BG | RU

НОВИТЕ РЕЛИГИИ НА АМЕРИКА

2019-02-27 10:25:48, Андрю Съливан

  

Андрю Съливан (род. 1963) е консервативен американски политически коментатор и блогър, вярващ католик. Представеният тук текст е публикуван в New York Magazine през декември 2018 г. Публикува се с незначителни съкращения.

 

Всеки има религия. Ако си човек, невъзможно е да нямаш религия. Тя е в нашите гени и намира израз във всяка култура и във всяка епоха и нашето секуларизирано общество не прави изключение.

Под религия разбирам нещо твърде конкретно: практика, а не теория; начин на живот, който носи смисъл; смисъл, който не може да бъде защитен, без да се прибегне към някаква трансцендентна ценност, безсмъртна „Истина” или Бог (или богове).

Това означава, че дори съвременните атеисти са носители на смекчена форма на религия. Отрицанието им на Бог е толкова абсолютно, колкото вярата на другите в Бог, това отрицание предполага съществуването на набор от ценности, които да бъдат следвани в живота – някои практикуват всекидневни ритуали като медитацията, която е форма на молитва. (Подозирам, че има причина мнозина ярки атеисти, сред които моите приятели Боб Райт и Сам Харис, да са под толкова силното влияние на будизма и да практикуват медитацията Випасана. Гениалността на будизма се състои в това, че тя е религия без Бог.)

В своята увлекателна книга Седемте вида атеизъм, публикувана в САЩ през октомври, философът Джон Грей пише: „Религията е опит за откриване на смисъла в събитията, а не теория, опитваща се да обясни вселената“. Тя съществува, защото ние, хората, сме единственият вид, поне доколкото ни е известно, които сме еволюирали до степен да съзнаваме, че някой ден в бъдещето ще умрем. Този екзистенциален факт изисква да намерим начин да се помирим с него, докато сме живи.

Затова науката не може да замени религията. Науката не може да ни каже как да живеем, нито за какво е животът; тя може да предложи хипотези и да даде предварителни обяснения, но не и окончателен смисъл. Изкуството може да предложи бягство от липсата на смисъл във всекидневието, но възхищението пред великото изкуство или музика е акт на изумление и съзерцание и почти няма какво да ни каже за морала и живота.

Друга подобна история. Покойният мой приятел Стивън Хитчънс с известна радост ми подари своята книга Бог не е велик, описание на причиненото от религията безумие и злини през вековете, която прочетох с огромно удоволствие и с която почти напълно се съгласих. Но фактът, че с религията толкова често се е злоупотребявало за престъпни цели – от изгаряне на хора на кладите през насилието над деца до умишленото катастрофиране на самолети в кули – не ни помага да разрешим въпроса дали посланието на тази религия е истина. Напълно възможно е да наблюдаваш и описваш абсурдите и злоупотребите на създадени от човека институции и ритуали, особено на религиозните, а в същото време да прегърнеш и да следваш начин на живот, който тези зли или заблудени хора проповядват, но не практикуват. Фанатизмът не е синоним на вярата: той е най-лошото проявление на вярата. Това и казах на Стивън: книгата е страхотна, но не може да промени разбирането ми за моята или вярата на другите. Съжалявам, старче, опитай отново.

Прелъстен от сциентизма, отклонен от материализма, освободен, за разлика от хората преди нас, от болестите и ранната смърт, постхристиянският Запад вярва в това, което наричаме прогрес – постепенният възход на човечеството към разума, мира и благоденствието – като заместител на нашия предишен монотеизъм. Създадохме капиталистическа система, която превърна индивидуалния егоизъм в колективен актив и ни обсипва със земни блага; възползвахме се от науката за нашето собствено здраве и удобство. Дефинираме прогреса като умение да направим това материално благоденствие достъпно за повече хора, а прогресът е това, което наричаме смисъл. В това отношение Стивън Пинкър е един от най-религиозните автори, на които съм се възхищавал. Вярата му в разума е толкова пълна, колкото вярата на един фундаменталист в Бога.

