BG | RU

КОЛЕДЕН ЗВЪН

2019-12-20 09:56:08, Константин Петканов

  

 

Константин Петканов е роден на 12 декември 1891 г. в с. Каваклия, Одринска Тракия, в семейството на свещеник. Завършва гимназия „Д-р Петър Берон” в Одрин. Учителства в Малко Търново и Бунар-Хисар. Следва славянска филология в Софийския университет. Доброволец в Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската война и участник в Междусъюзническата и Първата световна война. През 20-те години на ХХ век живее и работи в Бургас и региона, където редактира вестниците Странджа и Демократически преглед, става уредник на общинската библиотека, избран е за помощник-кмет на Бургас. От 1930 г. се премества в София. Секретар е на Върховния комитет на тракийската организация и редактор на вестник Тракия и на сп. Завет. През 1934 г. издава романа Морава звезда кървава, предизвикал – поради своята подчертано антивоенна насоченост – един от най-шумните скандали в Третото българско царство. Година по-късно романът му е конфискуван, а Петканов е уволнен от Дирекцията на обновата. След преврата на 9 септември 1944 г. е назначен за директор на Народната култура в Министерството на пропагандата (по-късно – Министерство на информацията и изкуствата). През 1945 г. е избран за академик – редовен член на БАН. Редактира сп. Балкански преглед (1946–1949). Член на църковното настоятелство на храма „Св. София”. След закриването на Министерството на информацията и изкуствата в края на 1947 г. Петканов остава без работа и редовни доходи. Умира на 12 февруари 1952 г. в София. Автор е на повече от 60 книги – романи, повести и сборници с разкази, между които Без деца (1927), Старото време (1930), Хайдути (1931), Вятър ечи (1933), Индже войвода (1935), Вълнолом (1937), Иде от равнината (1937), Кирпичената къща (1939), Ангелина (1940), Магия (1941), Дамянова челяд (1943), Белите извори (1946) и др. Предложеният тук текст е публикуван в сборника Религиозно четиво, издаден от Синодалното издателство през 1943 г.

 

 

КОЛЕДЕН ЗВЪН 

 

Снегът вали и натрупва. В овчарската колиба седят двама мъже. Единият е дядо Моне, а другият е двадесет и пет годишният му внук Монката. Овцете са прибрани в заветите и дремят. Дядо Моне побутва с дряновицата си дъбовата жар и казва:

– Монка, довечера е Бъдни вечер, няма ли да слезеш в село?

– Не искам, няма какво да правя там! Ако искаш, ти слезни.

– Нали знаеш, овцете не могат без мене!...

Монката излиза от колибата, заобикаля заветите, обажда се на кучетата и се заглежда в далечината. Снегът е замрежил цялата земя и той едва вижда сивата снага на стария дъб. Провиква се, гласът му се връща назад и го помилва по лицето. Монката размазва няколко снежинки по страните си и пак се провиква. Дядо му застава на вратата и го пита:

– На мене ли викаш, Монка?

– Ей тъй на, викам си сам!

– Викни по-силно, та дано Господ те чуе и дари за Коледа с млада булка!

– На мене не ми трябва булка!

– Ти викни по-силно, па ще видим дали ти трябва или не ти трябва…

Монката тръгва към стария дъб, изгубва се в снега и нищо не мисли. Дори не се пита още колко време ще вали. Овцете имат и сено, и зоб, та може да натрупа снегът, колкото си иска. Щом му стане студено, ще се прибере в колибата, ще разпали огъня и ще си легне върху овчите кожи…

Смрачава се. Нощта тръгва боса по снега. Монката разхвърля сухо сено върху заветите, овцете се нареждат една до друга и захрупкват. Той хваща една млада овца за крака, прегръща я, казва й няколко нежни думи, притиска буза до влажната й муцуна, засвирва весела песен и се прибира да спи. Изтяга се на овчите кожи и се заглежда в пламъците на огъня. Едно сурово дърво засвирва, изтънява глас и нощта става още по-тиха и по-дълбока. Дядо Моне също ляга да спи, но на плещите не му е удобно, обръща се, казва нещо на себе си, става и излиза вън на снега. Монката затваря очи, но сънят не идва. Тънкият глас на суровото дърво го помамва из белия Божи свят. Дядото не иска да е сам на Бъдни вечер и се обажда на внука си:

– Монка, снегът спря. Виждам равнината и светлините на нашето село. Ела и ти да го видиш!

Монката се радва на бодрия глас на дядо си, дига се от овчите кожи, грабва дряновицата и отива при него. Затъва до колена в снега и дига глава, заглежда се в небето. Нататък към плещестия баир то е изтърсило от тъмносинята си дреха снежинките, иска да прониже с лъчите си дълбоката нощ.

– Дядо, времето ще се оправи!

– Коледно време, Монка! Когато Бог се ражда, целият свят трябва да е буден.

– На студено време се е родил.

– Бедните деца на всяко време се раждат.

– Много ли е бил беден Иисус Христос?

– Много – всичко, каквото е имал, го е раздал на хората, за да станат добри стопани и щедри домакини.

– Чуден е бил тоя Иисус Христос!...

