BG | RU

ИЗТОЧНОПРАВОСЛАВНАТА ИДЕНТИЧНОСТ И „АГРЕСИВНИЯТ ЛИБЕРАЛИЗЪМ“: НЕ-БОГОСЛОВСКИ АСПЕКТИ НА КОНФРОНТАЦИЯТА

2020-02-20 12:12:53, Дмитрий Узланер

  

 

Не съм богослов и няма да говоря като богослов. Аз съм изследовател на религията. И моята перспектива е тази на външния наблюдател. Това е перспективата на човек, който изследва съвременното православие (в Русия) от много години – с особен фокус върху религиозния консерватизъм и различните му проявления.

В дискурса на съвременното православие (руското) един от най-важните въпроси през последните години е борбата с онова, което тази риторика нарича „агресивния либерализъм“ или „агресивния секуларизъм“. „Агресивният либерализъм“ е многоизмерно понятие, но най-плашещата негова страна, която често се споменава като свидетелство за това защо либерализмът е опасен, е „сексуалното многообразие“ и в частност нетрадиционните сексуални взаимоотношения, еднополовите бракове, феминизмът и т.н. Изглежда църковната визия е сама по себе си структурирана около тази конфронтация, около това чувство, че Църквата е нападана от агресивен идеологически враг, който налага някакви чужди ценности и практики.

Първо: разбира се, тази конфронтация е богословски мотивирана, т.е. възможно е да се открият богословски аргументи в подкрепа на въпросното остро противопоставяне на „сексуалното многообразие“. И по-специално, някои от тези аргументи бяха набелязани в съответния официален документ на Руската православна църква „Основи на учението на Руската православна църква за достойнството, свободата и правата на човека“[1]. Това противопоставяне обаче не е движено от богословие. Бих казал дори, че има една огромна съпротива към самата идея за превръщането на „сексуалното многообразие“ в легитимна част от богословската мисъл. Аргументът, който често бива привеждан тук, е този на „Прозореца на Овертон“: ние обсъждаме нещо и по този начин автоматично започваме да го легитимираме. Тъй че по мое мнение – за да получат адекватно богословско решение въпросите за сексуалното многообразие, трябва първо да станат богословски, т.е. да бъдат приети като легитимна част от богословския дебат. Но това все още предстои да се случи.

Следователно източниците на православното противопоставяне спрямо сексуалното многообразие трябва да се търсят другаде. Някъде отвъд богословието, в не-богословските фактори, които захранват тази конфронтация. Какво имам пред вид под не-богословски фактори? Това са факторите, които се определят не чрез богословски аргументи, а по-скоро чрез политически, идеологически и други влияния.

Второ: противопоставянето на „сексуалното многообразие“ е една от ключовите оси (а може би и ключовата ос), около които се структурира съвременната православна идентичност. Въпросите за природния и социалния пол са крайъгълният камък на съвременната православна идентичност. През това противопоставяне на „сексуалното многообразие“ се случва конструкцията на „ние“-идентичността, противопоставена на „тях“. Нещо повече: „ние“ не само сме различни от „тях“ (при руснаците „те“ се отнася до постхристиянския либерален Запад), но и „ги“ превъзхождаме морално, „ние“ сме морални, „те“ са неморални; „ние“ сме духовни, „те“ са материални. Тази логика беше чудесно илюстрирана от един от докладчиците на нашата конференция, който противопостави моралните християни на неморалните „нови езичници“ – така той доказа, че случаят с руското православие не е изключение.

Има множество горещи въпроси, които изискват отговори. Какво означава да бъдеш православен християнин днес (като противопоставен на това да си атеист или неправославен християнин)? Какво прави православните християни „солта на земята“? Къде е доказателството, че християните не са се разтворили в ежедневната действителност на съвременните секуларни общества? Противопоставянето на „сексуалното многообразие“ се превърна в отговор на тези въпроси. Това противопоставяне стана границата, която позволява да различим „нас“ и „тях“, да установим устойчива идентичност и устойчива координатна система в стремително менящата се реалност на съвременните флуидни общества.

Тъй че да повторим: противопоставянето на „сексуалното многообразие“ е оста, крайъгълният камък върху който се конструира съвременната православна идентичност. Например противопоставянето на еднополовия брак е станало в руски православен контекст един вид вътрешнообщностна парола, „шиболет“[2], която позволява „истинните“ вярващи бързо да разберат с кого си имат работа: дали е един от „нас“, християните, или е един от „тях“ – неморалните либерали, псевдохристияните и т.н. Противопоставянето на „сексуалното многообразие“ не е богословски оправдана позиция – то е механизъм за конструиране на съвременна православна идентичност.

