BG | RU

ДА БЪДЕШ ЧОВЕК

2018-10-18 15:23:06, Андрю Лаут

  

Да бъдеш човек: как би могло това да е проблем? Може би не е било в миналото, когато това да си човек е било всеобщо приета представа, смятана за даденост. Но ако погледнем назад към миналото, трябва да се уверим, че гледаме към истинското минало, а не проектираме назад някаква идеализирана форма на настоящето. Каквото и да е „да си човек“, каквито и модуси на това да си човек да съществуват, това е нещо, което се определя от взаимоотношенията: с майка ни, с другите членове на семейството, с връстниците ни, с приятелите, с противоположния пол. Да бъдеш човек е не толкова даденост, колкото нещо, което се развива, нещо, което откриваме. Вероятно, както отец Джон Бер утвърждава в някои скорошни свои работи, ние следва по-скоро да мислим ставането човек, отколкото биването човек: да бъдеш човек е цел, telos, изпълнение на подобието ни по образ на Бога.[1]

Каквото и да са мислели по този казус философите и всички останали, понастоящем онова, което имаме предвид под човек, не може да се редуцира до умствените ни способности. То включва тялото, а тялото е място на полово различие. Работите на феноменолозите като Морис Мерло-Понти са утвърдили и дори показали, че перцепцията не е въпрос на ума, който гледа от цитаделата на тялото, а на въвличане на самото тяло, заедно със света, към който принадлежи; и всъщност въвличане на полово определеното тяло. Промените в нашата перцепция за сексуалността и социалния пол предполагат, че начините и модусите на това да си човек са вероятно повече, отколкото някога се е смятало, макар, както ще настоявам, парадоксално – осъзнаването на различията да върви успоредно с едно стесняване на представата за човешко взаимоотношение.

Тези промени във възприемането ‘какво е да си човек’ неминуемо се отразяват върху ‘какво е да си човек в днешната църква’, но това засяга чувствителни въпроси и провокира дебат, който често е поляризиран – и дори така поляризиран, че можем само приблизително да го наречем дебат. Дебатът за сексуалността в Църквата е твърде познат по най-различни начини (и най-вече като липса и дори отказ от дебат). Идентична е, общо взето, ситуацията и с въпроса за женското свещенство в Църквата и ако се върнем назад, можем лесно да различим други проблеми в миналото (и дори в настоящето), които показват същия тип дебат/липса на дебат, независимо дали са за приемането на прояви на християнство извън границите на православието, за критическото изучаване на Писанието и историята на Църквата, за теорията на еволюцията и – още по-общо – взаимоотношението между наука и религия, свързано с промените в разбирането за мястото на човечеството във вселената или за промените, предизвикани от бързата смяна на моделите на човешкото живеене. При всички тези случаи разбираме какви са по същество православните реакции и още повече твърде често предизвиканите от страх реакции. Наличният дебат е по-скоро неуверен и скован; тенденцията да се държим – както някога казваше блаженопочившият отец Ефрем Лаш – като „двуглавия византийски щраус“ е направо всеобща. Увереността в преданието, което сме наследили, изглежда дефицитна: вместо православието да означава увереност в свързаността с корените на нашата вяра, то твърде лесно добива смисъл на неохота да посмеем да се отклоним по-далеч от зоната си на комфорт. Православието заявява себе си повече в своята консервативност, отколкото в истинната си радикалност.

