всеприсъствие щастливата страст да открива, създава и подчинява винаги и постепенно Света, за да може все повече да проникне в Тебе.

Цялата ми радост и целият ми успех, цялото основание на съществуването ми и целият ми вкус за живот, Боже мой, са обвързани с основополагащата визия за възсъединяването Ти с Вселената. Нека други, следвайки по-високата си функция, да възвестят сияйността на Твоя чист Дух! Аз, движен от призванието, пронизващо и най-малките фибри на естеството ми, не мога и не искам да говоря за друго освен за безчислените продължения на Твоето Битие, въплътено чрез Материята; не ще мога никога да проповядвам друго освен тайнството на Твоята Плът, о, Душо, просветваща във всичко заобикалящо ни!

В Твоето Тяло и в цялото му протежение, сиреч в Света, станал чрез Твоята мощ и моята вяра, великолепно и живо горнило, където всичко изчезва, за да се роди наново, Ти – чрез всички ресурси – накара да бликне в мен творческата Ти притегателна сила; затова чрез слабата си наука и религиозните си връзки, чрез моето свещенство и (на което държа най-много) чрез дълбините на човешката си убеденост аз Ти се посвещавам, Иисусе, на живот и смърт.

Ордос, 1923 г.

 

Превод от френски: Тони Николов

 

[1] „Тъй силно привлечени от него“ (лат.). Срв. Деян. 17:27. Б. пр.

[2] Срв. Кол. 1:17.

[3] Квиетизъм – течение в католицизма на XVI–XVII в., където се поставя акцент върху „възприемателното“ състояние на душата в мистичното единение с Бога. Б. пр.

[4] „И нека станат за нас Тялото и Кръвта…“ – формула от латинската меса. Б. пр.

[5] Чрез която може да покорява на Себе Си всичко (лат.) - срв. Фил.3:21. Б. пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org