BG | RU

КАКВО СТОИ ОТВЪД КАПИТАЛИЗМА?

2019-11-27 15:09:45, Дейвид Бентли Харт

  

 

Дейвид Бентли Харт (род. 1965 г.) е американски православен богослов и писател. Академичните му интереси са насочени към изследване и анализ на историята на културата и най-вече на християнската култура, както и към патристиката с акцент върху творчеството на св. Григорий Нисийски и св. Максим Изповедник. Преподавал е в множество университети – Университета на Вирджиния, университета „Сейнт Томас” в Минесота, Богословското училище „Дюк” и др.

Интересите му позволяват да се обръща към основополагащи теми, синтезирайки доводите си както от класическите области на хуманитаристиката, така и от патристичното наследство. Автор е на няколко книги, по-известни от които са Красотата на безкрайното. Естетика на християнската истина (The Beauty of the Infinite: The Aesthetics of Christian Truth. Grand Rapids, MI: Wm. B. Eerdmans: 2003) и Атеистичната измама. Християнската революция и нейните врагове (Atheist Delusions: The Christian Revolution and Its Fashionable Enemies. New Haven, CT: Yale University Press, 2009). Автор е в множество периодични издания като Pro Ecclesia, The Scottish Journal of Theology, First Things и The New Criterion. Както книгите, така и статиите му се отличават със своята полемичност.

Дейвид Бентли Харт е представян в сп. Християнство и култура с текстовете си „Лицето на безличните” (бр. 53, с. 51-59), в превод на Слава Янакиева, и „Митът за схизмата” (бр. 133, с. 38-51).

Представеното тук есе е публикувано в сп. Plough, бр. 21 (лято), 2019 г. (David Bentley Hart „What Lies Beyond Capitalism? A Christian Exploration”. Достъпно на: https://www.plough.com/en/topics/faith/discipleship/what-lies-beyond-capitalism). Plough („Плуг”) е издателска къща и списание, намиращи се в Ню Йорк и свързани с християнското движение „Брудерхоф“. Те са продължител на едноименната издателска къща, базирана в Германия, придобила известност с левите си идеи и убеждения между двете световни войни.

 

 

  1. Какво е капитализмът?

Търговията по същество е сатанистка. Търговията е заплащане за нещо, дадено назаем с условието: плати ми повече, отколкото ти давам.
Шарл Бодлер, Mon cœur mis à nu

Нямам напълно задоволителен отговор на въпроса, поставен в заглавието на тези размисли, но смятам, че верният подход към отговора може да бъде очертан, ако в началото се постараем да изясним понятията. В днешно време, особено в САЩ, думата капитализъм се е превърнала в нелепо всеобхватно понятие за всяка форма на икономически обмен, без значение колко примитивен и базов е той. Приемам обаче, че тук ще я използваме в по-конкретен смисъл, като термин, който описва една епоха в историята на пазарната икономика, започнала същински едва преди няколко века. Капитализмът, както го дефинират много историци, е сбор от финансови конвенции, придобили форма по време на индустриализацията, и постепенно изместили меркантилизма от предходната епоха. Следвайки дефиницията на Прудон от 1861 г., това е система, в която като общо правило тези, чийто труд създава печалбата, нито притежават средствата за производство, нито се радват на плодовете на своя труд.

Тази форма на търговия до голяма степен унищожава договорната сила на свободния майсторски труд, унищожава занаятчийските гилдии и въвежда системата на масово заплащане, превръщайки труда в стока, която подлежи на договаряне. И като последица създава пазар за експлоатацията на евтини и отчаяни работници. Тази система е подпомогната и от политиките на правителствата, които свеждат възможностите пред онеправданите до платено робство или пълна нищета (като напр. ограждането на общинските земи в Англия, започнало в средата на ХVІІ век). Всичко това по необходимост става причина икономическият успех да премине от търговската класа – доставчици на блага, договорени и произведени от независими работници, подизпълнители или малки местни пазари – към капиталистическите инвеститори, които едновременно произвеждат и продават своите стоки. С времето това еволюира до появата на напълно реална корпоративна система, която превръща акционерните дружества от периода на ранната модерна търговия в двигатели за генериране на огромен капитал на второто ниво на финансовата спекулация: това е пълноценен финансов пазар, на който се създава богатството и на което се радват не онези, които се трудят или обменят, а които се впускат в непрестанна циркулация на инвестиции, като форма на игра на късмета.