В много от тези случаи откриваме един и същи модел на поведение: консервативната реакция се позовава на традицията, но най-често въпросната традиция се оказва реакция, продиктувана от страха от промяна. Ако обаче традицията означава онова, което ни е предадено и процесът на предаване – както често ни казват – тогава самата идея за традиция е обусловена от срещата си с промяната. Нямаше да има никаква нужда от процеса на предаване на депозита на вярата, ако всичко оставаше същото, но нещата не остават същите и дори често изглежда така, сякаш живеем в период на по-драматични промени, отколкото когато и да било (макар да предполагам, че мнозина в миналите епохи са имали същото чувство) – което значи само, че се нуждаем от премисляне на това кое е сърцевината на вярваното от нас в променящите се обстоятелства. Заслужава си да припомним мъдрите думи на Джон Хенри Нюман: „Да живееш, означава да се променяш, а да бъдеш съвършен, означава да си се променял често“. Пример за това, което имам предвид, можем да открием във всеобщия консервативен християнски подход към теорията за еволюцията. Еволюцията изглежда така, сякаш подкопава християнската вяра, като затъмнява връзката между Твореца и творението Му. Тъй че християните, които мислят по този начин, прибягват към казаното от Писанието, вярвайки, че да се уповаваш на буквата на Писанието по този начин, означава да утвърждаваш традицията, така както тя се открива при, да кажем, Отците на Църквата. Не е нужен дълбок размисъл – а наистина само леко разследване – за да разберем, че типът консервативни прочити на разказа от книга Битие, който често бива противопоставян на това, което се смята, че Дарвин е казал (често без да се направи труд да се прочете какво собствено е имал да каже той), нямат почти никакво отношение към онова, което намираме в размишленията на Отците за разказа на Битие.[2] Подобни християни изобретяват традиция, която няма право да се нарича традиция.

Нежеланието да се промисли онова, което вярваме, че е предадено от традицията, твърде често води по-скоро до немислещ консерватизъм, отколкото до истинска вярност към традицията. Тук има и още нещо. Вече споменах за православната реакция, защото именно такова в голяма степен е православното мнение – реактивно. Не развитие на истински православно схващане, а реактивен отговор на нещо, което се преживява като провокация. И тази провокация се схваща като идваща отвън, откъм културата и обществото, които ни заобикалят, едва ли не сякаш ние самите не сме част от тях. Вместо да се ангажираме със схващанията, лежащи в основата на културата и обществото, към които принадлежим и които са ни формирали, ние ги виждаме като заплаха, която подкопава собствената ни култура на православни християни. Този подход според мен твърде често взема връх в документите, изработени от Великия и свят критски събор: неохотно признание за това, което е постигнато в модерната ни култура – без която (имам предвид съвременните средства за пътуване и комуникация най-вече) нямаше въобще да има събор – съчетано с преобладаващ страх от опасностите на модерността.

По същия начин стоят нещата и със сексуалността в Църквата. Промените в схващането на сексуалността в съвременния свят поставят проблеми, срещу които ние, православните, по-скоро не бихме искали да се изправим – предпочитаме да се държим като двуглавия византийски щраус на отец Ефрем. Независимо от това ние сме принудени да се сблъскаме с тях. Те няма да си отидат, защото причините им се коренят в истинските промени на съвременното общество. Тези причини включват последствията за човешките взаимоотношения от скъсването на връзката между сексуалното общуване и детерождението (което има отпечатък върху теми като предбрачните връзки, по отношение на които по мое убеждение в много части на православния свят пастирската практика откликва на тази промяна – тихо, без да вдига шум) и последвалата промяна на положението на жените в обществото (промотирана, поне що се отнася до Западна Европа, от разрушителните последствия на световните войни от миналия век). С всичко това се свързва едно чувство за различие между пол и социален пол (джендър), като първият е биологичният пол, а вторият – културният (макар че схващането за джендърните роли като културно детерминирани поне до определена степен е очевидно за всеки с широко познание за човешката история): идеите за бруталната мъжественост и покоряващата се женственост са причинили и все още причиняват неизказана вреда.

Какво трябва да правим ние като православни християни в лицето на тези промени в схващането на сексуалността? Просто да ги прегърнем и да следваме обществото, в което живеем, като възприемем променените стандарти, което би означавало да приемем легитимността на еднополовите взаимоотношения (включително сексуални връзки), еднополовите бракове и серийните хетеросексуални бракове (което до известна степен се е случило сред православните от средната класа)…? Или пък трябва да утвърдим „традиционните“ си ценности и да отречем всичко това? Част от проблема е в това, че подобен въпрос не е теоретичен. Очевидно изпитването на влечение към същия пол и желанието за съвместен живот не се случва само сред православни, които имат слаба вяра. Съмнявам се, че има изповедници, които да не са се сблъсквали с тревогата и дори терзанието на дълбоко вярващи православни християни, разкъсвани между схващанията на учението на нашата Църква и силата на хомосексуалното влечение. Това е истински проблем и настоящият брой на The Wheel следва да инициира (и да продължи) дебата. Това е проблем, свързан с пребиваването на Църквата в света. Ние казваме, че Църквата е в света, но не е от света: трябва способност за различаване, за да се знае какво означава това в конкретния случай.

