BG | RU

ПРАВОСЛАВНОТО ХРИСТИЯНСТВО, СИСТЕМНИЯТ РАСИЗЪМ И ПОГРЕШНАТА СТРАНА НА ИСТОРИЯТА

2020-07-24 13:03:59, Джордж Демакопулос, Аристотел Папаниколау

  

Аристотел Папаниколау и Джордж Е. Демакопулос са съдиректори на Центъра за православни християнски изследвания в Университета „Фордъм”. Джордж Демакопулос преподава историческо богословие и заема Катедрата по православни християнски науки на името на Майендорф и Патерсън, а Аристотел Папаниколау заема катедрата по православно богословие и култура на името на Архиепископ Димитрий в същия университет.

 

 

Когато през 1965 г. в Селма архиепископ Яков застана до Мартин Лутър Кинг, той беше разкритикуван от много американци от гръцки произход, засегнати, че техният архиепископ се „побратимява с активистите за граждански права“. Петдесет и пет години по-късно общественото мнение е драматично променено. Появата на Яков до Мартин Лутър Кинг е един от иконичните епизоди в историята на православното християнство в САЩ, ако не и по света. Днес ние или забравяме, или се извиняваме за тези православни християни, които тогава не разбраха моралната необходимост на движението за граждански права.

Историческият момент днес е подобен. Дали на нашите внуци ще се налага да се извиняват, че ние сме застанали на погрешната страна на историята? Дали не трябва да възприемем духа на критиците на „Животът на черните има значение“, понеже движението защитава морално и богословски осъдителни мнения?

Лозунгът „Животът на черните има значение” възникна след множество убийства на невъоръжени черни мъже от полицейски служители. Неговата първоначална цел беше да разкрие системния расизъм, който съществува в институционалната инфраструктура на нашето общество: да споменем само полицията, правителството, икономиката и църквите. Това движение представлява разширяване на исканията, издигнати от Движението за граждански права на Мартин Лутър Кинг, който настояваше САЩ да бъдат „верни на това, което декларират“. Расизмът днес е по-различен от този през 60-те години: той вече не може да се види в автобусите, рекламните табели, в хотелите и ресторантите, в заводите и корпорациите, в публичното образование и правителството, в армията, ала продължава да съществува системно във всички тези области, което означава, че е вписан в самата инфраструктура на тези институции – този път той е много по-изтънчен, прикрит и неосъзнат. Всеки, който отрича този системен расизъм, трябва да даде убедително обяснение за неравенството в доходите между черните и белите, за пропорционално много по-високия процент лишени от свобода черни мъже и жени, за липсата на черни преподаватели в университетите, за расовото профилиране, случващо се още на улицата, за непропорционалната липса на достъп до здравеопазване и жилища на приемливи цени, а наскоро – и за по-високото ниво на заразяване от COVID-19 ‒ списъкът може да бъде продължен.

Сред православните християни, също както и сред други общности, често можем да чуем и обратния лозунг: „Животът на всеки има значение“. Не отричаме това, основна християнска аксиома е, че всички хора са неповторимо уникални в Божиите очи, но ако един родител има две деца, а едното тормози другото, родителят със сигурност ще се втурне да защити жертвата и ще продължи да обича насилника. Затова и Божията любов не противоречи на предпочитанието, отдавано от Бог на потиснатите.

Може също да чуем, че „Животът на сините има значение“. Не отричаме и това, ние също имаме приятели и роднини в силите на полицията. Борбата срещу системния расизъм не си поставя за цел да атакува полицейските сили. Тази дилема е фалшива. Ала трябва и да признаем, че проблемът не се състои в наличието на няколко гнили ябълки сред полицаите; проблемът се състои в това, че расизмът е системно вплетен в тъканта на действията на полицията: в обучението, стратегията и приложението. Расовото профилиране и основаните на статистика полицейски действия са само два от примерите за това.