Трето: тази православна идентичност винаги се представя като нападана. Врагът е не просто либерализмът или секуларизмът, а „агресивният либерализъм“ и „агресивният секуларизъм“. Православната идентичност винаги е подложена на гонение и трябва да се защитава. Дори заглавието на тази конференция съдържа в себе си следи от представената логика: „Източноправославната идентичност и предизвикателствата на плурализма и многообразието“. Не можеш да имаш идентичност просто така. Тази идентичност трябва да се схваща като постоянно предизвиквана и съответно отбранявана.

Наративът, който онагледява подобна логика, е много прост. Можем да го срещнем в множество църковни документи: има една добра Църква, която обединява „милиони люде в молитва, добротворство, грижа за бъдещето на народа“ и пр., и от друга страна – има секуларизъм и либерализъм, възприети от чужди антихристиянски сили, които се опитват да разрушат това благо съществуване.

Разбира се, тук си имаме работа със стандартен идеологически трик. Православната идентичност, конструирана чрез противопоставянето на „сексуалното многообразие“, е сама по себе си до голяма степен неустойчива – по простата причина, че всички идентичности са неустойчиви. В тази идентичност има вътрешни напрежения, вътрешни антагонизми. Тези вътрешни напрежения са екстернализирани, овъншнени са и са въплътени в лицето на „антицърковните“ и „антихристиянските сили“.

Предизвикателствата на „сексуалното многообразие“, позиционирани като външни заплахи за православната идентичност, пояждат отвътре тази идентичност. Не нетрадиционните сексуални взаимоотношения и Църквата, не феминизмът и Църквата, не кризата на традиционното семейство и Църквата, а нетрадиционните сексуални отношения вътре в Църквата (трябва да кажа, че бях наистина впечатлен от книгата Фредерик Мартел В килера на Ватикана; това е книга за Католическата църква, но третира проблеми, които съществуват и в православен контекст), феминизмът вътре в Църквата (имам предвид проблема за мястото на жените вътре в Църквата), кризата на традиционното семейство вътре в Църквата (напр. кризата в семействата на свещениците, домашното насилие в православните семейства) и т.н. Всички тези проблеми, които засягат не само съвременното секуларно общество, но също и собствено Църквата, получават просто идеологическо решение: те са овъншнени и представени като сили, които застрашават православната идентичност отвътре.

Около въпросите за „сексуалното многообразие“ съществува въпиеща нерешителност, която пояжда жива православната идентичност – индивидуална или колективна. Овъншняването на тази нерешителност е една от стратегиите за справяне с нея. Това е защитен механизъм – във Фройдовия смисъл на думата – срещу нещо, което е твърде болезнено и към което все още не може да се подходи директно. Фактът, че ние седим тук и дискутираме този въпрос – макар и в рамките на много специфични ограничения – ме кара да мисля, че това е наистина историческо събитие.

Друг начин за преодоляване на вътрешното напрежение в православната идентичност е, разбира се, намирането на „изкупителна жертва“ – така майсторски описано от Рене Жерар. Вътрешният антагонизъм бива въплътен във фигурата на „жертвеното животно“, което бива обвинено за дестабилизирането на общността и за предизвикването на хаос в нея. След това този въплътен антагонизъм бива изхвърлян от общността и вътрешният мир се възстановява. Струва ми се, че нещо подобно се случва с изритването на ЛГБТК хората от енориите, след като се признаят за такива. Но тук просто нямам достатъчно информация.

Четвърто: има една малко по-различна версия, която захранва православното противопоставяне на „сексуалното многообразие“, макар че тази версия е свързана със споменатото по-горе. Това е историята на демографската тревожност (и на национализма, който се свързва с демографската тревожност). Тревогата, че „ние“ ще изчезнем, а „те“ ще дойдат и ще превземат всичките ни ресурси и територии. „Те“, сиреч мюсюлманите или китайците, които са по-витални, които имат повече деца и т.н. Тази тревожност се крие зад „сексуалното многообразие“, а не е просто позицията на светите Отци. И интересното тук е, че резултатът от тревожността не е опит да се постигне някакво реалистично научно разбиране за демографската ситуация и начините да бъде подобрена. Тази тревожност резултира в параноидни наративи a la конспиративна теория за гей или феминистките, или либералните елити, които се опитват да разрушат Русия, да погубят нейната демография, да унищожат традиционните семейства (напр. чрез пропаганда на нетрадиционни сексуални взаимоотношения – затова е и нужен специален закон, който да попречи подобна пропаганда да навреди на децата!) и т.н.

