BG | RU

ДА ОТКРИЕМ ИИСУС, ЧЕТЕЙКИ СВ. МАРК

2019-12-20 09:54:04, Кардинал Андре Вен-Троа

  

 

Кардинал Андре Вен-Троа (род. 1942 г. в Париж) е френски духовник, архиепископ на Париж (2005–2017). Ръкоположен е за свещеник през 1969 г. Дългогодишен директор на семинарията „Сен Сюлпис“, където преподава теология (1981–1988). През 1999 г. става архиепископ на Тур, а през 2005 г. е избран да наследи кардинал Люстиже като архиепископ на Париж. Същата година е определен и за ординарий за френските католици по източен обряд. В периода 2007–2013 г. е председател на Френската епископска конференция. Член е на папските комисии по епископските дела и по въпросите на семейството. Предложеният тук текст е от книгата му Découvrir Jésus en lisant saint Marc, Paris, Salvator, 2016, p. 10-32.

 

 

 

Да открием Иисус, четейки св. Марк

 

1.

Да станеш дете на Бога

 

И проповядваше, думайки: след мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му; аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светий. И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Йоана в Йордан. И когато излизаше от водата, веднага видя да се разтварят небесата, и Духът като гълъб да слиза върху Него. И глас биде от небесата: Ти си Моят Син възлюблен, в Когото е Моето благоволение. (1:7-11).

Честването на Кръщението Христово затваря цикъла на явленията на Бога сред човеците, който започва с празника Рождество. Във Витлеемската нощ ангелите възвестяват на пастирите, че Спасителят е роден, и те отиват да Му се поклонят. На празника Богоявление ние възпоменаваме мъдреците, дошли от Изтока в търсенето на царя юдейски, и намирайки Го, Му принасят дарове от злато, ливан и смирна. Така първото явление е това на Спасителя, второто е това на царя юдейски, а третото – кръщението, получено от Йоан – ни помага да извършим допълнителна стъпка в познанието на Иисус.

Защото Той е не само Спасител и не само цар юдейски; той е Син Божи. Засвидетелстваното от Бога към Сина Му установява по безспорен начин оригиналността на вярата в Христа. Ние не просто вярваме в един пророк. Вярваме не само в един Спасител, тъй като е имало множество спасители в историята на човечеството. Вярваме не само в юдейския цар, защото мисията Му не се ограничава до народа на Израил. Ние вярваме, че този човек, Иисус от Назарет, роден от Мария, е Синът Божи.

Достатъчно е да съберем по лапидарен начин съдържанието на казаното в Символа на вярата: „Иисус Христос, Сина Божий“, за да осъзнаем всичко онова, което си остава невъобразимо, непонятно и шокиращо за човешкия разум. Колкото и историята на човеците да показва, че сме в състояние да се споразумеем и постигнем съгласие по множество теми, толкова ние се конфронтираме във вероизповедта от друг порядък, различен от обикновения човешки разум. Или Бог съществува, но е изцяло друг и ние разполагаме с малко средства, за да го познаем, защото Той не е човек; или ние признаваме, че в този човек, Иисус от Назарет, е жива божествеността на самия Бог – и тогава бихме могли легитимно да се запитаме дали този Бог, приел плът в човешко съществуване, е наистина Бог. И в такъв случай, понизил ли се е Той, споделяйки човешката участ?

Сърцевината на нашето християнско убеждение е, че Бог, в Когото ние вярваме, милосърдният Бог, възвестен от пророк Исая, този Бог не е пожелал да остане само в неуловимия отблясък на Своя небесен всемир, а е дошъл сред човеците; дошъл е да сподели нашата човешка участ. Давайки му определението Син Божи, всемогъществото на Духа отваря пред нас серия от въпроси, засягащи не само Иисус от Назарет, но и всички нас.