Затова и може да се каже, че капитализмът е постигнал своя най-съвършен израз във възхода на търговската корпорация с ограничена отговорност, институция, която позволява тази игра да бъде играна напълно абстрактно, без значение от възможния успех или провал на бизнеса, в който е инвестирано. (Възможно е печалба да бъде постигната не само от създаването, но и от унищожаването на препитания.) Тази корпорация е много коварен обект: Пред закона тя се ползва със статус на юридическо лице – легална привилегия, на която преди това са се радвали само „корпоративни“ асоциации, признати като доставчици на публични услуги, като университети или манастири, но под закона от нея се очаква да се държи като възможно най-презряната личност. Почти навсякъде в капиталистическия свят (в Америка например това се случва след решението на съда по казуса Додж срещу Форд от 1919 г.[1]) корпорацията от този тип е задължена да не си поставя никакви други цели освен максималната печалба за своите акционери. Забранено й е да взима под внимание други фактори – като например да преценява какво представлява почтена или непочтена печалба, благосъстоянието на работниците, милосърдни каузи, които могат да доведат до отклоняване на печалбата, или каквото и да било друго, което може да възпрепятства този стремеж.

Следователно този тип корпорация е морално обвързана с аморалността. И цялата тази система очевидно не само допуска, но и практически зависи от огромната концентрация на частен капитал и от неговото по възможност лишено от регулации управление. Тя също така позволява експлоатацията на материални и човешки ресурси в безпрецедентен мащаб. И неизбежно тя води до културата на консуматорството, защото трябва да култивира социален навик за прекомерна консумация, която надхвърля естествените нужди или дори (може да се спори) естествените желания. Не е достатъчно да се задоволят естествените желания. Капиталистическата култура трябва неотклонно да се стреми към създаването на нови желания чрез призиви към това, което св. ев. Йоан Богослов нарича „похотта на очите“ (1 Иоан. 2:16).

Най-малкото, което човек може да признае, е че капитализмът „работи“. Тоест той произвежда огромни богатства и се адаптира със забележителна гъвкавост към дори най-дълбоките промени в културните и материални обстоятелства. А когато е западал, той е успял да развие нови механизми за предотвратяването на същите грешки. Разбира се, той не успява да донесе справедливо разпределение на богатствата, но и не би могъл. Капиталистическо общество не само позволява, но и всъщност изисква съществуването на бедна класа, не само като резерв за нужната работна ръка, но и защото капитализмът разчита на стабилност чрез икономиката на кредит, а икономиката на кредит изисква и съществуването на постоянни длъжници, чиято бедност – чрез хищнически заеми и лихвени практики – може да бъде преобърната в капитал за техните кредитори. Неизменната неплатежоспособност на работещите бедни и долната средна класа е неизчерпаем извор на печалба за институциите, от които зависи инвеститорската класа.

Трябва също така да се признае, че понякога огромните блага, пожънати от малцината, могат да се обърнат в полза на мнозинството, но за това няма фиксирано правило и като цяло, често вярно е тъкмо обратното. Капитализмът може да създава и обогатява или да унищожава и заграбва в зависимост от благоразумието; може да насърчава свободата и справедливостта или да подпомага тиранията и неправдата в зависимост от изискванията на необходимостта. Той не е по естествен начин привързан към демократичните институции или либералните свободи. Той няма никаква морална природа. С него не може да се злоупотребява, той единствено може да се практикува с по-голяма или по-малка ефективност. Но разбира се, от гледна точка на всяка разбираема морална перспектива онова, което се намира отвъд разграничаването между добро и зло, в същността си е зло.

Поради всички тези причини на мен ми се струва мъдро, че въпросът пред нас е не какво настъпва след капитализма, а по-скоро какво стои отвъд него. Доколкото мога да преценя, това, което идва след капитализма – тоест какво ще го последва от гледна точка на естествения ред на нещата – е нищо. И това е така не защото вярвам, че триумфът на буржоазната корпоративна пазарна държава представлява „краят на историята“, последният рационален резултат от някакъв неумолим диалектически материализъм. Още по-малко си представям, че бъдещето принадлежи на капиталистическата логика и че нейното господство е обречено да бъде вечно. Всъщност смятам, че в дългосрочен план това е една неустойчива система.