Пето: фактът, че тази нерешителност е въпиеща, че противопоставянето на „сексуалното многообразие“ е наситено с тревожност за бъдещето на православието, преекспонира подобна конфронтация и по този начин я затваря за каквато и да било смислена дискусия. Просто не е възможно да се дебатират въпросите за сексуалните взаимоотношения и семейството по един рационален начин; тези въпроси за взривоопасни. Ще дам само един пример: преди известно време един добре известен и твърде уважаван свещеник даде интервю[3], в което каза, че семействата с много деца понякога „прегарят“, защото е много тежко да се живее в бедност, и т.н. Това предизвика такава огромна буря, че интервюто беше изтеглено и беше публикувано опровержение[4], което по същество казваше, че дискутирането на подобни въпроси по този начин е неприемливо. Не ми се иска дори да се докосвам до въпроса за еднополовите взаимоотношения, защото тук степента на преакцентиране е толкова висока, че това се превръща във въпрос на живот и смърт, на физическо оцеляване за онези, които посмеят да засегнат тази тревожност и нерешителност.

Това означава, че рационалната богословска дискусия на въпросите за сексуалното многообразие е почти невъзможна в настоящата ситуация. Тези въпроси трябва първо да бъдат „де-акцентирани“ и едва тогава ще стане възможна богословската дискусия. Но може ли да се окаже, че щом това „де-акцентиране“ се случи – а аз съм сигурен, че един ден това ще стане – подобна дискусия вече няма да е интересна никому?

Шесто: Не казвам, че всички православни вярващи конструират своите идентичности около оста на „сексуалното многообразие“. Това е начинът, по който тази идентичност се конструира в дискурса на официални и неофициални, но много влиятелни говорители на Църквата – и не само в Русия. Да подлагаш на питане това градене на идентичности и да търсиш алтернативно на него, е един много лесен начин да се превърнеш във „враг на Църквата“.

Най-очевидното възражение на това, което казах, е възражението, че противопоставянето на „сексуалното многообразие“ не може да бъде крайъгълен камък на православната идентичност, защото крайъгълният камък на православната идентичност е Иисус Христос. На това мога да отговоря така: първо, аз говоря не като богослов – говоря като външен наблюдател, който описва не какво трябва да бъде в идеал, а каквото виждам. Второ, негативната идентичност (идентичност срещу някого или нещо) е по-силна от позитивната идентичност (идентичността заради някого или нещо). Поне това четем в литературата за идентичността и за опозицията „ние“ vs. „те“. Но трето – и този отговор ми се струва най-убедителният – защото голям брой православни вярващи (от 260-те милиона) – бих казал дори мнозинството – въобще не вярват в Иисус Христос (в Неговото Богочовечество, във Възкресението и т.н.). В Русия една трета от православните християни вярващи не вярват в Бога, един от десет (от самозаявените православни християни) не е кръстен и т.н. Вярата в Христос не може да бъде основа на християнската идентичност, когато принадлежността към християнството е просто маркер за национална и културна принадлежност. Вярата в Христа може и да е крайъгълен камък на православната идентичност – но само за онзи малък процент, за които тяхната вяра има някакъв смисъл именно като вяра. За другите, изглежда, логичната опция е противопоставянето на сексуалното многообразие като основание на религиозната им идентичност.

* * *

Започнах този текст, като казах, че не съм богослов и няма да говоря като богослов. Но ще се осмеля да завърша, като задам богословски въпрос. Конструирането на идентичност чрез противопоставянето на моралното „ние“ на неморалното „те“, идеологическото прикриване на вътрешните антагонизми, диренето на жертвено животно, тревожността за бъдещето и търсене на виновния – това са типичните, почти универсални черти на всяка човешка общност, на всяка човешка идентичност (езическа, атеистична и пр.). Означава ли това, че християнската общност, християнската идентичност не е по никакъв начин по-различна от останалите общности (били те езически или атеистични)? Или се различава? И ако се различава, тогава къде да търсим това различие? И под търсене аз нямам предвид някакво богословско обяснение за това каква трябва да бъде християнската общност в някакъв идеален свят. Имам предвид – къде да гледаме, за да видим това различие?

 

[1] https://mospat.ru/en/documents/dignity-freedom-rights/

[2] Съд. 12:5-6.