Има и друг въпрос, по някакъв начин подобен на този за ръкоположението на жени за свещенство (който, собствено, е продукт от променящите се схващания за сексуалността). И в двата случая изглежда, сякаш е ясно каква е „традиционната“ позиция – сексуалната активност, ограничена до хетеросексуалния брак, изключително мъжко свещенство – но щом веднъж се опитаме да оправдаем тази традиционна позиция, не е много ясно как да направим това. В случая с ръкоположението на жени за свещенство най-непосредствено предлаганите основания – Христос е бил мъж, апостолите всички са били мъже – лесно могат да бъдат поставени под въпрос: Христос е станал anthrōpos, а не aněr според утвърдения език на Отците – човек, а не мъж; това, че всички апостоли са били мъже, е най-вероятно свързано с културата на Палестина от първи век и във всеки случай е поразително, че жените са съставлявали такава значима част от Христовото обкръжение и най-вече те са били свидетели на възкресението. По-софистицираните основания за ограничаването на свещенството до мъжете – които биват привиждани като образи на (един мъжки) Христос – не винаги са убеждавали онези, които са ги привеждали. По същия начин със сексуалността: убедително се настоява, че очевидното осъждане на еднополовите връзки в Писанието отразява една предмодерна менталност, която не може да бъде универсализирана. Освен това най-популярните начини за разгръщане на едно по-приемливо разбиране за човешката сексуалност от Писанието страдат от множество проблеми. Идеята, че традиционното християнско разбиране на сексуалността се върти около идеала за мъжа и жената, обединени в брака, няма да оцелее с позоваването на Отците. За Отците бракът не е идеал, а отстъпване пред човешката сексуална слабост; човешкият идеал е бил целибатът. Идеята за брака като форма на аскетизъм, също толкова задължаващ, колкото монашеският аскетизъм, е твърде нова и едва ли би могла да се нарече традиционна независимо от цялата истинност, която притежава. Позоваването на песнопенията при полагането на венците върху новобрачната двойка не кореспондира с нищо експлицитно присъстващо във венчалния чин, който, във всеки случай, е доста късен. Често се позовават (т.е. съвременните писатели) към стиха от Битие: „И сътвори Бог човека по Свой образ … мъж и жена ги сътвори“ (Бит. 11:27). Човешкото сексуално/полово различие се свързва със сътворението по образ Божий, а връзката между мъжа и жената в брака е образ на Светата Троица. От това основание може лесно да се разгърне една твърде слънчева картина на човешките полови взаимоотношения като отразяващи божествения живот. Това обаче е един твърде крехък аргумент, както Жан-Клод Ларше показва в своята рецензия за Regard chrétien sur l'homosexualité (2013) на Марк Антоан дьо Борегар (Père Marc-Antoine Costa de Beauregard). Епископ дьо Борегар разгръща тълкуванието на Битие 1:27, споменато по-горе, и на това основание развива разбирането за човешката сексуалност, която намира най-чистия си израз в брака; Ларше не среща затруднение при разрушаването на аргумента му – като настоява, че няма причина авторът да заключава, че отделните клаузи на стиха трябва да бъдат разглеждани по-скоро като съединени, отколкото като последователни – макар за останалото да препоръчва пастирския подход на епископа към хомосексуалните в Църквата.[3]

Следователно в традицията на Църквата има много малко дадено относно човешката сексуалност. Онова, което намирам за тревожно, що се касае до православната рефлексия върху сексуалността, без значение дали е „либерална“ или „консервативна“ (по мое мнение твърде безполезни епитети), е очевидната нужда да се достигне ясно определено заключение. Всеки адекватен поглед върху сексуалността, струва ми се, трябва да бъде обвързан с осъзнаването на тайнството на човешкото същество, създадено по образ Божий. Има обаче още нещо, което ми се иска да засегна.