Защото, ако Иисус наистина е Синът Божи, както ние вярваме, това означава, че всяко от нашите човешки съществувания придобива в личността на Иисус от Назарет и в естеството Му на Син Божи измерение, надхвърлящо собствената ни индивидуалност и собствената ни личност. Независимо от оскъдицата на нашите средства, от пределите, на които се натъкваме, от раните и болестите ни, от деградацията на състоянието, в което се намираме. Ние не сме само Петър, Павел, Яков, Бенедикт, Изабела или София… Ние сме деца Божи и се озоваваме в човешко измерение, надхвърлящо много от обичайните възможности на съществуването ни.

Това убеждение има своите последици. Каква е разликата, ако си Син Божи или ако не си? Това не ти пречи да живееш! Нито да ядеш, да работиш, да страдаш или да обичаш! За какво тогава ти е да си слагаш подобен етикет: „Вие сте Синове Божии“? Нали не е нужно да бъдеш Син Божи, за да живееш – доколкото фактът да бъдеш Син Божи не се ограничава до биологичните или социални функции на съществуването, а отваря пред нас път, стил и начин на живот, установяващи идеал и различие в живота ни.

Да бъдеш Син Божи, означава не само да си сложил някакъв външен етикет. Означава да навлезеш в начин на съществуване, структуриран от Божията любов. Да бъдеш Син Божи, означава да изпълняваш Неговите заповеди, сиреч да чуеш словото Му, да приложиш на практика чутото и да приемеш – както често ни подканват Евангелието и посланията на Йоан – всички свои съвременници като други деца Божии, дори те да не се припознават като деца на Бога, дори да не подозират, че това означава нещо. За нас обаче това означава нещо – че чрез идентичността си на дете на Бога ние имаме дълг, цел и съществуване, преобразяващи ни в начина, по който сме самите ние, и в начина ни да бъдем с другите.

Как бихме могли да претендираме, че сме деца на Бога, ако не се опитваме с всички средства, с които разполагаме, да подчиним живота си на заповедите на любовта? Да приложим на практика закона, който ни е даден: да се възлюбим едни други, както Той ни възлюби, и да практикуваме тази любов, Божието милосърдие, в отношенията ни с другите. Не можеш да си дете на Бога и да живееш в безразличие! Не можеш да си дете на Бога и да се извръщаш от бедните! Не можеш да си дете на Бога и да затваряш очи пред несправедливостите в света! Не можеш да си дете на Бога и да не работиш за установяването на мира!

Ето защо сме деца на Бога. Деца на Бога, подканени да бъдем такива всеки ден, все повече и повече в начина си на съществуване, в начина си на живот, в начина, по който влизаме в отношения с другите. Подканени сме да проправим чрез начина си на живот път – пътя на децата на Бога.

  1.  

За да участва нашата свобода

Веднага след това Духът Го извежда в пустинята. И Той беше там, в пустинята, четирийсет дни, изкушаван от сатаната; беше със зверовете; и Ангелите Му служеха. А след като бе предаден Йоан, Иисус дойде в Галилея и, проповядвайки благовестието за царството Божие, казваше: времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието. (1:12-15).

Божието дълготърпение е невероятно! Апостол Петър ни го напомня в първото си послание чрез знака, даден с Ноевия ковчег[1], за да ни помогне да разберем времето, в което живеем. Божието дълготърпение се проявява през вековете, още от началото на света, всеки път, когато предстои ново начало. Разполагаме в първите книги на Библията с множество известни епизоди – като издигането на Вавилонската кула и други – които показват как в даден момент нищо не върви! Тогава трябва да се започне наново. Все едно че се прави наново сътворението, възстановяват се начините да влезем в общение с Бога, за да се възстанови чуването на Словото Божие, отговорът на неговите заповеди – накратко, за да започне нов свят.

