BG | RU

ПРАКТИКАТА НА АПЕЛАЦИОННОТО ПРАВО НА КОНСТАНТИНОПОЛСКИТЕ ПАТРИАРСИ

2019-06-03 10:36:51, Антон Карташов

  

Въведение

Благодарение на външното разделение и вътрешния разпад на предишния състав на Всерусийската църква, на сцената отчетливо излезе традиционната на Изтока първенствуваща роля на Вселенския патриарх. Междунационалните антагонизми на православните страни и народи усложниха въпроса за авторитета на Константинополската катедра с привкус на национални пристрастия и създадоха сред славянските църкви известна тенденция към свеждане на църковното първенство на Константинопол до възможния минимум. Същевременно в наши дни изниква неотложният въпрос за изграждането на някаква форма на организирана, координирана дейност на цялото православие – както на външното междуцърковно поприще, така и за разрешаване на назрелите вътре в него конфликти. С оглед на това става съвършено невъзможно да се избегне използването на наследената от нашата източна история практика на известно първенство на Константинополския център. Тя трябва да бъде изучена, отчетена и да се изгради един нов modus vivendi на нашите църкви под формата на съборен контакт, взаимодействие и взаимопомощ. Нужна е нова междуправославна конституция, при която автокефалната самобитност на нашите църкви да не изключва – както е сега – тяхното редовно и делово взаимообщение.

Именно в интерес на тези практически въпроси привеждаме долуизложената историческа справка за апелационните преимущества на „Вселенската“ катедра, с препратки към цялата достъпна литература на руски език.[1]

Доколкото църковният Изток не попада под властта на римските папи, той все пак не може да не даде практическия жизнен отговор на нормалната потребност за някаква централизация на целия сложен външен организъм на Църквата. В Константинопол тази централизация отначало е поета от новообърналия се император Константин, а след това и от неговите приемници. Императорската власт не е можела да не въздигне стоящия в близост до нея столичен архиепископ до висотата на всеимперски=„Вселенски“ примас. Така в източното каноническо право се създава статутът на привилегиите („прономии“) на Константинополския патриарх, независимо че при него отсъства мистиката на папския догмат и от друга страна, независимо от наличието на Изток на дълбоко жизненото начало на автокефализма – независимостта на отделните поместни църкви.

В историческия процес привилегиите на Константинополската катедра са имали тенденция и даже значителен успех в прякото и пълно подчинение на Константинопол на почти всички поместни църкви на Изтока. Това недопускане или поглъщане на автокефалиите на поместните църкви е имало и обратно влияние на развитието и укрепването на авторитета на „Вселенския“ патриархат. А именно: пораждало е вражда към неговите привилегии и нежелание те да бъдат поддържани. Оттук и борбата с първенството на Константинополската катедра за поместна независимост, оттук и обръщането към авторитета на Цариград само при крайна необходимост, някак с неохота. С това вътрешно противоречие в самата природа на първенството на Константинопол в църковния Изток се обяснява и фактът, че при цялата канонична безспорност – например на апелационното право на Константинополския архиепископ, което е аналогично на обичайното право на папата на Запад – историята е съхранила за нас сравнително немногобройни илюстрации за апелационния съд на Константинопол по отношение на автокефалните църкви, които са независими от него. От само себе си се разбира, че апелационният съд в пределите на обширния Константинополски патриархат, който включва в себе си много национални църкви (Българската, Сръбската, Влашката, Руската), е била обичайно и привично дело, като регулярна вътрешна функция на всяка поместна църква, и например цялата история на Руската църква до 1448 г. е чиста илюстрация на практиката на прякото административно съдебно право в нея от страна на Цариградския патриарх. Тук обаче не възнамеряваме да говорим за тези редовни и безчислени случаи на апелационна практика. Ще говорим само за изключителните случаи, които характеризират „Вселенския“ авторитет на Константинополската катедра, когато нейният съд и разпореждане са се простирали върху църкви, които не са й били подчинени – автокефални църкви, които волно или неволно са се обръщали към авторитета й. И такива случаи, направо казано, са се съхранили в паметта на историята в голямо количество, а още много остават из архивите.

Взимаме случаи, които са общоизвестни, научно установени и лесно откриваеми в достъпната за всички руска научна литература.

 

Първоначалният период до Халкидонския събор (451 г.).

  1. В периода на засилване на арианите при императорите Констанций (337–351 г.) и Валент (364–378) с пълна яснота се разкрива църковно-политическото първенство на доскоро несъществувалата катедра на малкия Византион, сега столица – Константинопол. Вторият вселенски събор от 381 г. във втория си канон само фиксира готовия вече факт на първенството по чест на Константинополската катедра след Рим. От всички краища на Изтока към императора се стичат клирици с жалби и ходатайства. А императорите предават тези дела за съд на столичните епископи, около които възникват епископските съвещания под формата на σύνοδοι ἐνδημοῦσαι. Така възниква преди всичко съдебно-апелационната власт и практика на Константинополския епископ, а след нея и административната власт, която е по-обширна от тесните предели на Константинопол и се простира върху области на други диоцези – власт с „всеимперско-вселенски“ характер. Най-непосредствен повод за нейното осъществяване става поръчението, дадено от Втория вселенски събор през 381 г. на група „стълбове на православието“ (Амфилохий Иконийски, Еладий Кесарийски, Григорий Нисийски и др.) под водачеството на Нектарий Константинополски – да възстановят никейската вяра из целия Изток. И тази групичка православни епископи изцяло се ориентира спрямо своя покровител, император Теодосий Велики, и спрямо своя приятел – архиепископ Нектарий. Тук конкретно се обозначава и установява пряката и всестранна власт на Константинополския епископ в съседните диоцези: Тракийския (от страната на Европа), Понтийския и Асийския (в Мала Азия). От преписката на св. Григорий Богослов виждаме, че в изпълнение на поръчението на Константинополския събор от 381 г., грижейки се за делата на Църквата и в Понтийския, и в Кападокийския диоцез, той сякаш не забелязва тамошните епископи предстоятели, а докладва за всичко в Константинопол на Нектарий.