[3] Прот. Павел Великанов. Многодетность – высокое призвание, а не „печать православности. Интервю на Дарья Рощеня, 28. 11. 2016, Първа част: https://www.pravmir.ru/mnogodetnost-vyisokoe-prizvanie-a-ne-pechat-pravoslavnosti/ Втора част: https://www.pravmir.ru/nelzya-smotret-na-semyu-kak-na-chadorodnuyu-mashinu/ „Не бива на многодетността да се гледа като на някакъв „печат на православност“. Това не е печат, а призвание и онзи, който се решава да го изпълни, е храбрец и подвижник; такива люде трябва всячески да бъдат подкрепяни и от държавата и от енорията. Да бъдат подкрепяни, а не принуждавани, когато не са готови за това, още повече – когато отношенията им един с друг и без това висят на косъм.

Разбирам, че не съм в тренда със своите разсъждения.

Но имам ясното усещане за това, че многодетността в никакъв случай не е универсална рецепта за спасение. Убеден съм и настоявам, че в брака са първични отношенията между мъжа и жената, между съпрузите. И е добре, когато големият брой деца укрепва тези отношения, като ги довежда до едно по-сериозно и по-дълбоко ниво.

Но най-често се случва така, че мъжът и жената стават машини по обслужване на децата.

И когато децата се „разлетят“, съпрузите се гледат един друг с опустошени очи, често без да разбират – какъв е бил този кошмар, който им се е случил? И какъв е този кошмар, който все още им предстои, защото не знаят какво да правят един с друг – та нали освен децата в техния живот не е имало нищо друго. За изминалите двадесет-тридесет години те може и да са се научили успешно да „функционират“ един с друг, но така и не са се придвижили към дълбинното си взаимно постигане.

Убеден съм, че на семейството не бива да се гледа като на детеродна машина.

Значимостта на отношенията между съпрузите в семейството е по-висока и по-дълбока; тя надвишава пределите на детерождението. Семейството – това не е времето, което прекарваме в очакване на старостта. Не е правилно и не е нормално в семейството съпрузите да не могат пълноценно да общуват един с друг, да не могат да се потопят в тайната на другата душа, да се учат да уважават свободата на другия, неговата (или нейната) несводимост към „предварително зададени рамки“.

Никакъв брой деца не може да бъде оправдание за неспособността за реално и дълбоко единение на душите на тези люде. Защото излиза, че любовта между хората е послужила единствено като мотив за зачеване – и с това цялата й енергия се е изчерпила и свършила. А сетне е заработила машината по обслужването на онези, които са се родили. Но ще дойде момент, когато тази машина неизбежно ще спре – и от там нататък какво? Ще се натрапват в качеството си на баби и дядовци?

Главният смисъл, мисията на семейството, която е вложена в него от Бога, се състои в това, че семейството е пространството на пределна концентрация на любовта в света. Ако детето с всички клетки на своя организъм не усеща тази любов, ако вижда, че родителите му са потопени в някакви натрапени отвън предписания и стават заложници на тези шаблони, при това в помръкналите им очи няма живот, няма никаква радост още от сутринта, на мен ми се струва, че нещо не е както трябва в нашата консерватория: нотите са безупречни, само дето май със слуха на изпълнителите има проблем…“

[4] Емельянов, Николай. „О „печати многодетности”.” Милосердие.ru, 29 Nov. 2016, https://www.miloserdie.ru/article/o-pechati-mnogodetnosti/.

 

 

Дмитрий Узланер е директор на Центъра за изучаване на религията при Руската академия за народно стопанство и публична администрация при президента на РФ, научен сътрудник в Московската висша школа за социални и икономически науки, главен редактор на списанието Държава, религия и Църква в Русия и по света и старши изследовател в проекта „Постсекуларни конфликти“ на Инсбрукския университет. Дмитрий Узланер е също така член на Центъра за богословие и философия в Нотингамския университет. Автор е на монографията Конец религии? История теории секуляризации, 2019 и на множество статии в областта на социологията, религията и секуларизацията. Публикуваният тук текст е доклад, изнесен на международна конференция, проведена през август т. г. в Оксфорд и свързана с изследователския проект „Съвременната Източноправославна идентичност и предизвикателствата на плурализма и сексуалното многообразие в секуларната епоха“.

Текстът е превод от английски на Uzlaner, Dmitry. “Eastern Orthodox Identity and ‘Aggressive Liberalism’: Non-Theological Aspects of the Confrontation.” Public Orthodoxy, 9 Oct. 2019, https://publicorthodoxy.org/2019/10/09/eastern-orthodox-identity-and-aggressive-liberalism-non-theological-aspects-of-the-confrontation/

Превод от английски: Слава Янакиева




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org