BG | RU

АЛФАТА И ОМЕГАТА НА ПАРИЖКИЯ ЕКЗАРХАТ

2019-11-27 15:10:43, Отец Ангел Величков

  

Отец Ангел Величков е роден в София през 1964 г. Завършва Професионалното училище по фотография „Юлиус Фучик” и се занимава активно с фотография. През 1987 г. емигрира в Швеция и получава статут на политически емигрант. Там се среща с архим. Матий (Норстрьом) и с руската православна енория „Преображение Господне” (Вселенска патриаршия) в Стокхолм. От 1989 до 1993 г. е студент в Православния богословски институт „Св. Сергий” в Париж със стипендия от енорията в Стокхолм. През 1995 г. се завръща в България, където сътрудничи на Църковен вестник и се занимава професионално с фотография. От 1998 до 2003 г. е главен редактор на Църковен вестник. През същия период вечер работи като фотограф в „Шоуто на Слави” (до 2002 г.). През 2002 г. е ръкоположен в свещенически сан по призив от Западноевропейския митрополит Симеон. От 2003 до 2005 г. е енорийски свещеник в българската енория „Св. Патриарх Евтимий” в Париж. През 2005 г. преминава по каноничния ред в Руския екзархат към Вселенската патриаршия във връзка с преждевременната кончина на архим. Матий. От есента на 2005 г. е предстоятел на енорията „Преображение Господне” в Стокхолм. Владее руски, френски, гръцки, шведски и английски.

 

 

В агония загива една от най-жизнените епархии в най-новата история на Православната църква: Архиепископията на руските православни енории в Западна Европа, битувала цели 90 години под каноничната защита на Вселенската патриаршия.

Кое е особеното и уникалното в този диоцез в сравнение с много други по света, по-големи, по-богати и по-добре устроени?

За да разберем в дълбочина духовното значение на Парижката архиепископия, трябва да започнем от друго основополагащо събитие, бележещо църковната история в началото на XX век:

Московският събор 1917–1918,

както е известен съдбовният Поместен събор на Руската православна църква в самото начало на кървавата болшевишка революция.

Нека го разгледаме накратко в по-широк исторически контекст. А той наистина е драматичен.

С изключение на Русия, практически цялото православие, обхващащо Балканския полуостров, Близкия изток и Северна Африка, в края на XIX век вече четири столетия чезне в мрака на османското политическо владичество. Някои от древните патриаршии са унищожени, а други са контролирани от ислямската империя. Бляскавият Константинопол е вече Истанбул – мегаполис от съвсем друг, азиатски тип, където православието е само част от ориенталската „екзотика“. Духовният живот е затруднен, а когато започва да се пробужда, попада под изкушенията на етнофилетизма.

Но да не мислим, че православието процъфтява безпрепятствено в Русия – единствената православна държава, останала политически независима. Църквата в нея преминава през други немалки изпитания. Старообрядческият разкол и схоластичните влияния в руското академично богословие след XVI век са само част от бедите. Руската църква попада под имперския политически натиск, когато църковната реформа на Петър I през 1721 г. я „обезглавява“, унищожавайки патриаршията и въвеждайки т.нар. синодално управление.

Така че в началото на ХІХ век в православието почти не е останало напълно здраво място. И все пак Църквата в Русия съумява да се възползва от политическата си свобода и относителното благоденствие в империята. Протичат и редица оздравителни процеси, бележещи втората половина на XIX век с подема на руското монашество, възраждането на духовното старчество, литургическото обновление, връщането на богословието към светоотеческите извори, отърсването на иконографията от кича и обръщането й отново към древните духовни образци. Църквата успява да възпита високообразовани, енциклопедични личности и просветлени умове, които преодоляват интелектуалните съблазни на своето време и изграждат една достойна църковна „интелигенция“, способна на висока полемика със светския рационализъм.

Политически обаче нещата се влошават. В началото на двайсетото столетие се задават кризи, революции, Първата световна война. През 1917 болшевишкият преврат слага край на православната империя и разбира се, на църковната свобода.

По Божи промисъл именно в тази година, заедно с началото на масови гонения, е свикан съдбовният Московски събор. Империята рухва, а Църквата се обновява. Царското семейство върви към смъртта, а патриаршията се възстановява и поставя своя изповедник и светител патриарх Тихон. Този събор успява в последния момент да обобщи, скрепи и узакони най-добрите постижения в църковното обновление. Не само духовните и богословските: той изцелява Руската църква и от еклезиологическите недъзи. Освен възстановяването на патриаршията, се издига и ролята на енорията като градивна клетка на Христовата църква, полага се основата на църковни устави, урегулиращи практическия живот на енориите според принципите на съборността, възвръща се значимостта на божия народ – мирянството, „царското свещенство“ – в управлението на Църквата.

Вероятно е промислително и това, че Съборът устоява на болшевишкото настъпление, осъжда терора и безбожната власт, довежда докрай своята работа, утвърждава и издава своите постановления. Но не успява да ги приложи на дело. Революцията попречва. Църковният живот в страната бързо е скован от такава криза и гонения, че всички усилия на Църквата през следващите десетилетия са насочени единствено към оцеляването, доколкото и както обстоятелствата позволяват.

Промислително, защото изглежда, че решенията на този необичаен събор е трябвало по неведоми пътища, като едно общо наследство, да станат достояние на целия съвременен православен свят – не като буквално изпълнение, понякога напълно неподозирано – но като обновена църковна атмосфера, отърсване от лоши натрупвания през вековете. Трябвало е, на прага на модерните предизвикателства, Църквата да оздрави своето устройство, да си спомни за духа на апостолските времена и отново да го въплъти в съвремието.