И накрая, в същото това време виждаме и пример на формена апелация от пределите на Антиохийската sedis apostolicæ към Константинополската катедра. Към Нектарий апелират спорещите за катедрата в Бостра Аравийска епископи Багадий и Агапий. Наистина Нектарий решава този въпрос не диктаторски, а се възползва от свикания от светската власт събор в Константинопол, 394 г. (VІІ поместен). На него се решава въпросът при участието на Александрийския епископ Теофил и самия Антиохийски Флавиан, но под председателството на Нектарий.[2]

  1. Две столетия след ІІ вселенски събор положението на столичния епископ дотолкова го тласка към широка активност извън границите на собствената му епархия, че чуждият на всяко властолюбие св. Иоан Златоуст смята себе си за задължен смело да се ползва от станалото обичайно апелационно право на своята „Вселенска“ катедра. Наистина, това възбужда и ярост у другите честолюбци, за което именно Иоан Златоуст заплаща според неправедното вражеско осъждане с мъките на изгнанието и преждевременната си смърт. Но съди и разпорежда като имащ властта за това.

В 399 г. Валентинополският епископ Евсевий подава жалба пред св. Иоан Златоуст срещу своя Ефески екзарх Антонин и шестима други епископи от Асийския диоцез, като ги обвинява в симония и други канонически и углавни престъпления. В хода на делото през следващата година ефеският клир и някои асийски епископи се обръщат към св. Иоан Златоуст с пряка молба да дойде лично при тях и да сложи ред: „Св. отче, пишат апелантите, много години ни управляват въпреки всяко постановление и всяко право; молим те да заповядаш тук, за да може чрез твоето съдействие Ефеската църква да добие устройство по-достойно за Господа“. Иоан Златоуст отива в Ефес през 401г. и тук, като събира Събор и изслушва свидетелите, осъжда виновните. Заедно с екзарх Антонин са освободени и заменени с нови лица близо 15 епископи.

  1. По път св. Иоан Златоуст освобождава и екзарха Геронтий в Никомидия (Понтийски диоцез), за което го молел св. Амвросий Медиолански, който бил писал още на покойния Нектарий за неканоничността на личността на Геронтий.
  2. Иоан Златоуст откликва и на добре известната му йерархическа разпра в Антиохия и съдейства за прекратяването й. Откликва, като носещ „вселенската“ отговорност за църковните дела, и на известия и обръщения до него от Палестина, Финикия, Сирия. Не се отказва (при известни условия) да приеме апелация и относно дело на Александрийската катедра.
  3. С апелация срещу самоуправството на Александрийския владика Теофил пред Иоан Златоуст се явяват и разгромените Нитрийски монаси със своите предводители, братята, наричани „Дългите“. Императорът пожелава делото да се разглежда съборно, под председателството на Иоан Златоуст, като епископ на столицата. Това право на Константинополския йерарх бива изопачено по време на съда над Иоан Златоуст само благодарение на сложната интрига на цялата коалиция на враговете му под водителството на самолюбивия Теофил.[3]
  4. Един от най-близките приемници на Иоан Златоуст, Атик (405–425 г.), енергично продължава да укрепва и разширява своя „вселенски“ авторитет, като се разпорежда вече в пълнота като в подчинени нему диоцези – в Понтийския, Асийския и Тракийския. Той първи простира своята църковна власт и върху Илирик (т.е. Дакия, Мизия, Дардания, Македония, Тесалия, Епир, Ахая) и върху о. Крит, който все още се причислява към римските първосвещеници, докато в същото време Теодосий Велики присъединява Илирик вече към източната половина на империята.

В спора за това дали епископ Периген заема законно Коринтската катедра, част от илирийските епископи остава недоволна от съда на папа Бонифаций І и апелира към Константинополския архиепископ Атик. Атик застава на страната на апелантите и успява да измоли от император Теодосий ІІ едикт, в който принципно се потвърждава съдът на Константинополския йерарх по делото на епископ Периген и се установява правило при съмнителни случаи епископатът на Илирик да се обръща за съвет към предстоятеля на Константинопол, „града, който се ползва с прерогативите на древния Рим“, и после да решава делото на свой събор.[4] Атик не успява да затвърди тази власт над Илирик. Но това се осъществява по-късно, при иконоборците.