Убеждението ми се основава върху много простата калкулация на диспропорцията между безграничния апетит и ограничените ресурси. В природата си капитализмът е чудовищно метастазирала психоза, която, ако бъде оставена сама на себе си, ще превърне целия естествен ред в пустиня: ограбена, плячкосана, отровена и опустошена. Цялата планета вече е потопена в атмосфера от пластмасови микрочастици, обгърната от все по-плътен облак въглеродни емисии, засипана от тежки метали и токсини. И нямам очакването, че какъвто и да било импулс към обратното – да речем инстинктът за самосъхранение, логичната етическа последователност, уважението към природата или спонтанна почит към славата на творението – ще успее значително да забави напредъка към този неизбежен край.

Капитализмът по същество е процес за осигуряване на преходни материални преимущества чрез необратимото унищожение на неговата собствена материална основа. Това е система на тотална консумация, не само в комерсиален смисъл, но също така и в смисъла, че вписаната в него логика е тази на най-чистия нихилизъм, стремеж за превръщането на конкретни материални блага в нематериални абсолютни ценности. Затова и очаквам – изключвайки неочакваната поява на друго, противостоящо действие – че капитализмът няма да изчерпи своята вътрешна енергия, преди да е изчерпил самия свят. И това всъщност ще бъде неговият последен триумф: пълното превръщане на последните различими остатъци от простите блага в неуловимата питагорейска безкрайност на пазарната ценност. И ако има сила, способна да прекъсне този процес, тя ще трябва да дойде отвъд.

ΙΙ. Отвъд капитализма

Както е известно, на евреите е било забранено да изследват бъдещето. Това не означава обаче, че за евреите бъдещето се е превърнало в празно и хомогенно време. Защото в него всяка секунда е била вратичка, през която би могъл да влезе Месията.

Валтер Бенямин, Относно понятието за история [2]

Ако трябва да съм честен, не е трудно да си представим крайния хоризонт на това „отвъд“. Повече или по-малко, към този почти трансцендентален хоризонт се стреми всяка разумна воля: съботата на историята, блажената анархия, чистият комунизъм ‒ човешка и земна реалност, в която стремежът за притежание няма за какво да се захване, защото нищо не е отнето и нищо, което носи радост или полза, не е непостижимо, а всичко е споделяно в общност на рационална любов. Дори и глупавият и наивен неолиберал, който вярва в икономиката на предлагането, без сам да разбира, е анархо-комунист в своите най-дълбоки трансцендентални убеждения. Някъде дълбоко в него спи един малък Пьотър Кропоткин и сънува свят, пречистен от алчност и насилие. Всеки копнее за земния рай, за Едемската градина повече като край на историята, отколкото като нейно невъзвратимо начало.

Но Едем не е диалектическата цел на историята, последният плод на една окултна рационалност, която се развива самостойно във и чрез очевидни противоречия с крайността. Едем е отвъд във всеки смисъл. Присъства във времето само като есхатологична присъда над настоящето, постоянно възпоменание за добрия порядък на творението, който винаги сме предавали. Познаваме го предимно като осъждане, а едва вторично като укрепваща надежда. А как това осъждане да бъде превърнато в пряк двигател на историята, достатъчно силен, за да прекъсне властването на капитала, преди да не е останало нищо за спасяване, е големият въпрос пред всяка политическа мисъл от същностно значение в модерния свят.

Още повече че това е въпрос, който християните не могат да пренебрегнат. Действително, социалната и институционална история на Църквата носи крехката надежда, че мнозина християни са имали ясно съзнание за това. Но независимо дали признават пълните последици от своята вяра, християните все пак са задължени да приемат, че това есхатологично осъждане вече се е проявявало в историята, и то в много конкретна материална, социална и политическа форма. В много отношение Евангелието на Йоан е особено притеснително заради неизбежната и непосредствената Божия присъда, произнесена над всяка светска греховна структура. В него есхатологията е почти напълно иманентна. В него Христос преминава през историята като светлина, която разкрива нещата, каквито те са в действителност. И нашата реакция към Него – нашата способност или неспособност да разпознаем тази светлина – показва какви сме ние самите. Да сме Го видели означава да сме видели Отца (Иоан. 14:9), а съответно ако Го отречем, означава вместо него да припознаем дявола за свой отец. Сърцата ни са разголени, наяве са извадени най-дълбоките ни решения и сме показани такива, каквито сме – такива, каквито сами сме се направили.