Революцията става

Минираният мост,

по който православието преминава на Запад. След Великата схизма до този момент православните там никога не са били толкова многобройни. Неправославните пък са в търсене на изгубените първоизвори на вярата си. Срещата между християнския Изток и Запад е предначертана.

Първата вълна бежанци от болшевизма залива цяла Западна Европа и Балканите. В началото на 20-те години Париж става главният център на „бялата емиграция“.

Една от първите им задачи е да устроят своите църкви. Тяхното благоустрояване не е само материално. Преди всичко то е каноническо, защото съхраняването на апостолската приемственост в Тайнствата е най-ценното, което православието притежава, за което Църквата „воюва“ и днес.

С обгрижването на многочислената емиграция е натоварено Временното висше църковно управление (ВВЦУ), създадено в 1919 г., което през време на Гражданската война се придвижва от Крим през Константинопол до Сремски-Карловци – Сърбия. В началото то е в контакт с патриаршията в Москва и с патриарх Тихон. В рамките на ВВЦУ за управляващ руските енории в Западна Европа е назначен Житомирски и Волински архиепископ Евлогий (Георгиевский), намиращ се в Берлин. През 1921 г. патриархът потвърждава това назначение, а на следващата година разпуска ВВЦУ и издига архиеп. Евлогий в митрополит на Западноевропейските руски православни енории към новосъздадения Архиерейски синод. От 1922 г. седалището на митрополията, оглавявана от митр. Евлогий, е в Париж.

Самата емиграция обаче се оказва вътрешно разделена в църковно отношение. Архиерейският синод не остава лоялен към патриарха и поставя началото на една паралелна структура, твърде политизирана и извън канонично общение с останалите църкви (с изключение на Сръбската). Това е известната Задгранична руска православна църква (РПЦЗ). След т.нар. Карловацки разкол през 1927 г. РПЦЗ продължава да се развива самостоятелно в изолация, а митрополит Евлогий, в съблюдаване на църковната каноничност, остава още няколко години на подчинение към Московската патриаршия.

Но живата връзка става практически невъзможна. След смъртта на патриарх Тихон гоненията се усилват и болшевиките притискат Църквата до краен предел. За патриаршески наместник е поставен лоялният към новата власт бъдещ патриарх Сергий. Доброволно или по принуда, той предприема строги санкции срещу митрополит Евлогий, който се възползва от свободата си на Запад да критикува терора на безбожната власт. Стига се до неговото запрещение от Москва по политически причини. Път назад няма. Трябва да се търси друго, но непременно канонично решение. Митрополитът се обръща за помощ и покров към Вселенския патриаршески престол в Цариград. През 1931 г. Архиепископията скъсва всички връзки със своята патриаршия, с изключение на една: евхаристийната. Руските православни енории в Западна Европа са обединени в екзархат с особен автономен статут, на подчинение на Константинопол чрез свой архиепископ – екзарх.

В благодатното пространство на тази каноничност Екзархатът заживява своя

Нов живот на Запад

Въпреки оскъдните средства възникват многобройни църкви. Повечето са бедно устроени, понякога дори в гаражи или складови помещения. Но те получават известен престиж чрез красивите храмове, издигнати още преди революцията в големите западноевропейски градове.

Време е да се помисли и за бъдещето, за приемствеността. За мисията, за православното свидетелство. Интелектуалният потенциал е голям, в Париж, сплотени около митрополита, са А. Карташов, о. С. Булгаков, В. Зенковский, Г. Флоровский, Н. Афанасиев, архим. Киприян (Керн). Отваря врати Православният богословски институт „Преп. Сергий Радонежки“. Дейност развива Руското студентско християнско движение, издателството „ИМКА-прес“.

Не всичко е гладко. Институтът преживява трудна криза – този път не икономическа, но интелектуална. В средата на 30-те години големият богослов о. С. Булгаков, заедно със свои съмишленици, изпада в известни крайности и се повлиява от т.нар. софиология – религиозно-философско течение, което в православен контекст започва да придава ипостасни свойства на Божията премъдрост – София. Свободата на православната богословска мисъл носи своите рискове. Без да се впускаме в повече подробности, за нас тук е важно едно: че Парижкото богословие преодолява тази интелектуална съблазън и проявява зрелостта да се възползва от нея, за да се задълбочи още в изворите на светоотеческото богословие. В това ни убеждават по-късно примери като Лоски, Шмеман, Майендорф, Успенски…

Както споменахме, епархийската администрация на Архиепископията още през 1922 г. се установява в представителния дореволюционен катедрален храм „Св. Александър Невски“ в Париж, наричан за краткост по адреса си: „Рю Дарю“. Там разбира се, тържествените архиерейски богослужения по традиция протичат на църковнославянски и руски.

Но именно в криптата на този храм в началото на 70-те години професорът по догматическо богословие в Светосергиевския институт, прот. Борис Бобринской, създава жизнената, изцяло френскоговореща енория „Св. Троица“. В института „Св. Сергий“ отдавна се преподава и на двата езика. Идват следващите поколения преподаватели и богослови, перфектно двуезични: прот. Ал. Шмеман, о. Й. Майендорф, А. Князев, Н. Колумзин, професорите Лоски, Андроников, Оливие Клеман.

Парижката архиепископия отдавна вече не е само руска. Създават се нови, местни православни традиции, кипи духовен обмен ‒ не само във Франция, но и навсякъде в Западна Европа. Монашеският живот също принася плодове на местна почва. Един от най-добрите примери за тази многонационална православна среда, обединена от Архиепископията, е женският манастир във френското селце Бюси на От. Там монахините са от различни краища на света и не всички владеят руски.

Разбира се, много от православните на Запад днес не принадлежат към Парижкия екзархат, но са в състава на други църкви.