Възпоменавайки потопа като „образ на кръщението“, апостол Петър ни казва, че тъкмо това е било знак за Божието дълготърпение. В катастрофата, в която всичко е трябвало да погине, Бог е проявил за пореден път милосърдието Си, спасявайки няколко двойки живи същества, за да обнови света, за да му придаде нов образ. Свети Петър казва за епизода с потопа, че той е като възвестие на кръщението. Той е като възвестие на прекосяването на Червено море, чрез което народът е бил изтръгнат от робството си и включен в нов етап от Завета. С този Завет Бог е дал знак от небето на Ной в ковчега[2], знак за единението между земята и небето, знак за обновлението на Завета, за един нов Завет.

Така Божието дълготърпение век след век поставя основите на нов Завет. Бог дава подтик за този нов свят, но всеки път усилието Му за едно ново човечество, за един помирен свят, се сблъсква със закоравелите сърца, с леността на човеците, с тяхното безразличие, с волята им за власт и в крайна сметка, както е било в случая с Вавилонската кула, с волята им да постигнат небесата без Бог, да действат, сякаш те са богове.

Добре е да помним това в сърцата си, когато стигнем в първата глава на Евангелието от свети Марк до момента, в който след кръщението, изкушението в пустинята и предаването на Йоан Иисус проповядва благовестието за царството Божие: „времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието“ (1:15).

Бог е искал още от самото начало този нов свят: опитвал се е толкова пъти! И ето че най-сетне се отваря времето за нов Завет, за Завет, в който човекът ще е помирен с Бога, със самия себе си, със света, който го заобикаля, защото ангелите ще му служат, докато е още със зверовете (стих 13).

Ала виждаме от тези няколко стиха от Евангелието на Марк, че началото на този нов Завет, наближаването на царството Божие, установяването на този нов свят ще е съпътствано от борба, от истинска битка. Не става дума за случайна битка, за непредвидима битка, а за избрана битка, защото Духът Божи извежда Иисус в пустинята, където бива изкушаван (стих 12). Борбата, в която той влиза със сатаната, е постоянна битка в човешката история. Бог би могъл да мине и без нас в тази битка. Той би могъл бързо да се разправи със сатаната и да установи ново царство. Ала какво би било нашето място в това ново царство, ако ние никога и по никакъв начин не сме участвали в изграждането му, ако сме само пасивни потребители на рая на земята, където въпросната битка ни е била спестена?

Мнозина са смятали, че след като Иисус е Синът Божи и Месията, Той би могъл да изгради Израил, изличавайки римляните. Учениците – „синовете на гръма“[3] – смятат, че е достатъчно да се изтребят злосторните умове, за да възтържествува правдата. Ала ние виждаме в Евангелието, че не това е пътят, който Иисус следва. Той не се оставя да бъде въвлечен в изкушението и да използва Божието всемогъщество, за да унищожи свободата на човека. А иска да сподели тази човешка свобода чак до нейното изкушение. Иска да отвори голям дебат чрез онова, което Неговото слово и чудеса ще разгърнат у слушателите и зрителите Му. Иска да отвори голям дебат чрез символична представа за битката, за битката срещу злото. Ала тази битка със злото не води до избиването на грешниците, тя не е в обвинението срещу другите. Тази битка със злото е в обръщането на сърцата.

Чрез Неговите изкушения в пустинята това е и битката, в която участваме всички ние. Можем да си представяме, че би било по-комфортно да се озовем направо в градината на Възкресението, а не да прекосяваме пустинята, нито да понасяме изпитанията и изкушенията; тези битки понякога ни изглеждат твърде нищожни, друг път твърде болезнени, защото в тях е ангажирана нашата свобода. Ала Христос е дошъл, за да бъдем ние спасени, сиреч, за да участва свободата ни в делото на спасението. И не бива да смятаме, че става дума за нещо наложено ни отвън, все едно, че намятаме дреха върху досегашния си живот, без сърцето ни да бъде променено. Все едно, че бихме могли да бъдем християни, подобно на предрешени актьори, бeз личността ни да бъде променена.