  1. Атик преразгледал и разрешил делото на фригийските епископи Агапит и Теодосий.[5]
  2. Несторий (428–431 г.) се препъва в догматическото учение, но действа с поддръжката на императора в управлението и църковния съд, като председател на целия имперски епископат (προεδρία τῆς οἰκουμένης πάσης – формулата е на блаж. Теодорит). Той приема жалбите на александрийските клирици срещу техния владика св. Кирил и с това изостря враждата на последния към него самия.[6]
  3. Прокъл Константинополски (444–446 г.) вече направо подчинява на себе си диоцезите Тракия, Асия и Понт, а епископите на Ефес, Кесария Кападокийска и Анкира ръкополага лично. По времето на Прокъл някои от епископите в Илирик отново правят опит да се отделят от папата и да отидат под Константинопол. Властта на Константинополския архиепископ неотклонно се разширява.

Към Прокъл се обръща с апелация Перският епископ Атанасий от антиохийския район. Делото му се гледа на Константинополския σύνοδος ἐνδημοῦσα и решението е съобщено на Домн Антиохийски (444 г.) с молба да преразгледа делото на Атанасий.[7]

  1. Когато комит Ириней, независимо от двуженството му, бива възведен на Тирската катедра от епископата на източния диоцез (Антиохийския), то за потвърждение на това постановление антиохийците изпращат делото за утвърждаване при Прокъл Константинополски и едва след това се успокояват.[8]
  2. Приемникът на Прокъл, Флавиан (446–449 г.), на своя σύνοδος ἐνδημοῦσα решава ред дела на Малоазийските епископи и митрополити. Но при Флавиан Константинополски постъпва апелация на едеските клирици, които били недоволни от решението на собствения си екзарх – Домн Антиохийски – по въпроса за мнимите ереси на известния Ива, епископ Едески. Разглеждането на делото от специална комисия завършва с „решение на архиепископ Флавиан и заповед на богоспасяемия император“, което после бива представено на Вселенския събор в Халкидон. Дори сам Антиохийският екзарх Домн се обръща към Флавиан Константинополски за защита срещу несправедливостите на Диоскор Александрийски.[9]
  3. Към приемника на Флавиан, Анатолий (449–458 г.) апелира епископ Евстатий Виритски от антиохийската област при спора му с Фотий, епископ Тирски. Съборът на Анатолия решава делото в полза на Евстатий. Недоволният Фотий апелира към Вселенския събор в Халкидон и там делото се решава в обратен смисъл.[10]

 

Периодът от Халкидонския събор до турското иго (1453 г.)

При Анатолий ІV Вселенският халкидонски събор прокарва правила 9-о, 18-о и прословутото 28-о, с които формално се утвърждава апелационното право на Константинополската катедра и именно във „всеимперско-вселенско“ разбиране.

Това „всеимперско“ право на апелация, така неприятно на Рим, е логическо завършване на системата на административно-законодателно-съдебното обединение на цялото църковно управление, към което се стреми императорската власт в Константинопол. Начело на всичко стои императорът. От лявата му страна е префектът на преторията или неговият викарий, а отдясно е столичният архиепископ, като и двамата имат апелационно-съдебни привилегии, които се разпростират над цялата империя=вселена=οἰκουμένη.

След Халкидон привилегированото положение на Константинополския йерарх във Византийската имперска църква не възбужда никакви съмнения и действа автоматично, като се укрепва попътно с все нови и нови законодателни формули. Например в кодекса на император Юстиниан Константинополската църква се нарича „глава на всички други църкви“, не без преднамерена двусмисленост по отношение на Римската църква. През този период външните граници на собствено Константинополския патриархат се разширяват извънредно и надрастват по обем и значение всички други автокефални катедри на Гръцкия изток. През VІІ век на Константинопол временно се подчиняват православните части на Арменската и Иверийската църкви. От началото на VІІ век, но най-вече през ІХ и Х век, Константинопол мисионерски създава нови обширни църкви: Сръбската, Българската, Руската, Влашката. Това е една цяла нова църковна „империя=οἰκουμένη=вселена“, докато в същото време катедрите на Александрия, Антиохия и Йерусалим вехнат и се смаляват под игото на исляма и чуждите завоевания.

В съответствие с това положение, с течение на времето и във византийското законодателство преимуществата на Константинополския патриарх се очертават по-определено и решително. Така Епанагогата на император Василий Македонец (886 г.) гласи: „Константинополският престол, който украсява столицата, е признат за първи в съборните постановления, вследствие на което Божествените закони повеляват възникващите при други катедри несъгласия да се довеждат до сведението и да постъпват за съд пред този престол. На всеки патриарх принадлежи грижата и попечението за всички митрополии и епископии, манастири и църкви, също така и съда и разглеждането, и разрешаването на делата; но на предстоятеля на Константинопол е предоставено и в пределите на другите катедри… – да разглежда и изправя възникващите при другите катедри несъгласия“. Коментаторите на каноните – Аристин, Зонара, Валсамон, Властар – разкриват това административно-съдебно право на Константинополските патриарси в цялата му категоричност. Последният в своята Синтагма (т. VІ, 429) пише: „На предстоятеля на Константинопол е принадлежало също правото да наблюдава за възникващите в пределите на другите престоли несъгласия, да ги изправя и да произнася окончателния съд – πέρας ἐπιτιθέναι τοῖςκρίσεσιν”[11].

Но да преминем към изброяване на отделните апелационни казуси.