Но „благодатният огън“ на православието е пренесен на Запад именно чрез Архиепископията. Дори в Америка Православната семинария „Св. Владимир“ в Ню Йорк е основана от богослови и преподаватели в института „Св. Сергий“, като Ал. Шмеман и Й. Майендорф. Убеден съм, че основата на този подем, допринесъл и за една от най-успешните православни мисии в съвременността, са принципите, на които са устроени нейните енории: сътрудничество между епископат, свещенство и мирянство като народ Божий, духовната свобода, съборността на всички нива. Това са принципите, залегнали в решенията и духа на Московския събор от 1917–18 и внедрени на Запад още от самото начало с усилията на митр. Евлогий.

Епархията дава и своите изповедници и светци: мъченически загиналите монахиня Мария (Скобцова), Дмитрий Клепинин, и Иля Фондаминский, просиялият с нетление праведник о. Алексей (Медведков) Южински.

Така с времето Парижкият екзархат, стъпил на най-здравите основи на руското православие, но приел каноничност от Вселенската църква, става първообраз на един все още неосъществен идеал на съживеното православие на Запад: т.нар. Поместна църква. Това ще рече енории, организирани не като „православна диаспора“, а вече като местни православни църкви, канонически присъединени към църковното тяло, но културно и езиково обособени на териториалния принцип, автентичен за православната еклезиология.

Чедо на две „майки църкви“,

Архиепископията преживява и сътресения в отношенията си с тях. Първо, тежненията на някои към изгубената Русия. През годините е имало опити за преподчинение на МП. Първият такъв опит след Втората световна война прави самият митр. Евлогий в края на живота си. Но дава и пример за каноническо съзнание, оставайки верен на Константинопол.

Патриотичните настроения намират отдушник в свои отделни „национални“ храмове на Запад, подчинени на Москва, дълго преди падането на комунизма. Впрочем по-старите от тях, особено във Франция, но също и в Лондон, под управлението на митр. Антоний Сурожки, все пак са повлияни от духа на „руския Париж“.

Отношенията с Цариград невинаги са прости. Първият томос от 1931 г. дава временен статут на Архиепископията. През 1949 г. този статут прераства в постоянна екзархия. Екзарх тогава е Владимир (Тихоницкий).

Но през 1965 г. патр. Атинагор, в опитите си за сближаване с Московската патриаршия, решава да разпусне Парижкия екзархат и да го „прехвърли“ на Москва. Архиепископ Георгий (Тарасов), с подкрепата на клира и миряните, не приема това и епархията обявява „независимост“. Това положение е считано за неканонично от МП, но е било негласно прието от Константинопол и други поместни църкви. До пълна независимост така и не се стига. В Архиепископията продължава без възражения поменаването на Вселенския патриарх и св. Миро се доставя от Цариград.

През 1971 г. епархията официално е приета обратно, но вече като архиепископия: статутът на екзархат е отменен. Отношенията с Москва междувременно са охладнели. Това продължава и през управлението на арх. Георгий (Вагнер), православен германец, преподавател и богослов. Когато след неговата кончина през 1993 г. идва архиеп. Сергий (Коновалов), отношенията с МП отново се затоплят, но епархията остава на подчинение към Константинопол. Добре известно е обаче, че във Фенер никога не поощряват създаването на по-разширен епископат в Руската архиепископия и дори активно пречат на ръкополагането на викарийни епископи. Това до последно остава като препятствие в стабилизирането на този диоцез.

Още в първите следвоенни години, преди Цариград да основе своите гръкоетнически митрополии, на Парижкия екзархат вече се гледа като на наднационална църква, нещо като прототип на бъдещата Поместна православна църква на Запад. Такова е и съзнанието на повечето. Поколенията на първата следреволюционна вълна вече са западноевропейски граждани, а западноевропейските християни се обръщат все по-често към православието.

Гръцките енории в Западна Европа са много по-млади от енориите на Архиепископията. Когато Константинопол дава каноническата си протекция на руските църкви през 1931 г., гръцката диаспора е все още незначително малка, докато православната руска емиграция вече е милионна. Едва през 1922 г. Константинополският престол по инициатива на тогавашния патриарх Мелетий повдига въпроса за подчинение на всички православни на Цариград. В резултат е основана Тиатирската митрополия с център Лондон. Но амбициите за Западноевропейска поместна православна църква под един Вселенски омофор, остават по-големи, отколкото реалността позволява. Тази митрополия се оказва само прототип на късно възникналите гръцки западноевропейски епархии – както споменахме, от чисто етнически (гръцки) тип. Защото гръцката икономическа емиграция в западноевропейските страни има масов характер едва след Втората световна война. На практика всички „вселенски“ епархии в Западна Европа се учредяват след 1962 г., като някои от тях и много по-късно. Това са митрополиите в Германия, Австрия, Франция, Испания, Белгия, Швейцария, Швеция и Скандинавия. Пратеници на Цариград, техните архипастири нямат вселенска нагласа. По същност и цели, тези епархии по нищо не се различават от останалите, също така късно създадени западноевропейски епархии на другите православни диаспори – сръбски, румънски, български, грузински, антиохийски.

Единственият диоцез на Цариград в Западна Европа, който му дава чисто моралното право да се легитимира като Вселенски патриархат в новото време, остава Парижкият екзархат. Тази епархия цели 90 години съществува най-близо до идеала за „поместната църква“ в Западна Европа. Мултинационална и многоезична по състав, мисионерски отворена, тя отдавна вече не се изживяваше като „православна диаспора“. Тя вече беше у дома си в Европа и предлагаше общ духовен дом на всички.