Но нито един от аспектите на този материален прогрес не увлича хората към начин на живот отвъд простото задоволяване на желанията и нуждите. И това е от значение. Ние сме същества, които търсят смисъл. Грей се спира на опита на двама брилянтни неверници, Джон Стюарт Мил и Бъртранд Ръсел, които се борят с този проблем. Ето как Мил описва това, което той нарича „Кризата в моето съзнание“:

„Имах пред себе си нещо, което истински можеше да се нарече цел на живота: да бъда реформатор на света. … То бе достатъчно в продължение на няколко години, през които общото подобрение в света и представата ми, че съм един от хората, които се борят за този напредък, за да запълни едно интересно и вдъхновено съществуване. Ала настъпи ден, в който изпитах нещо като пробуждане от сън… В това състояние на духа си зададох направо въпроса: „Ако си представиш, че успееш да осъществиш всичките си цели в живота, ако в този конкретен миг успееш да постигнеш всички промени в институциите и мненията, за които се бориш, дали това ще ти донесе истинска радост и щастие?“. И едно неумолимо самосъзнание отвърна категорично: „Не!”.

Тогава този архитект на нашия либерален ред, този истински проникновен ум, стига до заключението: „Стори ми се, че не е останало нищо, заради което да живея“. Нужно му е време, за да се възстанови.

Ръсел, на свой ред, се отрича от християнството, когато е 18-годишен, поради обичайните причини в модерната епоха, но въпросът за окончателния смисъл продължава да го измъчва. Един ден посещава болната съпруга на свой колега и след това описва какво е почувствал: „Сякаш земята под мен изведнъж се разтвори и аз се озовах на друго място. През следващите пет минути през главата ми преминаха следните мисли: самотата на човешката душа е непоносима; нищо не може да проникне през нея освен най-интензивната любов, проповядвана от религиозните учители; а всичко, което не извира от този източник, е вредно или най-малкото – безполезно“.

Подозирам, че повечето мислещи хора достигат до тази концепция за интензивната любов като спасение и утеха, водени от нещо като инстинкт. Тази истина се потвърждава и от хора, чиито умове са били отворени по психеделичен път. Един ден видях на бронята на една кола стикер със следния надпис: „Милостта на любовта е моята религия“. Но трудният въпрос е: защо?

Съвременният свят се стреми да ни предпази от подобни екзистенциални моменти като преживените от Мил и Ръсел. Netflix, климатизацията, сексприложения, Алекса, Пилатес, Spotify, Twitter... целта на всички тях е да създадат свят, в който рядко имаме и секунда, през която да се сблъскаме с окончателния смисъл – докато не се случи трагедия, не срещнем смъртта или диагнозата не ни попари. За разлика от всички преди нас, изпращаме хората, които са по-близо от нас до смъртта в социални домове, за да не ни напомнят всекидневно за нашата съдба. И ако притиснете например либералните елити да обяснят в какво точно вярват, и се вгледате в това, което вършат най-ревностно, откривате, както язвително пише Джон Грей за Мил, че те всъщност имат своя „ортодоксия – вярата в напредъка, непризнатата вяра на хората, които настояват, че нямат религия“.

Но баналността на бога на прогреса, идеята, че най-добрият живот е писането на обяснителни надписи за телевизията, което да превърне света в по-добро място, никога не успява да задуши жаждата за нещо по-дълбоко. Либерализмът е набор от процедури, чийто център е празен, той не изразява истина, още по-малко помирение със смъртността. Но най-важното е, че той от дълго време е допълван и подкрепян в Америка от една религия, която видимо се различава от политиката, от едно спокойно християнство, уповаващо се, по формулата на Исус, на разграничението между Бога и кесаря. Това разграничение е от жизнена важност за либерализма, защото, ако крайният смисъл е почерпен от религията, няма причина той да бъде търсен в политиката или идеологията или да бъде поверяван на един светски водач. Едва когато си уверен в смисъла, може да допуснеш политиката да се превърне просто в набор от процедури.

И така, какво се случва, когато тази религиозна основа на цялата система бъде премахната? Според мен на дневен ред идва нелибералната политика. Необходимостта от смисъл не е изчезнала, но без християнството този копнеж започва да търси удовлетворение в политиката. А религиозните импулси, веднъж вкоренени и укротени от християнството, намират израз в различни политически култове. Тези политически прояви на религията са нови и груби, каквито трябва да бъдат всички нови култове. Те не са били изживени, рафинирани и моделирани от хилядолетна практика и мисъл. Те еволюират в реално време. И подобно на всички импулси на новите култове, изискват тотално и пълно посвещение, за да спасят света.

А сега да се обърнем към нашата политика. Отдясно е култът към Тръмп, един демагог, който не може да допусне грешка според неговите поклонници. Отляво имаме култа към социалната справедливост, религия, чиито последователи демонстрират същата ревност като всеки новороден евангелист. Те запълват празнината, заемана преди от християнството, без да притежават нищо от мъдростта, културата и самоограничението, носено досега от християнството.