  1. При Анатолий започва вековният монофизитски разкол в Египет. На Константинополската катедра й се налага да бъде съдия над Александрийската. Православните александрийски клирици, следвайки православния епископ Протерий, се обръщат към императора с жалба срещу узурпатора на катедрата – монофизита Тимотей Елур. Император Лъв І предава делото на съда на Анатолий и събора. Съборът от 458 г. осъжда Тимотей.[12]
  2. Приемникът на Анатолий – Генадий – продължава да регулира живота на Александрийската църква и успява за втори път да заточи Тимотей и в Александрия бива избран православният Тимотей Салафакиол.[13]
  3. Монофизитските смутове в Антиохия подбуждат притеснявания там архиепископ Мартирий да се обърне към Генадий (458–471 г.) в Константинопол. Генадий ходатайства за Мартирий пред император Лъв І и Мартирий получава императорските пълномощия против своя конкурент Петър Гнафевс. Но Петър Гнафевс се осланя на тайната протекция на императорския наместник Зинон; тогава Мартирий, чувствайки се предаден, с негодувание и презрение оставя катедрата в ръцете на интригантите. Генадий обаче настоява император Лъв все пак да изгони Петър Гнафевс и да го замести на катедрата с православния Юлиан.[14]
  4. Акакий Константинополски (471–479 г.) бива наричан от епископите на Асийския диоцез „Светейщий и Благочестивейший патриарх на святейшата Църква на царстващия град Константинопол, Новия Рим“. Знаменитият Ле Киен (Oriens Christianus, t. I, р. 62) казва: „Акакий е бил първият, който наистина и в собствен смисъл (vere et proprie) е установил (constituerit) Константинополския патриархат при съдействието на властта на император Зинон“. Благодарение на цели векове догматически смут, Константинополските епископи стават действително патриарси на цялата Източна църква, защото борбата се решава властово от императорската политика в столицата и при съучастието на Константинополските патриарси.

В годините на колебание на трона на император Зинон, Петър Гнафевс, като поставленик на монофизитската партия, отново завзема Антиохийската катедра, но със завръщането на Зинон на трона е низвергнат от Антиохийския събор и заменен от православния Стефан ІІ. След като получава известителната грамота от Стефан, Акакий утвърждава действията на Антиохийския събор на своя σύνοδος ἐνδημοῦσα в 478 г.

Скоро император Зинон дори отнема правото на антиохийците да си избират първойерарх и нарежда на Акакий, бидейки в Константинопол, да постави Каландион в Антиохия.

Акакий не утвърждава избрания от александрийците Иоан Талая и възвежда на катедрата на Александрия Петър Монг, когото уговорил да приеме знаменития Енотикон (482 г.).[15]

  1. При император Анастасий (491–518 г.) и при патриарх Македоний ІІ (496–511 г.) в Константинопол се явяват монофизитстващите монаси от Маюмския манастир, предвождани от известния Севир, с жалба против Иерусалимския архиепископ (патриарх) Илия. Апелационната инстанция тук се разбира неразделно: едновременно императорска и патриаршеска. Сложната интрига дори довежда до низвергването на патриарх Македоний, а Севир заема Антиохийската катедра. Но всичко се променя със смъртта на монофозитстващия император Анастасий.
  2. Император Юстин І (518–527 г.) рязко изменя политиката. Патриарх Иоан ІІ (518–520 г.) анатемосва Севир. Императорът го прогонва и на негово място в Антиохия Константинополският патриарх Епифаний лично поставя посочения от Константинопол Павел.[16]
  3. При Юстин Велики (527–563 г.) и патриарх Мина (536–552 г.) Александрийският папа Теодосий (умерен монофизит) пристига в Константинопол, за да се оплаче от крайните монофизити в Александрия – т.нар. „гайянисти“. Но тук той сам бива обвинен на събора на Мина и лишен от катедрата си. На негово място на Александрийската катедра Мина (с участието на Римския и Антиохийския апокрисарий) поставя Павел – един от монасите от Тавениси. Със също толкова властен акт Константинополският патриарх Иоан ІІІ Схоластик поставя през 572 г. Александрийския архиепископ Иоан ІV и сваля от Антиохийската катедра Анастасий, като го заменя с Григорий.[17]
  4. Този Григорий по време на Константинополския патриарх Иоан ІV Постник (582–595 г.) се явява в Константинопол да се оправдае за предявеното му престъпление. Патриархът не го приема в общение независимо от силната протекция на двора и го съди на своя събор.[18]

С настъпването на властта на исляма през втората четвърт на VІІ век над Йерусалимския, Антиохийския и Александрийския патриархати последните заживяват извън Византийската империя, в арабските халифати, един фактически по-независим от Константинопол живот, но от друга страна, те така се смаляват и отслабват, че впоследствие, когато временно или задълго се обединяват с Константинопол (поради обратното завоюване, поради властта на кръстоносците и накрая – на турците), това столично, имперско старшинство на Константинополския патриархат над тях става още по-отчетливо.