В края на краищата, през 1999 г. Вселенският патриарх Вартоломей издава томос за възстановяване на екзархата, с постоянен статут. (Странно как свободно висшата църковна власт си играе с понятията временно и постоянно!…)

Точно това е времето, когато

На сцената излиза Украйна

Още от 1991 г., окончателно отделена от бившия Съветски съюз, тя се радва на своята пълна независимост като държава – за първи път в своята история.

Православието получава свобода и бележи бърз подем след падането на комунизма, но също трябва да преодолее много препятствия. Русия на 90-те има своите вътрешни проблеми, свързани с известна криза на идентичността. Но в началото на XXI век носталгията по славното имперско минало вече е включена в една нова политическа линия. Този път е ангажирана и Църквата в лицето на своя неусетно подменен управленчески апарат – не като църква, а като удобна идеология, като подгласник на пропагандата и тръба на всемирния националистически проект „Руский мир“. В активна употреба влиза позабравената романтично-политическа концепция за Москва – Трети Рим. Западът се превръща в „духовен враг“, източник на морални злини. Интернет става форум за една добре организирана идеологическа акция на правителствено ниво, нещо подобно на съвременен вариант на Студената война.

В този контекст Украйна се оказа заложна карта за успеха на новия руски национализъм. Започна войната, „захватът“ на Крим. И разбира се, църковният въпрос. След 30 години държавна независимост в страната трябваше най-сетне да се преодолее тежкият разкол и външната зависимост. Беше назрял моментът за автокефалия, която за Москва обаче беше по-немислима от всичко друго. Сякаш руското църковно присъствие в Украйна се оказа по-важно и от военното за поддържане на руски дух в младата държава.

Киев обаче също има две „църквимайки“. Срещнал безчувственост от Москва, той се обърна за помощ към Константинопол.

Във Фенер имат опит с раздаването на автокефалии. Това право те черпят и от древните канони, и от множеството исторически прецеденти: практически всички съвременни национални автокефалии в Европа от X век насам са учредени с благословението на Константинопол.

Но случаят с Украйна се оказа необичайно костелив, за което могат да се посочат разни причини.

Първо, Константинопол в реалната история много отдавна е Истанбул и е много трудно за руснаците да бъдат убедени във вечността на неговия духовен авторитет.

Второ, православните църкви по света от векове не са организирани според предписанията на каноните. Политическите и демографски процеси протичат много по-динамично от църковните. Малцина, дори в богословските среди и висшия клир, имат пълно разбиране за непреходната еклезиологична роля на древната пентархия и особено за това как тя функционира при наличието на много други автокефални църкви.

И трето, съборното начало твърде дълго е било напълно блокирано. Изглежда тази стагнация в съборността се е отразила с времето на всички равнища на църковна организация. Изолацията на църквите една от друга неизбежно влияе на църковното съзнание.

След края на 90-те най-сетне се появиха реални предпоставки да бъде свикан

Всеправославният събор,

Но трябваше да се изчака благоприятен момент. Инициативата за междуправославен диалог в най-новото време съществува още от 60-те години, но конкретните подготовки започнаха след 2009 г. – предварителни заседания, комисии на различни нива, работни срещи. Всички демонстрираха добра воля. Но на дело тоталитарният манталитет, демагогията и политизацията в църковното мислене се оказаха упорито препятствие. Така Съборът още на подготвителен етап започна умишлено да игнорира главните, наболелите теми, чието обсъждане всъщност щеше да му придаде смисъл и значимост. А тези теми бяха: православната диаспора и украинската автокефалия.

На Всеправославния събор в Крит през 2016 г. бяха приети документи, опитващи се да урегулират проблемите на „православната диаспора“ и да я приведат в съответствие с православната еклезиология. Документите бяха съставени на 4-тото подготвително предсъборно заседание в Шамбези още в 2009 г. Но „решението“, което прие Съборът, всъщност беше потвърждение на вече съществуващата повсеместно неканонична практика: православните, живеещи извън своите канонични територии, да се управляват от местни епископски „синоди“ с многонационален състав. Така Съборът временно прие каноническия компромис, понеже не се намери никакъв друг изход.

Втората тема, Украйна, се оказа изцяло табу. Тя дори не бе предвидена за обсъждане. И въпреки това четири поместни църкви, начело с Москва, бойкотираха Събора. Това не само подразни, но и амбицира Константинопол. Оказа се, че древната патриаршия също е развила управленчески апарат с маниери, доста близки до тези на московските им колеги. Някои ги описват като „православен папизъм“.

След бойкота Фенер реши да приложи еднолична власт по „акривия“ с убеждението, че тоталитарното поведение вече е оправдано. Но неговата първенствуваща роля сред равните е определена от каноните като координатор, а не като господстващ над църквите. Опитите да се свикват още събори трябваше да продължат, докато се привлекат всички към диалог въпреки разногласията. Трябваше време и общи усилия, за да се възстанови „съборната култура“ сред православните. Това не се случи.

Две години по-късно се стигна до украинската автокефалия. Томосът дойде като взрив на атомна бомба. Московската патриаршия прекъсна евхаристийното общение с Константинопол и с това замрази за неопределено време всички шансове съборността да продължи да бъде главен ръководен принцип сред православните. Този схизматичен акт, заедно с бойкотирането на Критския събор, разкри новото лице на Московската посткомунистическа църква: отчуждена от идеалите на своя събор от 1917, политизирана, възприела тоталитарния стил на управление.

Най-тежък удар от схизматичните действия на Москва спрямо Константинопол понесе т.нар. православна диаспора, която се превърна в бойно поле на конфликта между двете „велики сили“. Защото именно в условията на емиграция става срещата (или сблъсъка) на мултинационалното православие.