Нощта съвсем побелява. Над равнината ляга чисто звездно небе. Овцете изяждат сеното и се сгушват една в друга да спят. Едно от кучетата излайва и ясният му лай достига чак до звездите. Двамата овчари не чувстват студа, остават вън, на открито, и всеки следва мислите си. Дядото си спомня младите години, вижда се сред челядта си и дълбоко въздъхва. Всички са се оженили, а старата лежи в гроба. Най-добре е за него да стои сред новата си челяд – овцете, и при тях да дочака последния си час. Ако Бог го милува, ще му прибере душата в овчарската колиба. Ще се изтегне на земята, ще погледне небето и ще склопи очи за вечен сън. Най-добре ще бъде той да умре на личен ден. Който умре на Коледа, става ангел и отива да пее над яслата, в която се е родил Иисус Христос… Монката пък не мисли за смъртта. Той повлича дряновицата из снега и тръгва. Прехвърля плещестия баир, минава през заснежените угари и влиза в едно чудно село. Всички вратници са отворени и пременени моми шетат из белите дворове. Една държи в ръцете си голяма вощеница, усмихва му се, а от усмивката й вощеницата пламва и осветлява целия двор. Снегът също се запалва и из нощта хвърчат чудни искри.

– Дан, дан, дан!... Дан, дан, дан! – разнася се камбанен звън.

Дядото се обажда:

– Монка, селската камбана бие, Христос се ражда!

– Дан, дан, дан!... Дан, дан, дан!...

Чист коледен звън се носи над заснежената равнина. Монката слуша гласа на камбаната и се напряга да го види. Струва му се, че в далечината пламва вощеница и снегът се запалва. Цял рояк снежни искри се издигат от земята и политат към небето. Но къде се губи пременената мома?...

– Дядо, аз ще сляза в село, искам да отида на църква!

– На добър ти час! Тръгвай, та с време да стигнеш!

Монката повлича дряновицата из снега и щом наближава стария дъб, погалва кората му с ръка и забързва. Върви направо и все към село гледа. Снегът е дълбок, но той не се изморява. Селото е още далече, но той вижда плахи светлинки и си мисли, че коледният звън ги е запалил. Камбаната отдавна е престанала да звъни, но над него цялото небе пее тиха ангелска песен. Откакто се е родил, за първи път слуша тайни гласове. Равнината е бяла, нощта е тиха, а пък всичко се радва. Вълците са изчезнали вдън земя, кучетата и овцете дремят, а заснежените дървета са същински сватбени свещи…

Монката навлиза в селото, отбива се в бащината си къща, облича се в празнични дрехи и отива на църква. Погледът му се замрежва от светлините на запалените вощеници. Църквата е пълна с млади и стари хора. Една пътека стои пред него, а в дълбочината й два големи свещника хвърлят скъпоценни искри върху иконостаса. Монката сваля калпака си и тръгва по пътеката. Църковният певец го изпреварва, застава между двата свещника и му препречва пътя. Певецът вдига голяма книга пред очите му и отпуска пълния си звучен глас:

– Днес Христос се ражда във Витлеем!

Монката чува три пъти тия думи и неволно сравнява гласа на певеца с камбанния звън. В ушите му засвирва овчарски кавал. Като се върне при овцете, ще застане срещу стария дъб и ще засвири. Звездите ще слязат ниско до земята, ще пламнат като свещици и ще го слушат…

Младият овчар гледа богомолците, слуша църковните песни и си мисли, че може да остане на мястото си цял живот. Но свещеникът застава на Царските двери, благославя селяните с позлатен кръст и им се усмихва бащински:

– Честито ви Рождество Христово!

– Амин!

Селяните взимат анафора и излизат на двора. Утрото се е пукнало и снегът е толкова бял, че Монката го гледа и му се радва от все сърце. Той долавя думите, които те разпиляват над снега:

– Видяхте ли Монката? И той е дошъл на църква!

– И тоя вълк ли се е вчовечил?

– Защо да е вълк? И той е мъж като всички.

– Елено, него ли си харесала?

– Защо пък да не го харесам? Да не мислиш, че твоят Колю е по-хубав от него?

Монката обърсва очите си, слага калпака на главата си и тръгва подир момите. Елена върви най-подир и стъпките й са кротки. Монката се усмихва на стъпките й, които са като бяла мека вълна. Нарочно стъпва в една от тях и изведнъж се засрамва от постъпката си. Ами ако хората са го видели?...

Елена се отделя от дружките си и тръгва сама по заснежената улица. Монката я настига, изравнява се с нея, и й казва с тих глас:

– Елено, искаш ли да те отведа на колибата?

– Какво ще правя там?

– Ще метеш и ще ми готвиш…

– Ами ако дядо ти ме разпъди?

– Дядо ли? Той много ще се зарадва.

Елена се спира до трънения плет, навежда глава и мълчи. Монката затъва в една преспа и оправя черния си калпак. Струва му се, че Елена е същата мома с голямата вощеница. Дига очи към небето, вижда дима на селските комини да се губи в студения въздух и въздъхва:

– Ще ме вземеш ли, ако те поискам?

– Днеска е Коледа. Мама много ще се зарадва!

– Още сега ще дойда у вас. Ще ме изпъдиш ли?

– Хи, хи, хи! Какво си ми сторил, че да те изпъдя?...

Слънцето изгрява. Снегът блести. У Еленини на софрата има скъп гост. Монката седи до коляното на стопанина и се усмихва на годеницата си. Майката слага пълна паница с гозба пред новия човек на къщата и радостно казва:

– Много е хубава тазгодишната Коледа!

Елена и Монката се гледат като два цвята в градинка.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org