Но не е само Йоановото Евангелие, което ни показва това. Великата есхатологична алегория в глава 25 на Евангелието според св. ап. ев. Матей например също го показва. В Йоановото Евангелие неспособността да се разпознае Христос като истинското лице на Отца, Онзи, Който идва свише, означава осъждане тук и сега. При св. ап. ев. Матей неспособността да се разпознае лицето на Христос – следователно лицето на Бога – в онеправданите и потиснатите, страдащите и изгнаниците е откровението, че този човек избира ада за свой дом. Всичките ни дела, както св. ап. Павел казва, ще бъдат изпитани в огън; а онези, чиито дела не удържат, ще могат да бъдат спасени само „както през огън“ (1 Кор. 3:15). Новият завет също не ни оставя място и за никакво съмнение за единствените политически и социални практики, които могат да преминат през това изпитание, без да изгорят напълно и да бъдат погълнати.

Каквото и друго да е капитализмът, на първо място той е система за производството на възможно най-голямо частно богатство чрез прахосването на възможно най-много от общото наследство на човечеството от благата на творението. Но Христос е осъдил не само нездравия интерес към богатството, но и натрупването и съхранението на богатствата като такива. Най-очевидният пример за това, който присъства и в трите синоптични евангелия, е историята за младия богаташ и Христовите думи за камилата и иглени уши.

Потвърждение за това може да се види навсякъде в Евангелията. Христос ясно казва какво има предвид, когато използва думите на пророка: Той е бил помазан от Божия Дух да проповядва благата вест на бедните (Лук. 4:18). Вестта, която Той носи на преуспяващите, е категорично мрачна: „Обаче, горко вам, богати, защото си получавате утехата. Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете“ (Лук. 6:24-25). Както и Авраам казва на богаташа: „ти получи доброто си приживе… а ти [сега] се мъчиш“ (Лук. 16:25). Христос не само настоява да даваме на всеки, който поиска от нас (Мат. 5:42), с такава разточителност, че едната ръка да не съзнава щедростта на другата, но Той ясно забранява натрупването на земни богатства – не само прекомерното натрупване – и позволява само трупането на богатства на небето (Мат. 6:19-20). Той казва на всички, които искат да Го последват, да продадат всичките си притежания и да раздадат спечеленото като милостиня (Лук. 12:33) и изрично заявява, че „всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик“ (Лук. 14:33). Както казва Богородица, част от спасителното обещание на благовестието е, че Господ „гладните изпълни с блага, а богатите отпрати без нищо“ (Лук. 1:53). Без съмнение, най-силни са думите на св. ап. Яков:

Дойдете сега вие, богатите; плачете и ридайте за бедните, които идат върху вас. Богатството ви изгни, и дрехите ви молци изядоха. Златото ви и среброто ръждяса, и ръждата им ще бъде свидетелство против вас и ще изяде плътта ви като огън: събрали сте си съкровища в последните дни. Ето, заплатата, що сте задържали от работниците, които пожънаха нивите ви, вика, и виковете на жетварите стигнаха до ушите на Господа Саваота. Живяхте разкошно на земята и се наслаждавахте, угоихте сърцата си като в ден на заколение. (Иак. 5:1-6)

Казано най-просто, най-ранните християни са били комунисти (както ни говорят Деянията за църквата в Йерусалим и както понякога разкриват посланията на св. ап. Павел), и то не като исторически инцидент, а като императив на вярата. Когато наскоро подготвях нов превод на Новия завет, имаше много случаи, в които ми беше трудно да не преведа думата κοινωνία (и производните й) с нещо като комунизъм.[3] Въздържах се да го сторя не толкова поради съмнения в уместността на думата, а защото не исках по погрешка да асоциирам практиката на ранните християни с централизираните „комунистически“ държави от ΧΧ век и отчасти защото думата не е напълно подходяща, за да отрази всички измерения – морални, духовни и материални – на гръцката дума в смисъла, в който тя е употребена от християните през първи век. Не може да има никакво съмнение, че от централно значение за благата вест, проповядвана от тях, е твърдението, че частното богатство и дори частната собственост са били чужди на живота в Тялото Христово.

Дори по времето на светите Отци най-големите богослови на Църквата продължават да имат съзнание за това. И разбира се, през цялата християнска история първоначалната провокация на Ранната църква продължава да бъде поддържана от изолирани монашески общности, за да избухне в местни „пуристки“ движения: францисканците, руските нестяжатели, Католическото работническо движение[4], „Брудерхоф”[5] и т.н.