Месец по-късно последва

Друг тежък удар:

Константинопол внезапно разпусна своята най-вселенска по същността си епархия, Парижкия екзархат на руските енории в Западна Европа. Нямаше томоси и официалности. Първото съобщение беше устно, сухо и цинично подхвърлено на една работна среща с архиепископа във Фенер. После се появи също такова лаконично и цинично съобщение в един православен сайт. Последвалите със закъснение объркани и неясни изявления бяха вече палиатив. От тях се разбираше само, че решението е необратимо и място за преговори няма.

Този шок трябваше да се „смекчи“ с вторично безапелационно присъединяване на тези енории, около сто на брой, към местните гръцки митрополити в по-големите западноевропейски градове.

В разгара на украинския конфликт с Москва това означаваше безотговорно снемане на каноническата защита от споменатите енории, които останаха изложени на тройния риск от разпадане, разграбване и разкол. Още повече че РПЦ вече бе стартирала ответна международна акция в две посоки: завземане на стари църковни имоти и създаване на паралелни епархии там, където съществуват поделения на КП.

Кризата навлезе в нов, много по-сложен етап. Вместо православните да се групират по-правилно според канона, те се разбягаха и започнаха да търсят каноническо убежище от гоненията и диктатурата, която де факто се опитаха да им наложат враждуващите помежду си Москва и Константинопол! Възникнаха центробежни сили, които доведоха до пренасочване към националните църкви. Вместо да се консолидират, разделението сред православните на Запад стана техният шанс да оцелеят поне отчасти, като запазят поне евхаристийното единство между енориите.

Обществена „тайна“ е, че Вселенската катедра, от която с очаква обединяваща роля за „диаспората“, днес – и отдавна – страда от същия недъг, който е присъщ на почти всички православни: етнофилетизъм. Нейната главна цел е да обезпечи запазването на гръцкия език и култура сред една сравнително млада, но голяма гръцка диаспора. Това е благородна цел, но би било по-добре да се осъществи от представители на Еладската църква, на равна нога с останалите поместни (национални) църкви, изпращащи свои епископи в диаспората. А Вселенската патриаршия да остане наистина вселенска, т.е. отговорна за всички православни в земите на Първия Рим… В действителност тя е гръцка, обслужваща на първо място т.нар. „елиникотита“, както и неизживени национални комплекси и романтични идеали. Гръцките епископи на Запад имат амбициите да първенствуват сред православните, но самите те и техните гръцки енории нямат още зрелостта да се извисят над собствения си етнос. Главните обвинители срещу етнофилетизма днес се нареждат сред главните виновни. Същото може да се каже и за „втората сила“, претендираща за православно надмощие в диаспората: Руската православна църква. Нейните поделения по света също са ангажирани с национални инициативи от рода на проекта „Руский мир“ например, който широко се пропагандира в енориите.

Стана ясно, че принципите на църковното обновление, зададено от Московския събор в 1917, не са се прилагали почти никъде в православния свят, освен в Парижкия екзархат. В много от поместните църкви в една или друга степен са се развивали тоталитарни отношения, утвърждавал се е клерикализъм от „православен тип“, мисленето постепенно се е превърнало от съборно в тоталитарно, по средновековен модел. Пак ще напомним, че за първи път Московският събор от 1917 обръща сериозно внимание именно на този факт и извършва важни корекции в полза на съборността, които от някои погрешно се припознават като „демократизиране“ на Църквата – понятие от политическата лексика, което често има негативно звучене в църковната. Тези корекции всъщност отново издигат съборността като древен християнски принцип за самоуправление на църквите, включително и на енорийско ниво. В съчетание със светското законодателството на съответните европейски държави, визиращо различните типове асоциации, те залягат в епархийския и в енорийските устави на Архиепископията, като стават осъществен модел и доказателство за изпълнимостта на съборните определения от 1917. Но в църковната криза стана очевидно противопоставянето на два различни типа „църковна култура“.

След бруталното разпускане

на Парижкия екзархат на западноевропейските руски православни енории към Цариград, никой не се съгласи спонтанно да се преподчини на местните гръцки владици. (Може би това ще се случва отчасти сега, след изминалото време, с голяма доза предпазливост и неохота.)

Причината е, че отците в Истанбул се оказаха твърде заети със своите етнически и политически проблеми и не можаха да оценят богатството на собствените си плодове. Те не успяха да припознаят в Екзархията една нова църква, израснала над националния ръст на диаспорите. В претенциите си за „църкви майки“, нито Константинопол, нито Москва се оказаха на равнището на рожбата си, но се опитаха да я принизят към своя етнически уровен, за да си я поделят в мътните води на политическите интриги.

Ето защо Синодът в Цариград направи фатална крачка назад в изграждането на поместното православие на Запад и подписа задълбочаването на етнофилетизма, който сам практикува.

Ако по украинския проблем има формални аргументи в полза на Вселенската патриаршия, обясняващи правата й да издаде Томоса за автокефалия от 6 януари 2019 г. и дори да приеме в общение отдавна утвърдили се разколници, то поведението й по отношение на своята собствена Екзархия на руските енории в Западна Европа е напълно необяснимо. Към днешна дата още не се е появил нито един удовлетворителен отговор защо така внезапно и безотговорно беше разпусната тази процъфтяваща православна църковна структура. Разбира се, предлагат се разни аргументи, но те са твърде неубедителни.

Официалният от тях, залегнал в Указа на Цариград от 27 ноември 2018, е свързан с паралелните структури: … да няма повече на една и съща територия по две църковни структури под една и съща юрисдикция, което представлява нарушение на свещените и божествени канони…

След като цели 90 години беше прилагал безпроблемно тази „икономия“, изведнъж Вселенският престол реши да даде тон за „идеален канонически ред“ сред диаспората. Но точно в този момент и в контекста на канонически хаос това внезапно решение канонът да се приложи безкомпромисно спрямо една-единствена епархия, буди повече подозрения, отколкото доверие.