Антиохийските патриарси още от времето на завоюването на Антиохия от персите през 611 г. живеели и се избирали в Константинопол – бидейки бежанци. Затова например Антиохийският патриарх Макарий участва в VІ вселенски събор в Константинопол през 690 г. и е осъден за монотелитство; на негово място Константинополският патриарх Георгий поставя Теофан от Сицилийските монаси. Едва в 742 г. арабите позволяват да има православен патриарх в Антиохия. Когато при Никифор Фока, 970 г., Антиохия отново се присъединява към империята, нейните патриарси отново неизменно се избират и поставят в Константинопол. По договор с кръстоносците (с Боемунд, който превзема през 1098 г. Антиохия) император Алексей Комнин постановява Антиохийските йерарси да се избират от клира на Константинополската църква и да се поставят от Константинополския патриарх. Това договорно положение и занапред се потвърждава. Антиохийските патриарси живеят около Константинополската катедра в качеството си на титулярни чак до 1263 г., когато турците завземат Антиохия от кръстоносците и позволяват на православните патриарси да се завърнат на своята катедра.

Такова понижение на общото положение в сравнение с Константинополската катедра се случва и при Йерусалимските патриарси, които отначало (в 638 г.) са завзети от арабите, а след това (1099 г.) прогонени от кръстоносците. До връщането на властта над Йерусалим в ръцете на мамелюците (в 1186 г.) Йерусалимските патриарси, както и Антиохийските, живеят при двора на Константинополския патриарх и се избират и поставят от него. Извън границите на властта на Константинополския патриархат, освен малката Александрия, собствено православни автокефални църкви по това време няма. Затова не е и можело да има случаи на апелация към Константинопол „отвън“ – всичко се е случвало „вътре“ във фактическата съдебна компетенция на Константинополската катедра, като нейно вътрешно дело.

През това време привилегированото положение на Константинополския патриарх в целия Изток, аналогично на това на папата на Запад, нееднократно се утвърждава на Съборите и неведнъж, макар някак с неудоволствие и сякаш принудено, се признава и от Рим.

Трулският събор от 692 г. „определя“, Константинополският престол да има равни преимущества (τών ίσων άπολαύειν πρεσβειών) с престола на древния Рим и като същия да се възвеличава в църковните дела, бидейки втори след него (δεύτερον μετ’ εκείνον υπάρχοντα). В какво е смисълът на тези „равни преимущества“ в разбирането на Изтока, става ясно от Първото правило на 10-ия поместен събор в храма „Св. София” (879 г.), където пастирските разпореждания на папата на Запада Иоан VІІІ се признават за действени за патриарха на целия Изток Фотий и обратното. И се забранява на Римския престол в неговите преимущества да прави каквото и да било нововъведение, т.е. да излиза от границите на тази диархия в Църквата, на това раздвоение на висшата власт между двамата старши йерарси. Папите, разбира се, не признават това равенство, под което се подписват техните легати, защото претендират за единодържавен абсолютизъм. Но изоставят завинаги предишните дохалкидонски възражения срещу второто място на Константинополската катедра и привилегированото място в църковната система.

Във Вселенската църква последен опит за приятелско сговаряне относно диархията на папството и патриархата, носещи един и същи титул – „Вселенски“ – прави император Василий ІІ Българоубиец в 1024 г. с папа Иоан ХІХ при патриарх Евстатий. И Иоан ХІХ е склонен да подпише договора, но не му позволяват клюнийските идеолози на латинството – „по-големи католици от самия папа“.

Когато пък кръстоносците завземат Константинопол (1204 г.) и учредяват там латинското патриаршество, папите забравят старата съпротива на Рим пред второто и привилегировано място на Константинополската катедра и отразявайки безспорния исторически и канонически факт, утвърждават това достойнство по отношение на своите латински двойници на Константинополския патриархат с тържественото ІV съборно правило на Латеранския събор (ХІ вселенски) от 1215 г.: „Като възобновяваме древните преимущества на патриаршеските катедри, определяме, че след Римската катедра Константинополската заема първо, Александрийската второ, Антиохийската трето и Йерусалимската четвърто място със запазване на свойственото за всяка от тях достойнство“. Следователно и с титула за Константинополския „Вселенски“. И на Лионския събор от 1274 г. , и на Флорентинския от 1439 г. папите подписват без възражения този титул и тези привилегии.

 

От турското иго до наши дни

Гръцкото средновековие (1034–1453 г.) е бедно на примери за интересуващите ни апелационни казуси, защото в това време Константинополският патриархат поглъща в себе си, строго погледнато, цялата Източна църква. И всичките безчислени апелации от това време имат характер на обикновени вътрепатриархатни съдебни актове. Те изобилстват например през цялата история на древноруската църква.

Поводи за апелиране отвън, от други независими от Константинопол автокефални църкви, се появяват отново в следвизантийската епоха, във времето на вече новото обединение на Източните църкви под печалното турско иго (1453 г.). От друга страна обаче, това е епоха и на постепенно освобождаване на народите от турската неволя и заедно с това от църковната зависимост на православните народи от гърците. Такъв ход на историята вече съвършено изключва склонността на другите източни църкви, в голямата си част разноезични, да прибягват с предишната синовна доверчивост към патриарсите гърци. Така само по себе си писаното право се антикваризира в процеса на живота и става сравнително рядко в практиката, като не престава да бъде канонически безспорно.