Малките общности, посветени на някаква форма на християнски колективизъм, са хубаво нещо, разбира се. Понастоящем вероятно те са единствената форма, под която изобщо е възможна общностната практика на κοινωνία, както тя е позната в Ранната църква. Ала те могат да бъдат причина и за дълбоко объркване, особено ако тяхната изолираност и в същото време зависимост от по-големия политически ред бъдат възприети като пълноценна реализация на идеалното християнско общество. В такъв случай каквато и да е пророческата критика, отправена от тях към обществото, в съзнанието на повечето вярващи тя ще бъде възприета като специално призвание, както похвално, така и изключително ценно – дори като освещаващо служение в Църквата – ала все пак призвание, на което са способни само малцина, заради което и то не е възможно да бъде образец за практическа политика.

И точно в това се крие най-голямата опасност, защото пълната κοινωνία на Тялото Христово не е една възможност, редом с други, еднакво възможни алтернативи. Това не е частен етос или избирателна привързаност. Това е призив не към оттегляне, а към революция. Тя истински навлиза в историята като последна и крайна присъда, която въпреки всичко вече е произнесена; тя е неделима от изумителното твърдение, че Христос е Господ и Господар над всичко, че във формата на живот, която Той е дарувал на Своите последователи, светлината на Царството наистина осветява този свят не като нещо, което се появява вследствие на дълго историческо развитие, а като нахлуване. Присъдата вече е произнесена. Последната дума вече е изречена. В Христа присъдата е дошла. Християните в такъв случай са онези, които вече не са свободни да си представят или желаят какъвто и да било друг социален, политически или икономически порядък освен κοινωνία-та на Ранната църква – никакъв друг общностен морал освен анархията на християнската любов.

Разбира се, внасянето на тази истина в политиката – поне доколкото се отнася до действия в настоящето – все още трябва да бъде преследвано. Както казах в началото, нямам готов отговор. Но както също посочих, можем поне да си изясним понятията. И със сигурност можем да разпознаем политическите и социални реалности, които трябва да бъдат неприемливи за християнското съзнание: културен етос, който не само позволява, но и подтиква към живот на непрестанно придобиване, сякаш това е някакво морално добро; правов режим, подчинен на корпоративния императив за максимални печалби, без отношение към вложените методи или последствия; политика на жестокост, разделение, национална идентичност или който и да било от безбройните начини, по които се стремим да разграничаваме сферата на „нашето“ и „тяхното“.

Преди всичко трябва да преследваме визия за общото благо (с всички средства на милосърдието, с които разполагаме), която допуска, че в основата на закона и правдата стои не ненарушимото право на частна собственост, а по-първичната истина, проповядвана от мъже като св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски, св. Амвросий Медиолански и св. Йоан Златоуст: че благата на Творението принадлежат еднакво на всички и че огромното частно богатство е кражба – хляб, откраднат от гладните, дреха, открадната от голите, и пари, откраднати от живеещите в нищета.

Но как е възможно да се преследва истински християнска политика в нашето време – ако ни се иска да променим формата на обществото – е много по-труден въпрос, към който вероятно ще можем да се обърнем едва след като разберем как да се отърсим от материалните предпоставки, на които ни е научил да се подчиняваме капитализмът в продължение на поколения.

Дори и така, в светлината на присъдата, пронизала човешкото време чрез Христос, на християнина е позволено да копнее и да се надява единствено за общество, което е истински комунистическо и анархистично по онзи специален начин, по който Ранната църква е била и двете едновременно. Дори сега, във времето на очакване, всеки, който не се надява истински на такова общество и не желае неговото идване, не е Христов следовник.

 

Превод от английски: Теодор Аврамов

 

[1] Додж срещу Форд – съдебен казус в САЩ от 1919 г., в който Върховният съд на щата Мичиган постановява, че Хенри Форд трябва да управлява автомобилната компания „Хенри Форд“ в интерес на акционерите на компанията, а не в полза на работниците или взимайки под внимание други благотворителни мотиви. В Америка казусът често е цитиран като пример за „върховенството на акционера“. Б.ред.

[2] Бенямин В. Озарения, Критика и хуманизъм, София, 2000 г., с. 249. Прев. Светла Маринова

[3] Обикновено превеждана като „общност“, „причастност“, „общение“. Б.пр.

[4] Католическото работническо движение е асоциация от автономни общности на католици, създадено от Дороти Дей и Питър Морин в САЩ през 1933 г. Днес движението обединява около 240 общности, които осигуряват социални услуги, като всяка общност има различна мисия в зависимост от нуждите на всеки регион. Б.ред.

[5] Движението Брудерхоф е християнско движение, което практикува общност на благата. Днес движението обединява 23 общности в САЩ, Англия, Германия, Парагвай и Австралия и е приемано за анабаптистко по своята вяра и практика. Б.ред.

 

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org