И още нещо за паралелните структури, погледнато не етнически, а исторически: както подчертаехме, Парижкият екзархат, надрасъл своята „рускост“, отдавна вече е на западноевропейска територия, когато Цариград започва вторично да основава свои нови етнически митрополии, паралелно на вече съществуващите енории на екзархата. Не е ли това един пропуснат шанс в този момент да се създаде Поместната църква, която да включи всички православни под съществуващата Архиепископия, зряла и способна вече за многонационално разширение, вместо да се задълбочава етническото раздробление чрез нови, именно паралелни национални структури? И към кого всъщност е приложена икономията и акривията на Фенер?...

Други догадки за разпускането на Екзархията се правят в назидателно-дидактичен план: да се премахне моделът, по който новосъздадената ПЦУ – КП би могла да се множи на Запад и да създава свои задгранични енории и дори епархии. Няма Парижки екзархат – няма прецедент, и съответно – няма проблем. Обаче украински енории на Запад все пак съществуват, и те сега се оказаха подчинени на самия Цариград. Отново „паралелни структури“! От друга страна, да се прави някакъв паралел между Парижкия екзархат и ПЦУ е напълно неоснователно. Така че и тук не виждаме някаква ясна логика.

Според някои коментари друга възможна причина вече прозира през завесата на конспиративните теории, а там фантазията се вихри: политически натиск, подкупи, тайни заговори и др. Няма нужда да се спираме повече на това.

Някои изтъкват и друг фактор: лично отмъщение на някои от по-младите вселенски митрополити, чиито интереси не съвпадат със съществуването на подобна независима и негръцка структура. Говори се и за личната обида на бившия (предпоследен) архиепископ Йов, чието безпрецедентно грубо и тоталитарно поведение доведе до отстраняването му от „Рю Дарю“ след серия деструктивни скандали и обрече на временно затваряне и упадък института „Св. Сергий“.

Но да оставим настрана догадките и да погледнем онова, което е очевидно.

По отношение на Москва е ясно, че тя си има свои планове и концепции за „захват“ на всичко, което може да се определи като „руско“ в Западна Европа. Мотивите също са ясни: имоти, власт и влияние. Налице са многобройни успешни опити за присвояване на енории и храмове от Екзархата и подчиняването им на Москва още преди украинската криза: в Ница, Рим, Флоренция, Лондон. И сега, лишена от каноническите протекции на Константинопол, неговата отхвърлена екзархия с руски традиции окончателно се превърна в лесна и беззащитна плячка за МП, чиято крайна цел е дореволюционната катедрала „Св. Александър Невски“.

По отношение на Вселенската патриаршия пък е ясно друго. Тя изгуби най-ценното, което имаше сред църквите: доверието.

Без значение кои всъщност са главните канонически или политически мотивации, все още оставащи в сянка, Цариград има една неоспорима вина за разрухата на вселенския модел на православието: етическа. Неговият синод утвърди стил на действие, не по-различен от този на днешната МП: тоталитарния. Идеалите за йерархичност и послушание в Православието постепенно се изродиха в диктатура.

Цариград можеше и да разпусне своя руски екзархат, без това да накърни никого, нито да доведе до загуба на доверие. Неговите бивши енории можеше доброволно и дори с радост да се интегрират към съответните вселенски митрополити в страните на Западна Европа. И Поместната църква в европейски и световен план пак можеше да бъде мирно и хармонично изграждана в съответствие с православната еклезиология под патронажа на Цариград. Искаше се само доверие, взаимно уважение и търпение в евангелски дух.

Вместо това Синодът в Константинопол постъпи вероломно. Инструментите за действие бяха ултиматуми и санкции, главно към свещенството, което е най-уязвимо в такива случаи. Самият архиепископ Йоан (Ренето) беше подложен на грозни сюрпризи и морални унижения от събратята си. В Цариград този почтен и духовен човек с богат църковен опит и вярност към Патриаршията трябваше да преживее шок от презрението и лицемерието на своите. Нещо подобно очакваше и свещениците на разпуснатите енории.

Ето вкратце и

Последното развитие на събитията

Днес Архиепископията е пред пълно разпадане, предизвикано отвън, но протичащо вече и в дълбочина. Под двойния натиск от Москва и Константинопол, лишена от подкрепата на другите поместни църкви, тя, изглежда, вече няма полезен ход. Стигна се до разделение в епархийския съвет, между членовете и дори с архиепископа.

Владиката и онези, които го подкрепят, формално имат своето право да настояват за завръщане на епархията към онази църква, която всъщност я е учредила и обгрижвала от 1921 до 1931 г.: Московската патриаршия.

Право имат и онези, които не желаят да се подчинят на МП такава, каквато е тя днес. След като на общото епархийско събрание в Париж на 23 февруари 2019 г. 93 % гласуваха против разпускането на Екзархата и за запазване на единството, никой от тях не можеше да отговори на въпроса КАК това единство ще изглежда. Гласуването беше „принципиално“, в голяма степен и емоционално. Надежди се възлагаха на Румънската църква, на Задграничната и на някои други, които бяха изразили причастност. Реалността обаче бързо напомни, че единствено Москва предлага щедро услугите си за протекции над разпуснатата екзархия. Тогава мнозина усетиха, че са в клопка.

Това се потвърди на 21 юни при поредните преговори във Виена между архиеп. Йоан и негови приближени от епархийския съвет и високопоставени представители на МП – митр. Антоний (Северюк) от новообразуваната московска структура в Западна Европа, буквално дублираща Парижкия екзархат, викария на патриарх Кирил, родения във Франция епископ Сава (Тутунов) и прот. Николай Балашов, заместника на митр. Иларион (Алфеев). Вежливият тон на предварителните обещания тук изведнъж прие по-грубо императивно звучене. На архиепископ Йоан бе намекнато, че го очаква благодатно служение в… Женева. А катедралата „Св. Александър Невски“, както и други имоти по естествен път отиват в ръцете на новата власт…

Няколко дни след тази дата бяха дадени допълнителни обяснения и от двете страни, че преговорите били „наситени“ и „напрегнати“, но не обвързващи и ултимативни. Във всички случаи остава липсата на избор.