За мнозина, особено за по-младите, откриването на нов смисъл в един паднал свят е много вълнуващо. А идеологията на социалната справедливост прилича във всичко на религията. Предлага цялостен разказ: че човешкият живот, общество и всяка истина трябва да бъдат разглеждани като функция на социалните властови структури, в които едни групи са посветили цялото си съществуване за потискането на други групи. И предлага набор от практики за съпротива и възпиране на това потисничество – от регулиране на работното място и полицейщината в класните стаи, до възпиране на собствените грехове и дори контрол над езика. Езиковите гафове се превръщат в еквивалент на старите псувни. Подобно на пуританите, които са зяпвали от изумление, когато някой е казвал „дявол да го вземе“, новите вярващи са скандализирани, когато някой изрече нещо „проблематично“. Това е друго сходство между зилотите преди и сега: липсата на чувство за хумор.

Така младите поклонници на Голямото събуждане се оказват толкова ревностни, колкото преживелите Великото пробуждане[1]. Подобно на ранните модерни християни, те наказват ереста, като прогонват грешниците от обществото, принуждават ги публично да демонстрират своя срам и осигуряват път към изкуплението чрез публична изповед на греха. Теорията за „социалната справедливост“ изисква привилегиите на белите да бъдат осъзнати по изумително сходен начин с признаването на първородния грях. Християнинът се ражда отново, активистът се пробужда. Към вярата в човешкия прогрес, който се разгръща в историята – което само по себе си е остатък от християнската есхатология – тази теория прибавя ленинска редица от герои, които започват революцията от нищото.

Същата динамика на култа може да бъде видяна вдясно. Там мнозина номинално изповядват християнство и в същото време всеки ден демонстрират, че са го изоставили зад гърба си. Някои живеят в свят, изцяло лишен от смисъл, и тази съдба никога не е лека. Най-ясно това се вижда сред хората, заразени от опиатите. Загубили своята религия и уповаващи се на материализма, те разбират, че имат много малко вътрешни ресурси, които да им помогнат да продължат напред, когато кризата настъпи. Нямат убежище, нямат духовна крепост, от която да потърсят нова перспектива, нямат Бог, към когото да се обърнат. В тежки мигове мнозина отговорят на загубата на смисъл, като се вцепеняват до смърт, погасявайки екзистенциалната болка с още по-силни болкоуспокояващи, които накрая убиват болката от самия живот.

Наистина мнозинството евангелисти са сред най-светите и смирени хора. Някои от тях смело се противопоставят на култа. Но водачите им са превърнали християнството в политическа и социална идентичност, а не в жива вяра, подкрепяни от голяма част от своето паство – зашеметяващите 81 % от тях са гласували за Тръмп. Те са трибализирали религията, която Исус изрично е създал като антиплеменна. Обърнали са се към идоли – включително и тяхната богохулна вяра в Америка като избрана от Бог страна. Приели са богатството и национализма като основни блага, въпреки че и двете категорично са отречени от Христос. Безразлични са към разрушаването на творението, което вярват, че е сътворено от Бог. И тъй като вярата им е лишена от основа, а религиозният им импулс е силен, те търсят заместител на религията. Така става възможно те ненадейно да станат последователи на култа, наречен Тръмп. Той може да е най-малко християнската личност в Америка, но тази личност отговаря на религиозните нужди, които вярата на неговите последователи е престанала да осигурява. Ужасната истина от последните три години е, че новият призив на лидерския култ успява да надмогне избледняващите истини на християнството.

Затова е толкова трудно да се достигне до тях. Затова и нищо казано или направено от Тръмп не може да промени тяхното мнение. Не можеш с логични аргументи да спориш с една религия – по същата причина не можеш да спориш логично и с активистите на социалната справедливост. Интересно е, че подкрепата за Тръмп е по-голяма сред тези, които не посещават редовно църквите, отколкото сред тези, които ги посещават редовно.

Затова ще сгрешим, ако помислим, че западането на християнството в Америка е довело да замирането на религиозността. Последицата е, че религиозните импулси намират израз в политически култове. Подобно на почти всички нови култови импулси, те не познават граница между политиката и своята религия. И двата култа минимализират важността на индивида в полза на потисната група или на нейния водач.

Така те се превръщат в заплаха за либералната демокрация. Не вярват в първенството на индивида, но вярват, че целта оправдава средствата; не допускат съмнение или размисъл, а религиозната им политика не приема компромиса. Според мен те са доказателство до каква степен либералната демокрация е зависима от подкрепата на толерантното християнство, за да бъде устойчива – което е било разбирано и от мнозина от ранните либерали (като Токвил например).