Общоизвестно е държавно-правното положение на Константинополския патриарх в старата Османска империя от момента на падането на гръцката държава нататък. След 1453 г. патриархът бива поставен на мястото на изчезналия гръцки император с права и титул на „милет-баши“ над всички „рум-милети“, т.е. народен глава над всички гръцки нации, разбирани в смисъла на съвкупност на всички православни народи, със задължението да извършва правосъдие и да управлява над нея по християнския закон, с отговорност за нейната политическа лоялност. Подобен „етнарх и василевс“, който може да бъде съден единствено лично от султана, се оказва несравнимо по-високо от другите патриарси в новата държава. Това се установява през 1517 г., когато османските турци отвоюват Египет, Сирия и Палестина от арабите и трите други патриархата се съединяват в една държава, като част от единната „рум-милет“ – християнската нация. Константинополският патриарх получава от Високата порта преки пълномощия, в качеството си на „милет-баши“, да бъде национален глава над останалите патриархати и посредник между тези патриархати и управлението в избора, утвърждаването им с берати и по всички други дела, които изискват разрешения и укази на властта, включително до позволението да отидат при патриарха в Константинопол. Поради това държавно доминиране на Константинопол започва един нов период на своеобразно поглъщане на останалите патриархати от столичния.[19] Особено известен е систематичният опит през ХVІІІ век на знаменития патриарх Самуил (1762–74 г.) да въдвори, поне в Гръцкия изток, централизирано църковно единодържавие. Той опразва бившия сръбски Ипекски (Печки) патриархат (1766 г.), автокефалията на Ахрида (Охрид) (1768 г.) и избира и поставя сам патриарси на Антиохия и Александрия (в 1766 г.). По-сетне опитите в тази посока продължават и в ХІХ век.

Александрийският патриархат. Със завоюването на Египет от Турция (1517 г.) Александрийските патриарси започват да зависят от османското правителство в Константинопол чрез посредството на Константинополските патриарси и през по-голямата част от времето живеят в Константинопол. Към края на ХVІІІ в. Константинополските патриарси за известно време дори и престават да ги поставят, а изпращат в Кайро прости архимандрити да управляват тамошната намаляла църква. През ХІХ век Александрийските патриарси отново биват поставяни от Константинополските фанариоти. Но гърците и арабите от Египет се чувстват потиснати от това понижение на катедрата им и като се възползват от личната слава и значимост на тогавашния хедив на Египет Мехмед-Али, начеват борба с Константинополската доминация. Патриарх Йеротей І (1825–45 г.), който сам е поставленик на Константинопол, назначава за свой приемник сътрудника си архимандрит (със същото име) Йеротей. А Константинопол поставя в Александрия Артемий. Но Александрийската църква го бойкотира и след две години Артемий се отказва. Тогава александрийците избират гореспоменатия Йеротей ІІ (1847–57 г.).

  1. След смъртта му александрийците се смиряват и отправят молба към Вселенския патриарх да им назначи приемник на Йеротей. Константинопол назначава бившия митрополит на Солун Калиник.[20]
  2. Александрийците остават недоволни от управлението на Калиник (1858–61 г.) и го принуждават да се откаже, а когато неговият помощник, архимандрит Евгений Данкос, самочинно завзема властта, отново искат от Константинополската катедра да унищожи тази съблазън и да им даде нов патриарх. Константинопол им дава бившия Кизикски митрополит Иаков.
  3. Този патриарх Иаков ІІ (1861–65 г.) възбужда против себе си някои от енориите и отива да търси помощ в Константинопол. Умира по пътя в 1865 г.[21]
  4. Започналите дългогодишни партийни раздори в Александрийската църква продължават да дават поводи за нови и нови апелации към Константинополския авторитет. Така например против избрания за патриарх Тиваидски митрополит Никанор (1866–67 г.) по-горе споменатият архимандрит Евгений Данкос възбужда партийно движение и успява да издейства от Константинопол да бъде назначен за управляващ делата=„епитроп“ и бъдещ приемник=местоблюстител (τοποτηρητής) на митроп. Никанор. Партията на Никанор не го приема и избира за епитроп атонския монах Нил, като го възвежда на катедрата на Пентапол. Против това обаче въстава Константинополският патриарх Григорий VІ.

Александрийците също упорстват. Споровете и разделенията продължават. Египетските власти се обръщат към Високата порта и султанът заповядва на Константинополския патриарх да назначи свой кандидат. По този начин именно властта на Вселенския престол слага край на спора. На Александрийската катедра е поставен един знаменит йерарх, който до това време пребивава в Константинополската катедра – Софроний ІV (1870–99 г.).[22]

 

Антиохийският Патриархат. В турския период (от ХVІ век) тук се съхранява обичаят на местното избиране на патриарсите и именно изсред арабските клирици, но волята на църковния Константинопол винаги е, така да се каже, на прага на вмешателството. Известният патриарх Макарий (1648–72 г.), участник в съда над руския патриарх Никон, оставя след себе си за приемник младия си 20-годишен праплеменник Кирил. Като научава за това, Синодът на Константинополския патриарх поставя от своя страна друг патриарх в Антиохия – Неофит.