Да не отбягваме битката. Да не извръщаме глава заради злосторните умове край нас. Да се стрeмим към новия живот, който сме получили чрез кръщението, превръщащо ни в предпоставки за ново Творение и нов свят, който Бог иска да установи за цялото човечество.

Осъществявайки призива за обръщане, нека се ангажираме в молитвата. Да сме внимателни към ближния и да можем да подлагаме плътта си на лишения, за да си дадем сметка, доколко сме все още зависими и колко се нуждаем от това да бъдем спасени. Ние трябва да сме съработниците на този нов свят.

 

3.

„Времето се изпълни“

А след като бе предаден Йоан, Иисус дойде в Галилея и, проповядвайки благовестието за царството Божие, казваше: времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието. А като вървеше покрай Галилейско море, видя Симона и брата му Андрея да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари. И рече им Иисус: вървете след Мене, и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите си и тръгнаха след Него. И като отмина малко, Той видя Иакова Зеведеев и брата му Йоана, също в кораб, да кърпят мрежите си; и тозчас ги повика. И те оставиха баща си Зеведея в кораба с надничарите и тръгнаха след Него. (1:14-20)

Евангелието на св. Марк започва с мисията на Иисус и публичното Му служение. Йоан Кръстител е задържан. Което означава, че времето на Йоан Кръстител е приключило и се отваря времето на Месията. Иисус подема същото послание, както Йоан Кръстител: времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15).

Как би трябвало да разбираме тези слова на Иисус: „Времето се изпълни“? За нас, спонтанно, това означава: всичко е свършило. Времето се е изпълнило и светът ще спре. Именно така първите християни са го разбирали – че след смъртта и Възкресението на Иисус няма какво друго да се очаква. Какво повече би могъл да стори Бог? Мислели са си, че живеят в последните времена, както долавяме и от Посланието на св. Павел до коринтяни: „защото времето нататък е късо“[4], със съзнанието, че живеят в един наистина кратък период и времето на Страшния съд е съвсем близо.

Ала нещата не са се случили точно така: светът не е спрял, животът е продължил, а времето на Страшния съд все още не е дошло. И все пак ние вярваме, че времето се е изпълнило, сиреч, че Бог е сторил всичко, което е могъл да стори, и продължава да прави всичко, което е могъл да направи, провождайки своя Свети Дух. На човечеството му остава време за живот, както и на всекиго от нас. Ала сега сме убедени, че времето не е неограничено. Знаем, че човечеството ще има край някой ден. Знаем, че животът ни ще свърши някой ден.

В това късо и изпълнено време има нещо неотложно, възобновяващо се ден след ден: да вярваме в Евангелието и да обърнем живота си към вярата. „Наближи царството Божие“ – това означава, че в Иисус Христос Бог се е сближил с човека. Което означава и че Той се е сближил с нас чрез Светия дух, който ни е бил даден. Което означава, че Той се е сближил с човечеството чрез мисията на Църквата, на която е поверено да възвести Благата вест и да свидетелства за Христос. „Наближи царството Божие“: то наближава чрез Словото, наближава чрез Тайнствата, наближава чрез Църквата. Това, което се иска от нас, не е да ръководим времето, да решаваме то колко ще трае, нито в кой момент ще свърши, а да благодарим за даденото ни време.

В Евангелието има един много показателен епизод: това е притчата за господаря, дошъл на лозето си заедно с лозаря.[5] Отиват при една смоковница, която не е давала плод, и господарят казва на лозаря: „Отсечи я: защо само да изтощава земята?“. А лозарят му отговаря: „Господарю, остави я и тая година, докато я обкопая и насипя с тор, и ако даде плод, добре; ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш“. Времето, което живеем, е тъкмо тази „допълнителна година“! Бог ни дава допълнително време не за да отлагаме до безкрайност момента на истината за нашия живот, а за да ни даде шанса да не умрем, без да сме напаснали живота си към Евангелието.