На 7 септември беше свикано последното общо събрание, отговарящо на уставните изисквания. На дневен ред беше поставен един-единствен въпрос: Има ли обща воля за подчинение на МП?

Една седмица преди това Синодът в Цариград внезапно уволни архиепископа, лиши го от титлата Хариуполски и от всичките му функции и му изпрати принудителен канонически отпуст. После един гръцки сайт обясни, че това било „вместо низвержение“! Но низвержение нямаше. Това беше по-скоро паническо действие на хора, изгубили самообладание и контрол над ситуацията, която те сами са предизвикали. И отчаян опит да се предотврати събранието.

На 7 септември то все пак се състоя. Владиката и неговите съмишленици бяха убедени, че ще спечелят. Но те подцениха факта, че волята за запазване на епархията и подчинението й на Москва съвсем не са едно и също нещо. Онези 93 % от предишното събрание имаха предимно морален, принципен смисъл. Те вече не бяха показателни.

Резултатът беше шокиращ за повечето: беше постигнато малко числено мнозинство, но не и необходимите по устав 2/3! Това запечата последната дума на общността: Архиепископията не се подчини на патриарх Кирил.

Оттук последваха поредица хаотични, спонтанни и странни събития. Архиепископът бързо бе приет в МП с титлата Дубненски и ентусиазирано започна да поменава светейшия Кирил. На „Рю Дарю“ запяха нови многолетствия и по всичко личеше, че смятат да си останат там завинаги. Нещата трябваше само технически да се довършат…

На 28 септември в катедралата на „Рю Дарю“ в Париж се състоя пастирско събрание, свикано от бившия Хариуполски и настоящ Дубненски архиепископ Йоан. Този път са участвали само онези клирици, решени да последват владиката под омофора на Московската патриаршия. Присъствали са 51, а други 37 са потвърдили задочно подкрепата си за архиепископ Йоан. Целта на събранието е била да се приеме и подпише молба за каноническо присъединяване към МП. След единодушно гласуване молбата е била приета и следва да бъде придвижена по административния ред.

Не без манипулативни изявления както от страна на МП, така и на останалите около владиката членове от епархийския съвет, напоследък се създава впечатление за едно масово и победоносно присъединяване на цялата структура към Москва, което обаче съвсем не е така. Формалното мнозинство, което на последното уставно общо събрание от 7 септември гласува за общо подчиняване на МП, всъщност не постигна необходимите според устава 2/3. Този най-важен факт се замъглява умишлено от онези, които изтъкват, че все пак е постигнато числено мнозинство и че в края на краищата, архиепископът има висшето „пастирско право“ (?!) да наложи своето решение. Тоест всички устави и канони елегантно се замитат под килима. Този нетипичен за благия владика тоталитарен стил подсказва, че той бързо се е престроил към похватите, широко прилагани в неговата нова патриаршия. И/или вече се намира под твърдия контрол на своите нови шефове.

И сега, на това пастирско събрание, което всъщност има работен характер, манипулативно се придава мнимата тежест на обща асамблея. Твърди се, че сред тези 51 присъстващи „клирици“ са включени и някои иподякони, и други „нисши“ църковнослужители. „Задочната подкрепа“ със силата на реално гласуване на цели 37 отсъстващи също буди подозрения – досега никога не се е приемало задочно гласуване.

Но лоялните към Москва клирици всъщност взеха едно твърде ограничено по своя обхват решение: да се присъединят индивидуално – а не от името на цялата архиепископия – към нова московска структура със старото име, напълно непризната от Константинопол и неподкрепена от последното общо събрание.

Предстои им обаче много организационна работа: всеки един от тях трябва да свика минимум по две общи събрания на своята енория, за да гласуват самите енориаши дали приемат решението на своя свещеник за смяна на юрисдикцията. Така е по енорийските устави, в съгласие със законодателството на съответните западноевропейски държави, както и с духа на Московския събор от 1917, чиито постановления досега бяха въплъщавани от руската емиграция на Запад. Ако това изобщо има някакво значение днес…

Оттук произтича риск за вътрешни разцепления в енориите, понеже повечето от тях са смесени по състав и далеч не всички енориаши биха последвали с такава лекота своя батюшка в симпатиите му към Москва. Такива разцепления могат да доведат до разпадане или прегрупиране на енориите.

Скептиците по отношение на московския избор засега остават в сянката на укази и комюникета, бълвани от обкръжението на новия Дубненски владика, което контролира сайта на бившата архиепископия.

Но не бива да се забравя, че тези скептици са болшинството от епархийския съвет: 8 срещу 4, въпреки медийното им „заглушаване“ за момента.

Като мълния от „Канцеларията на архиепископа“ дойде вестта, че трима от тези 8 души са вече „лишени“ от членство в съвета, понеже се е разбрало, че на неделната литургия са поменавали не патриарх Кирил, а други свещеноначалия: гръцкия и румънския митрополити. Изтъква се, че те се били самоизключили „автоматично“, понеже са се отцепили от „общото решение“ за подчинение на Москва, което се разглежда като „нарушение на устава“. Но както подчертахме, решението не е общо и самото то е в нарушение на устава.

Каквито и да са свободните тълкувания, това мнозинство 8 срещу 4 в разцепения епархийски съвет може да се окаже много важно пред административния съд. Особено ако се повдигне въпросът за сметки и недвижимости пред държавните органи, които малко се интересуват от канони, но затова пък педантично следват административния ред.