  1. Тогава Кирил отива да даде обяснение пред Константинополския синод. Самоличната му апелация има успех. Той бива признат в същия сан, но Неофит е оставен заедно с него със званието Антиохийски патриарх. Разбира се, това поражда по-нататъшни спорове и става причина за съблазън за нови опити за двувластие.
  2. Клириците на митрополията в Алепо изявяват желание да имат за свой владика монаха Атанасий, отхвърлен от патриарх Кирил. Тогава те апелират до Вселенския и той поставя за митрополит Атанасий, а низлага Кирил. Чрез това патриархатът бива въвлечен в прискърбни и много вредни разпри, които биват използвани от латинската пропаганда за успехите на така наречената Сирийска уния…
  3. Раздорите продължават. Местният летописец съобщава: „Алепците поради злост и упорство въстанаха против Антиохийския патриарх Силвестър (1724–66 г.) и след като похарчиха много средства, отправиха пред Великата порта жалба срещу него и така се освободиха от неговото началство“. Такава жалба е равносилна на апелация до Вселенския патриархат, защото делото по принадлежността постъпва при Константинополския патриарх и неговия Синод. Затова и летописецът добавя: „това стана чрез Паисий, Константинополския патриарх, и Хрисант, Йерусалимския, който не обичаше Силвестър“.

След смъртта на патриарх Силвестър (в 1766 г.) Вселенският патриарх Самуил, под предлог че с това прекратява раздорите, без да се допита до антиохийското паство, изпраща наготово патриарх от Константинопол – Филимон. Филимон е арабин. Но веднага след смъртта му в 1767 г. патриарх Самуил праща в Дамаск нов патриарх, отново грък – Даниил. И от тогава чак до края на ХІХ век гърци заемат Антиохийската катедра, а освен това до средата на ХІХ век се избират от Константинопол.

  1. Така още в 1850 г., след смъртта на патриарх Методий, формулата за обръщение на Антиохийския клир към Вселенския гласи, че те „умоляват Синода на Константинополския патриарх“ да им назначи патриарх от столичните клирици.[23]

Скоро след това обаче започва националната арабска борба за овладяване на всички катедри, която завършва победно за арабите през 1899 г. с избирането и утвърждаването на Мелетий Думани – арабин, на Антиохийския престол.

Последният Антиохийски патриарх от гърците, Спиридон (1891–97 г.), низложен от Събора на Антиохийския арабски епископат за недостатъчно усърдие в делото по въздигането на арабското просвещение, апелира към Константинополския престол. И Константинопол две години се бори безуспешно за остарялата привилегия на гърците.[24]

 

  1. Иерусалимската патриаршия. С въдворяването на турското управление в Палестина завършва и самостоятелното избиране на арабските патриарси в Иерусалим. След смъртта на арабина патриарх Доротей (в 1534 г.) Константинопол настанява на Иерусалимската катедра гърка Герман, а скоро предстоятелите на Иерусалим започват да се избират само от гърците и дори постоянно да живеят в Константинопол, така че в течение на двеста години Иерусалим рядко вижда своите владици. Иерусалимското подворие в столицата на Турция се превръща в тяхна резиденция, а те самите стават в някакъв смисъл членове на Синода на Вселенския патриарх. Не е чудно, че Константинополските патриарси правят опити да опразнят и без това свилите се автокефални права на Иерусалимските йерарси. Живеейки в Константинопол, те предварително си избират приемници. Вселенският патриарх Констанций І (1830–34 г.) иска да ги лиши от това право. Опита повтаря патриарх Герман ІV в 1845 г. Но под натиска на руската дипломация той бива преустановен: местното право на избор на патриарси в Иерусалим става действено и избраният тогава патриарх Кирил ІІ (1845–72) възстановява нормалния начин на живот на Иерусалимските патриарси в своя катедрален град Иерусалим.[25]
  2. При възникването на гръцко-българската схизма (1872 г.) патриарх Кирил ІІ къса отношения с крайните елинисти. Тогава Светогробското братство в съюз с Вселенската патриаршия го низвергва от катедрата.
  3. Но симпатизиращата на патриарх Кирил арабска партия на Иерусалимския патриархат не иска да приеме неговия приемник Прокопий (1873–76 г.) и бомбардира с апелации и турското правителство, и Константинополския патриарх Иоаким ІІ, като се домогва до това, Прокопий да бъде принуден да напусне катедрата.[26]
  4. Нашият съвременник патриарх Дамян (1897–1931 г.) заради отстъпчивостта си пред арабите в началото на своето управление беше низвергнат от катедрата от своя Синод, при което Синодът се обърна писмено към Вселенския патриарх и намери в него поддръжка. Едва в 1909 г. Дамян бива признат от страна на Константинопол и едва тогава твърдо заема мястото си.
  5. Синайската архиепископия. Нейните игумени-архиепископи след избирането им от братството на манастира на Синайската планина, Раита и Джуваниа, обичайно биват поставяни от Иерусалимския патриарх. Но ето че игуменът архиепископ Кирил Византий (1859–67 г.) не пожелава да има връзка с Иерусалимския патриарх Кирил ІІ и се обръща за своето поставяне към Константинополския патриарх. А когато го обвиняват в неправилно изразходване на средства на манастира, той се обръща за отсъждане отново към Константинополския патриарх. Заради това пренебрежение към изконната връзка с Иерусалимския патриарх Кирил ІІ осъжда и низлага Кирил Византий. Но последният е защитен от Вселенската катедра. Турското правителство обаче решава делото в полза на Иерусалимския патриархат и в 1867 г. в Иерусалим се провежда даже местен Събор, който постановява, че в случай на стълкновение между автокефалните църкви единственият безпрекословно висш съдия трябва да бъде Вселенският събор.[27]

Това безспорно отвлечено правило, при неосъществимостта на честите Вселенски събори, по никакъв начин не препятства при ежедневната практика да се търси за апелация най-близкият авторитет, какъвто поради съвкупност от разни преимущества обикновено се явява катедрата на Константинопол.