Накрая чуваме, че някои хора възразяват срещу всякакво обвързване с движението „Животът на черните има значение“, защото това означава подкрепа и за становища, които противоречат на църковното учение. Ала тази позиция пренебрегва многообразието сред привържениците на „Животът на черните има значение“ и допуска възможността за чиста политика, което обаче е невъзможно. Хората, които са привърженици на движението в полза на живота, често се срещат с други хора, които споделят вярвания, противни на учението на Църквата. Още повече че Православната църква трябва да бъде по-активна по социални въпроси, а не само да се включва в „Похода за живот“[1]. Отците на Църквата постоянно са се борили срещу бедността и потисничеството, а политиката по отстояване само на една тема, следвана от множество православни църкви, е смущаваща.

Най-важната отправна точка за отношението на православните християни към движението „Животът на черните има значение“ е, че то подтиква към преосмисляне на разбирането за расите, като предизвиква белите от всички етноси да си представят какво означава да живееш в черно тяло, какво означава да живееш в такова тяло в страна с история на робството като нашата; какво означава да живееш в такова тяло, което е по-вероятно да бъде профилирано; какво означава да живееш в такова тяло, което е по-малко вероятно да получи работа; какво означава да живееш в такова тяло, което има ограничен или никакъв достъп до здравеопазване; какво означава да живееш в такова тяло, което се нуждае от достъп до жилища на достъпни цени; какво означава заради това тяло да живееш в страх да не бъдеш без вина убит от полицията; какво означава заради това тяло да трябва да ходиш по средата на улицата, като необходима стратегия за оцеляване при случайна стрелба. Нашето християнско призвание се състои в способността да успеем да си представим това, това е нашето духовно предизвикателство като православни християни, в това е нашето обòжение.

Като американци от гръцки произход, обичаме да разказваме за трудностите, преживени от нашите предци след Втората световна война, как те усилено са се трудили в тази страна и често са били подлагани на дискриминация, за да може животът на следващите поколения да бъде по-добър. Никой не отрича тази история и ние винаги трябва да я уважаваме, но също и не трябва да забравяме, че една от причините нашите предци да успеят в тази страна освен упоритата им работа е и фактът, че те бяха бели (това е една от причините ‒ не единствената). Повечето от тях пристигат в тази страна през 50-те и 60-те години, когато расизмът все още е открит. И ако сме честни, ще признаем, че много православни от гръцки произход по това време бяха расисти, което може да обясни и тяхното възмущение, когато архиепископ Яков се присъедини към протеста в Селма. Тази гледна точка също така забравя, че първородният грях на тази страна е робството; че тя е построена върху робството и че афроамериканците винаги е трябвало да преговарят, за да живеят на земя, която са били принудени да обитават, но в която никога не са били приветствани – и така си остава и до днес.

Архиепископ Елпидофор от Гръцката православна архиепископия разбира всичко това добре и това го накара да се възпротиви срещу расовата несправедливост. Той не би искал да бъде един от онези пастори, към които се обръща Мартин Лутър Кинг в своето Писмо от затвора в Бирмингам, които упрекваха Кинг, че само създава проблеми със своето нетърпение. Като християнин, израснал в Турция, Елпидофор познава структурното потисничество, което повечето американци могат само да си представят.

Проблемът е, че твърде много американци ‒ твърде много православни американци, не искат да си го представят. По-скоро предпочитаме да отречем, да пренебрегнем или да премълчим това потисничество от страх, че истинското равенство с черните мъже и жени е възможно само за наша сметка.

Архиепископ Елпидофор разбира важността на настоящия исторически момент. Историята показва, че Яков е бил прав да се присъедини към протеста в Селма. Тя ще покаже, че и архиепископ Елпидофор е бил прав да се присъедини към протестите в Бруклин.

Как внуците ни ще оценят нашите днешни действия след петдесет години?

 

 

[1] Поход за живота е протест, организиран всяка година във Вашингтон срещу легализирането на абортите.

 




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org