Покайте се и вярвайте в Евангелието, което означава: след като това време ни е дадено, след като сме получили малко допълнение от няколко години, не трябва да го пилеем. Не трябва да си казваме: „Щом има допълнение, отлагам нещата за утре“ или: „Мога да ги отложа за идната година. Има още дни, в които ще мога да се обърна към вярата…“.

Времето е ограничено. Не знаем още колко време имаме пред нас. Онова, което знаем, е, че още в настоящето Бог е тук и ни зове. Той ни е дал това време, за да отговорим на зова Му, както виждаме, че Симон и Андрей са сторили на брега на морето, или Иаков Зеведеев и брат му Йоан. Иисус ги призовава: „вървете след Мене“ и те тръгват след Него. Иисус призовава днес всеки и всяка от нас да поемат по пътя, където Той ще възвести, че наближава царството Божие: не утре, не след година или след десет години, а днес! Отсега Той ни подканя да приложим Евангелието на дело, да заживеем всекидневното си съществуване по различен начин.

Това е, което свети Павел иска от коринтяните, когато им казва, че „времето нататък е късо“ и че и ония, „които се ползуват от тоя свят – като да се не ползуват“. В кого и в какво те влагат надеждата си? Влагат ли надежда в този свят? Защото, както добавя апостол Павел, „е преходен образът на тоя свят“.[6] И той е преходен не само защото остарява и се изхабява, а и защото човеците са открили всевъзможни средства, за да го съсипят и унищожат, преходен е, защото такова е естеството на нещата! Този свят не е обречен на вечност.

И тъй, подканени сме да не влагаме надеждата си в неща, които са преходни, нито да съсредоточаваме желанието и усилията си, за да увеличим придобивките си – по отношение на света, на нашия съпруг или съпруга, на нашите успехи или покупки… Всичко това може да изглежда много добро и много приятно, Бог ни го е дал, за да живеем от него, а не за да бъдем поробени от него! Той ни го е дал, за да ни помогне да изживеем това време по справедлив и почтен начин.

Тъкмо това са проумели жителите на Ниневия, когато Йона ги е призовал да се обърнат към вярата. Разбрали са, че е дошло времето да повярват в Бога.[7] Словата на Йона са обърнати и към нас днес. А пътят, по който сме призовани да поемем, следвайки Христос, следвайки Симон и Андрей, следвайки Иаков Зеведеев и брат му Йоан, е пътят на обръщането към вярата. Той е покана към всеки и всяка от нас да се запита: какво означава за мен „обръщането“? Какво означава да променим нещо в начина си на живот? Какво означава да влезем във времето и в един нов свят?

Всеки и всяка от нас, каквато и да е възрастта им, каквито и да са техните ограничения и тегоби, са призвани да сторят нещо ново в живота си, което да обвърже по нов начин тяхното съществуване с Евангелието, което реално да подпомогне обръщането им към вярата и приемането на царството Божие, което идва. Когато се събирате всяка неделя в църквата, вие идвате, за да чуете тъкмо този зов за обръщане, да положите съществуването си пред Господа и да получите Неговата светлина, за да проумеете онова, което Той ви подканва да промените.

 

Превод от френски: Тони Николов

 

[1] 1 Петр. 3:20-21.

[2] Бит. 8:12-17.

[3] Според съобщеното от Марк за дванайсетте апостоли, сам Иисус ги назовава така: „Иакова Зеведеева и Йоана, брат на Иакова, на които даде име Воанергес, сиреч, синове на гръма“ (Марк. 3:17). Тяхната ревностност придобива дори разрушителен характер, както става ясно от Лук. 9:54, когато те искат да падне огън от небето и да изтреби едно самарянско село, което отказва да приеме Иисус и учениците Му. Б.а.

[4] 1 Кор. 7: 29.

[5] Лук. 13:6-9.

[6] 1 Кор. 7:31.

[7] Йона. 3: 3-10.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org