Показателна е серията казуси от най-последно време.

  1. 34. Кипърската църква, която беше разтърсена в 1933 г. от събитията на гръцкото въстание срещу британската власт, се обърна за помощ към Константинопол и Вселенският патриарх изпрати в Англия Генадий, Илиополския митрополит, да ходатайства за кипърските йерарси.
  2. Руската църква в лицето на новоизбрания патриарх Тихон в 1918 г., като извести Вселенския патриарх за всичките велики промени, случили се в нея през последната година, се оплака от незаконната форма на отделяне на Грузинския екзархат от нея и получи на първо време одобрителен отзив за това, както и поддръжката на Константинопол.
  3. Когато възникна обновленческият разкол от 1922–23 г. – и патриаршеската църква, и обновленците апелираха към Константинополската патриаршия.
  4. 37. Украинстващата йерархия в СССР се опита също да намери поддръжка в Константинопол.

Към Вселенския патриарх се обърнаха за легализация на каноническите положения и новообразуваните църкви:

  1. Финландската.
  2. Естонската.
  3. Полската.
  4. Чехословашката (Епископ Саватий).
  5. От Константинополския патриарх се домогваше за признание на своята възстановена автокефалия и Грузинската църква – и го получи.
  6. В настоящата 1936 г. и Латвийската църква получи своя епископ чрез екзарха на Константинополския патриарх, Герман, митрополит Тиатирски.

Струва ни се, че приведената серия от примери, непретендиращи за изчерпателна пълнота, е достатъчна, за да се признае първенствуващата роля на Константинополския патриархат в нашето източно православие не само като археологически факт от миналото, но и като живо, действащо начало. Въпросът е само в правилното му изтълкуване и прилагане за преодоляване на ненормалната разединеност на отделните национални църкви.

Превод от руски: Слава Янакиева

Превод по: https://predanie.ru/kartashev-anton-vladimirovich/book/219482-praktika-apellyacionnogo-prava-konstantinopolskih-patriarhov/ с поправки от оригинала.

[1] Т. В. Барсовъ, Константинопольскій Патріархъ и-его власть надъ Русской Церковью, СПБ., 1878. П. В. Гидуляновъ, Восточные Патріархи въ періодъ первыхъ четырехъ Вселенскихъ Соборовъ, Ярославль, 1908. И. Д. Андреевъ, Константинопольскіе Патріархи (отъ 451 до 846), Сер­гіевъ Посадъ, 1895. А. П. Лебедевъ, Исторія Грековосточной Церкви подъ властью турокъ. Изд. 2-е, СПБ., 1904. И. И. Соколовъ, Исторія Греческихъ Церквей въ XIX в. (Т. 11 Истор. Христ. Церк. изд. А. П. Лопухина), СПБ. 1901. Еп. Никодимъ Милашъ, Правила Православной Церкви съ толковаініями, т. І-ІІ, СПБ., 1911-1912. П. И. Лепорскій, Исторія, Ѳессалоникскаго Экзархата, СПБ., 1901. И. И. Соколовъ, Константинопольская Церковь въ ХІХ в. СПБ., 1904.

[2] Гидуляновъ, цит. съч., 556-57. Никодимъ, т. I, с. 29; т. II, с. 142-43.

[3] Гидуляновъ, с. 567-596. Барсовъ, цит.съч., с. 41-43.

[4] П. И. Лепорскiй, цит. съч., с. 79 и сл.; Гидуляновъ, с. 600-609; Барсовъ, 43-44.

[5] Барсовъ, с. 43.

[6] Барсовъ, с. 44; Гидуляновъ, с. 157.

[7] Гидуляновъ, с. 668-9; 731-33; Барсовъ, с. 44-45.

[8] Гидуляновъ, с. 735.

[9] Гидуляновъ, с. 678.

[10] Андреевъ, цит. съч., с. 213; Барсовъ, с.55; Гидуляновъ, с. 744.

[11] Еп. Никодимъ, цит. съч. т. I, 426; Барсовъ, с. 103-203.

[12] Андреевъ, с. 228-29.

[13] Андреевъ, с. 237-238.

[14] Андреевъ, с. 238-239; Барсовъ, с. 85-86.

[15] Барсовъ, с. 89-93.

[16] Барсовъ, с. 100.

[17] Барсовъ, с. 102.

[18] Андреевъ, с. 265 и 281; Барсовъ, с. 102.

[19] И. И. Соколовъ, Константинопольская Церковь, с. 13-15; Лебедевъ, цит. съч., с. 761-62. Барсовъ, с. 131, 189; И. И. Соколовъ, Ист. Греч. Церк., с. 3-7.

[20] И. И. Соколовъ, Ист. Греч. Церк., с. 223.

[21] Пак там, с. 224.

[22] Пак там, с. 224-26.

[23] А. П. Лебедевъ, цит. съч., с. 773-781.

[24] И. И. Соколовъ, Истор. Греч. Церк., с. 224.

[25] А. П. Лебедевъ, с. 781-786.

[26] И. И. Соколовъ, Ист. Греч. Церк., с. 274-76.

[27] Пак там, с. 332-333




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org