Защото християнството е започнало да защитава индивидуалната съвест срещу колектива, откривайки пътя към индивидуалните права. Именно християнството за пръв път посява религиозната толерантност на Запад. Християнството е единственият монотеизъм, който не търси господство над кесаря, защото крайният смисъл за него е по-важен от непосредственото удовлетворение на властта. Тъкмо християнството поражда редица социални движения, направили възможно въвличането на повече хора в либералния проект, за да го обновят. Върху тези основи се крепи либерализмът, благодарение на тях той е устоял. Въпросът, пред който сме изправени днес, е дали една политическа система, изградена върху такава религия, може да бъде устойчива, когато вярата в тази религия е избледняла.

Може ли да устои сградата, когато основите ги няма. Съмнявам се. Няма да устои. …

Момент на истината

Почти никога не плача, докато гледам филми, дори и те да са сълзливи. Случи се преди няколко вечери, когато гледах филма „Най-мрачният час“, който следва (донякъде) разказа на Джон Лукач за петте дни през май 1940 г., когато Великобритания се е надвесила над бездната, след като армията й е блокирана във Франция, а военновъздушните й сили все още не могат да се мерят с Луфтвафе. Тогава мнозина от елита разбират, че единствената възможност е постигането на някакво съгласие с Хитлер, което да го задържи на континента и да опази част от империята. В онзи момент политиката на мир според мен е убедителна възможност от гледна точка на краткосрочния интерес на Обединеното кралство. Както е известно, лорд Халифакс защитава този подход по време на критичната среща в кабинета.

Ала нещо в Чърчил се съпротивлява. Във филма има една фактологично нелепа, но драматично силна сцена, когато Уинстън изскача от служебния си автомобил и слиза в метрото, където отначало пътниците го поздравяват с британска учтивост (тогава няма масови селфита), а след това започват да разговорят. Чърчил излага причините за мирния план и пита лондончани какво мислят, ако се подходи към Хитлер по този начин. „Никога! – възкликват те. – Никога!“ По дяволите интересите. Човек като Хитлер трябва да бъде притиснат и победен. Измъкването им от моралното задължение нарушава чувството им за патриотизъм, разбирането им какво означава Великобритания за един свят, задушаван в тиранията. Големият символ на този отказ от отстъпление, разбира се, е спасяването на войските от Дюнкерк от стотици и стотици обикновени британци в множество лодки и кораби, които въпреки въздушното надмощие на нацистите успяват да измъкнат „момчетата“, както ги наричат. Това беше утвърждаване на моралната цел, победа над прагматичността, и докато гледах Гари Олдман да произнася речта на Чърчил пред камарата на общините „Кръв, сълзи и пот“, очите ми се изпълниха със сълзи.

Защо преживях този миг толкова интензивно, се запитах аз, когато най-накрая пристъпът отмина? Отчасти, разбира се, причината е все още силната ми връзка с острова, където съм израснал; отчасти причината е, че харесвам Чърчил, с всичките му недостатъци и величие. Но мисля, че главната причина беше успехът на британците да скъсат с моралния упадък на външната политика от 30-те години, убеждението, че под повърхността съществува решителност, за която не подозираме, преди да е настъпила екзистенциална криза, и която една завладяваща фигура успява да овладее и изрази.

И разбрах колко дълбоко копнея нещо подобно да се случи и в Америка. Кризата, донесена от Тръмп, е толкова дълбока. Той е готов да делегитимира страната и целия Запад, успява да извиква най-лошите инстинкти у нас, подхранва страхове, вместо да се бори с тях, и е възнаграден за своята поквара с фалшиви идеи, в които няма нищо благородно.

Искам отново да повярвам в Америка, в нейната почтеност и свобода, в нейното отрицание на тиранията, което е част от същността й. Имам нужда от това, което някой беше нарекъл дързост на надеждата. Виждал съм това в Америка – в приветствието на имигрантите, заради което ми е толкова трудно да наблюдавам как Тръмп откъсва деца на мигрантите от техните родители. Тази Америка продължава да съществува, си казвам. Тя може да бъде градивна. Но кой, чудя се, е нашият Чърчил? И кога ще се появи?

 

Превод от английски: Момчил Методиев

 

 

[1] Препратка към т.нар. Велико пробуждане, изживяно в Англия и САЩ през 30-те и 40-те години на ХVIII век, поставило основата на петдесятното движение. Б. пр.  




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org