„Реактивните“ отговори на въпросите, които съвременните схващания за сексуалността повдигат, ми се струват почти по определение плитки. Трябва ли да приемем изискванията на съвременните схващания за сексуалността, или да ги отхвърлим? Може би трябва първо да се опитаме да ги разберем. Tout comprendre rend très indulgent[4]: така казва мадам Дьо Стал. А може би пък не е така. Вместо да приемаме или отхвърляме, първо трябва да видим за какво става дума. По някаква причина (а аз вече нахвърлих няколко) съвременното общество е станало, струва ми се, свръхсексуализирано. Имам предвид, че всички човешки взаимоотношения се разглеждат като фундаментално сексуални. Това не винаги е било така, а промяната е относително скорошна.

Каквито и да са причините, тази тенденция да се редуцира всяка човешка връзка до сексуално взаимоотношение по мое мнение води към редуциране на човешкия опит. Несъмнено причините са дълбоки: вероятно някакъв свръхопростен фройдизъм, може би следствие от консумеризма, който има тенденция да редуцира всички човешки дейности до преследване на лесно постижимо удоволствие. Каквито и да са причините, на мен ми се струва, че това се случи във времето на моя живот. Познавал съм и още познавам двойки от един пол, които споделят живота си в съжителство – по същество за компания. В днешно време за тях се разпространяват клюки, че са „хомосексуални“; те чувстват натиск да „излязат на светло“[5]. Но не винаги е било така; поне със сигурност не беше така, когато бях дете през 50-те години на ХХ в. Помня по-специално една двойка жени, които познавахме от църквата и които наричахме „лельо“. Те не бяха роднини, но семейството ми ги приемаше радушно, а те се отнасяха към мен и братята ми като към собствени племенници. Никой не ги мислеше за „лесбийки“; никой не слагаше под въпрос правото им да живеят заедно. През 50-те навярно е имало много жени, живеещи заедно, за да си правят компания, като се има предвид касапницата, която двете световни войни извърши върху мъжете. Познавал съм, понякога дори в близко познанство, двойки мъже, които живеят заедно, и допреди около десетилетие не съм чувал коментари: подобни двойки намират опора един в друг, като споделят живота си и дома си; алтернативата би била самота и изолация. Какво правят заедно, как се държат един спрямо друг, засяга само тях самите. Някои от тези взаимоотношения може и да са били романтични – може и да са били влюбени един в друг – но това беше само тяхна работа, а не на другите. Тревогата ми тук е, че подобно положение вече не съществува: различни видове натиск – от този, упражняван от „титулувани хомосексуални“, до промените в законодателството в различни части на западния свят (първо граждански съжителства, а сега и еднополов брак) – подканват и изискват изясняване на естеството на еднополовите взаимоотношения.

Едновременно с тази тенденция към сексуализиране на взаимоотношенията изглежда, че има (поне за мен в Англия; сред другите националности може би е различно) някаква хладност, липса на телесност в човешките взаимоотношения. Всяка телесност – докосване, близост, особено целуване – се смята за сексуална. Едно от нещата, които повечето обръщенци като мен изпитват, когато стават православни, е по-топлото и телесно отношение в човешките връзки. Ние се прегръщаме, целуваме по бузата; хладната дистанция на английското ръкостискане, която е едновременно знак за отстранение и за приветствие, е чужда в подобен контекст. Съзнавам, че на такова поведение се гледа с недоверие от неправославните. Споменавам това просто за да подчертая, че секуализацията на човешките взаимоотношения не е – поне засега – универсална, и намирам за любопитно това, че именно сред православните (по мой опит, макар че забелязвам подобно раздразнение от хладността между приятели и роднини, когато изляза от границите на английското) може да се открие подобна осъзнатост и приемане на такава близост. Сексуализацията на човешкото общество има и други проявления: окуражаването на млади момичета и момчета към сприхаво или незряло възприемане на полово поведение. Нямам предвид играта: тя има ясно различими граници – момчетата и момичетата играят на възрастни, на това да са майки и бащи и по този начин изследват своята разгръщаща се идентичност. Това е добре и е необходимо. Проблемът в нашето свръхсексуализирано общество е, че подобна игра се окуражава до една неподходяща сериозност – окуражава се, не на последно място, чрез рекламата, с нейната тенденция да прави капитал от естествената привлекателност на младите по начин, който може да ограби децата от детството им, отнемайки границите, иначе характерни за практиката на играта. Понякога изглежда така, сякаш сексуализацията на съвременното общество нахлува дори във взаимоотношенията вътре в семейството. Топлите и дори страстни семейни връзки са ни познати от това, което знаем за семейството от по-ранните векове: особено показателни са писмата, писани и често запазени в голямо количество, които предават задушевен израз на човешка близост. Без съмнение някои от тези взаимоотношения са били нездрави, но в днешно време ние съдим доста прибързано, мърморим за инцест, а в същото време изключваме онова, което може да е било и все още може да е невинната и неимоверно съчувствена атмосфера на близките взаимоотношения вътре в семейството: взаимоотношения, които навярно провокират стесняването на нашия кръгозор до най-тесния семеен кръг на модерното западно общество.