Не бездействат и в лагера на Константинопол. Както е известно, там за „временно управляващ“ е назначен митрополит Емануил Галски. Това впрочем му е второто подобно назначение. Първия път то не можа да влезе в сила, понеже никой не му обърна внимание в суматохата около бруталното разпускане на Архиепископията от страна на нейната, вече „мащеха църква“, Константинопол.

Сега обаче той сериозно се е заел да организира отломките от кораба, в чието насилствено предизвикано крушение сам взе участие. На 5 октомври в гръцкия катедрален храм „Св. Стефан“ в Париж се състоя скромно събрание, което се мисли като „общо епархийско“ и трябваше да обхване всички – миряни и свещеници – които не желаят да преминат към Москва. Никой не знае засега точно колко са. Още повече че една част са еднакво настроени както против МП, така и против КП. Тяхната съдба още е в мъгла, в която не се вижда към кого ще се присъединят – и кой ще ги приеме. (Дори не е ясно от кого свещениците трябва да вземат канонически отпустителни писма, каквито се изискват от каноните!)

На въпросното събрание се е обсъждало „бъдещето“. Дали са се гаранции, че новата структура, която вероятно ще се нарича „викариат“ на руските енории към Галската митрополия на Цариград, щяла да „уважава и гарантира запазването на руските литургически традиции“. (Защо тогава изобщо трябваше да се разпуска Архиепископията!) Да видим дали също ще им бъде обещана катедралата на „Рю Дарю“…

Обаче съдбата на енориите извън Франция е още по-мъглява. Останалите европейски митрополити на Цариград не са така бащински грижовни като своя галски колега: те предлагат много по-хладен и формален прием на местните руски енории, в който няма да има толкова творчество, преди да се пристъпи към най-съществения въпрос: този за имотите и авоарите.

От всичко, разказано дотук, се разбира, че от Парижкия екзархат в момента са останали три групи: отцепниците към МП, онези, които ще се определят вторично към КП, и останалите, които ще потърсят защита при някоя друга канонична църква. Тези лагери ще продължат да се разрастват, докато не възникнат между тях допирни точки: спорни храмове, сметки и имоти.

А междувременно синодите на сестрите църкви дипломатично мълчат не само по украинския, но и по парижкия въпрос. Изразявайки сестринско съчувствие, те не смеят да направят нещо повече поради страх да не си развалят и без това деликатните отношения с „големите“ – Москва и Константинопол, сами намиращи се в евхаристиен разрив помежду си. Всъщност във всеобщия каноничен хаос, който цари днес сред православните в Европа, едва ли някой би осъдил жест на солидарност с една канонична и авторитетна епархия, изпаднала в беда. Но повечето православни йерарси днес, изглежда, предпочитат икуменизма, екологията, международната дипломация, високопарната шаблонна реторика и прочее безопасни, но и безплодни дейности.

Фиаското се случва пред очите ни, а нарушената съборност на православието ни прави още по-безпомощни.

 

Какви са изгледите за в бъдеще?

Засега се налага отговорността за духовното обгрижване на православната диаспора да остане разпределена между поместните църкви, сред които Цариград и Москва могат да имат само равни, но не и по-големи права и задължения. Това положение може да бъде променено само с общи решения, вероятно не на един, но на поредица всеправославни събори. Свикването им обаче е възможно при напълно възстановено евхаристийно общение между всички църкви. В противен случай всяка поместна църква ще продължава отчасти да иззема и „вселенските“ функции (в силно ограничен формат) сред православната диаспора.

Тази аномалия ни навежда само на една утешителна мисъл: че пълнотата и единството на Църквата все пак имат две измерения: административно (видимо) и евхаристийно (тайнствено). Макар и двете да са свързани, засега само второто остава постижимо. Но то е по-важното. Затова ни се дава шансът да устроим своите енории и да се сплотим около своите епископи. Стига те да съхранят евхаристийно единство помежду си. Каноническото пребиваване на православните християни, и особено това на свещениците, се определя по отношение на прекия (право правещ) епископ, а не просто спрямо администрацията. В този план ни се дарява апостолската приемственост, действителността на Тайнствата и пълнотата на св. Литургия: всичко, което ни е необходимо за спасението на душите ни.

Остава ни и наследството от една прекъсната мечта: разрушената Архиепископия на Западноевропейските руски православни енории. Тя вече не е нито руска, нито гръцка. Тя остава в историята като всеправославна.

Все пак тя успя да доведе до нас през цял един век заветите на пророческия Московски събор от 1917–1918 г. Възвърна ни самочувствието на народ Божи, на царско свещенство. Успя да ни подари богословската мисъл, духовния опит, пастирския пример на плеяда неповторими личности. И ни остави живия опит, че Църквата е място на радостта и свободата в Христа.

 

 

СТАТИСТИКА ЗА КАНОНИЧЕСКИЯ СТАТУС

На енориите на Архиепископията (по данни на credo.press от 2 октомври 2019)

 

Към ноември 2018 г., преди разпускането й, Архиепископията обединява 115 енории.

Ситуацията след септември 2019

Енории:

  • 46 – в Московска патриаршия (40 %);
  • 36 – в Константинополска патриаршия (31,3 %);
  • 20 – в други юрисдикции (Сръбска, Българска, Румънска (17,4 %);
  • 13 – неопределили се (11,3 %).

Само за Франция – 56 енории:

  • 30 –  в Московска патриаршия (53 %);
  • 21 – в Константинополска патриаршия (38 %);
  • 1 – в Румънска патриаршя (1,8 %);
  • 4 – неопределили се (7,2 %).




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org