Бих искал да кажа, че сексуализацията на нашето общество ограничава обсега на човешкия опит и препятства забелязването на други аспекти на човешките взаимоотношения, които не са открито сексуални – всъщност, бих казал, не са непременно сексуални въобще. Преди да стигнем до въпросите, които са наистина налични, преди да започнем да разглеждаме взаимоотношенията, които „традиционно“ се смятат за нередни, ние следва да се уверим, че не подкрепяме отблъскващата тенденция на западното потребителско общество да определя всички човешки отношения от гледна точка на сексуалното. Друго следствие от тази тенденция да се сексуализира е извънмерното фокусиране върху „успешна“ сексуална активност, което стига почти до обсесия. То води според мен до едно похотливо любопитство относно сексуалното поведение на другите, което всъщност не е наша работа. Макар да има ясна разлика между това да си влюбен и да харесваш някого, изглежда тук става въпрос за степенна разлика, а не за категорично противопоставяне. Харесването може да доведе до влюбване, а влюбването не води непременно до установяване на споделен живот; краят на любовта може да доведе обратно към харесване и не е нужно да води до огорчение и разделяне. Както харесването, така и влюбването намират израз в близостта, взаимното доставяне на удоволствие, нежни ласки. Това каква форма тези отношения добиват, не засяга другите, макар че очевидно нещо не е наред, ако уважението и нежността отстъпят на насилието и нараняването.

Всички тези размишления имаха за цел да утвърдят, че човешките същества се отнасят едно към друго по много различни начини и поради много различни причини: ние принизяваме човешките отношения, когато ги редуцираме до сексуално поведение. Една от решаващите форми на човешко взаимоотношение е приятелството. Както всички други взаимоотношения, то се нуждае от усилие и не се случва просто така: Самюъл Джонсън, който е имал много приятели – и мъже и жени – говори за „поддържане на приятелството в добра форма“ – той е знаел за какво говори.

Аз мисля, че едва когато си възвърнем чувството за многообразие на човешките взаимоотношения, ще бъдем в положение да вземем надеждни решения относно това кои взаимоотношения са приемливи и кои не. Имам чувство, че начините хората да бъдат заедно са много различни и че ние сме се съблазнили от сексуализацията на съвременното западно общество да мислим, че модусите на човешка заедност следва да се определят от гледна точка на сексуалното. Това ми се струва също толкова вярно и що се отнася до онези, които искат да докажат, че идеалната форма на човешко живеене е моногамният съюз. Нуждаем се от по-съществено осмисляне на многообразните начини на човешко взаимоотношение и човешка близост и едновременно с това – от едно дълбинно сетиво за тайнството на човека, сътворен, както вярваме, по образ на Бога, Чиято любов надвишава разбирането ни и Който остава по същество непознат.

 

[1] John Behr, Becoming Human: Meditations on Christian Anthro­pology in Word and Image (Crestwood, NY: SVS Press, 2013).

[2] Вж. Andrew Louth, “The Six Days of Creation according to the Greek Fathers.” in Reading Genesis after Darwin, ed. Stephen C. Barton and David Wilkin­son (Oxford: Oxford University Press, 2009), 39-55; and Peter C. Bouteneff, Beginnings: Ancient Christian Readings of the Biblical Creation Narratives (Crest­wood, NY: SVS Press. 2008).

[3] See http://orthodoxologie.blogspot.com/2014/08/jean-claude-larchet-recensionpere-marc.html; https://orthodoxie.com/recension-pere-marc-antoine-de-beauregard-regard-chretien-sur-lhomosexualite/

[4] Да разбираш всичко, значи да си прекалено снизходиелен.

[5] Т.е. да оповестят публично, че са хомосексуални.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org