BG | RU

ОБЩЕСТВОТО

2020-08-22 17:42:36, Йозеф Бохенски

  

 

След твърде абстрактните наблюдения върху онтологически проблеми днес се връщаме към въпросите за човешкото съществувание, и то към онези за обществото. Думата „общество“ ще ползвам тук в обикновения, всекидневния смисъл, без да правя разлика между различните форми, които то може да приема – например между обществото в строгия смисъл на думата и жизнената общност. Ще става следователно дума за така наречените социални или обществени въпроси.

Човек би могъл първом да си помисли, че това са чисто практически, политически, стопанско-политически или даже стратегически проблеми. Дали например трябва да има демокрация или диктатура – така би могло да се мисли – зависи от това коя от тези конституционни форми е по-целесъобразна и дали частната собственост или държавният монопол има предимство с оглед на производствените средства, при което изглежда, че решението може да се взима от политика, икономиста, практика, но не и от философа. Изглежда, че тук имаме работа с област, стояща изцяло извън философията.

И все пак не е така. Наистина, конституционните форми и икономическите структури следва да се преценяват предимно от гледната точка на тяхната целесъобразност. Също така е вярно, че философът има малко за казване по конкретните въпроси от тази област, както впрочем и от другите области. Дали например една държавна фабрика трябва да бъде приватизирана или не, дали да се даде повече или по-малко власт на държавния президент, дали една определена държава да се изгражда централистично или федеративно – по това трябва да се отсъжда във всеки отделен случай от гледната точка на обстоятелствата. А това правят тъкмо практиците, не философите.

Не е достатъчно обаче да се познават само обстоятелствата, за да се взимат решения по такива въпроси. Онези, които казват, че всички обществени дела следва да се оценяват от гледната точка на тяхната целесъобразност, със самото това казват, че е предпоставена някаква цел. Коя цел? На това някои отговарят, че изобщо не става дума за някакъв философски въпрос: целта била просто силата на държавата. Но тук философът пита: И защо тъкмо силата на държавата трябва да е наша цел? Опита ли защитникът на споменатото мнение да оправдае по някакъв начин възгледа си, тогава той се захваща вече не с политика или учение за държавата, не и с икономическа теория, а с етика, тоест философия. И наистина е така, че без философия – била тя добра или неистинна, научна или дилетантска – човек изобщо не може да застъпва възгледи за обществото. Защото всички тези възгледи зависят, както се каза, от целта, а определянето на тази цел принадлежи на философията.

Въпросът за целта на общественото действие, макар и централен, не е обаче първият въпрос, който си поставя философът. Големият, фундаменталният проблем на социалната философия е именно въпросът за обществената действителност. Той гласи: Какво в обществото е действително, реално – и в каква степен? Тук ще разгледам само този въпрос, защото мисля, че решаването на всички останали, например на въпроса за достойнството и свободата на човека, е само следствие от отговора, който даваме на въпроса за действителното в обществото.

Положението е следното: всеки от нас чувства, че в обществото му противостои една сила, която той може да обича или да не обича, но съвсем сигурно не позволява просто да бъде отмислена, както е с нашите фантазни образи. Не ни е например позволено – както някога така категорично доказа големият английски икономист Джон Стюарт Мил – да се държим както ни дойде, дори и в най-свободните общества. Нека споменем само една дреболия: всички ние трябва, искаме или не, да се придържаме в някакви граници към господстващата мода. Ако се опитам през някой горещ ден да прочета лекцията си в бански костюм – често съм имал такова изкушение – от това ще има много мъчителни следствия. Навярно ще изгубя катедрата си. Навярно ще бъда затворен в болница и мой високоуважаван колега, психиатър, който е и директор на това заведение, ще опитва да подобри чрез целесъобразни инжектирания моите идеи за облеклото в горещи дни, а именно да ги нагоди към нормите, валидни в швейцарския университетски свят.

И да би ме оковавало обществото само външно! То се намесва обаче и в моето мислене, моите чувства, определя, във всеки случай в много висока степен, целия ми умствен живот. Така например този живот е масивно определян чрез езика. Но езикът зависи съществено от обществото. Огромната част от това, което знам, съм научил от традицията – получил съм го от обществото. А и това, което чувствам и желая, е в повечето случаи напълно зависимо от възпитанието ми, от това, което чувства и мисли сега обществото като цяло.

Не е следователно никакво чудо, че обществото застава пред мислещия човек, пред философа, винаги като твърде реална сила. То изглежда да е тук, да съществува, тъкмо по начина на другите реални неща в света – само дето може би то е спрямо мен още по-силна, още по-реална, така да се каже, отколкото някоя друга съставна част на този свят.

Тук обаче веднага се очертават трудностите. Огледаме ли се, тогава откриваме в обществото само хора, имам предвид отделни човеци. Потърся ли например смисъла на думата „човечество“, намирам само индивиди – човечеството, изглежда, е просто общото понятие за всички човеци. Същото важи и за останалите общества. Семейството например са бащата, майката, децата, може би още бабата и чичото – и нищо повече. Немският народ са немците, взети заедно. Макар следователно обществото да ми противостои като действителна сила, аз не го намирам никъде – изглежда няма такова в света.

Подобни размишления са мотивирали голямо число философи – искам да ги нарека „индивидуалисти“ – да кажат, че обществото е чиста фикция. В действителност съществуват само отделни човеци. Човек ги нарича обобщено „общество“, но това е само една дума. Заговори ли се за държава, тогава всъщност човек мисли не държавата – защото такова нещо въобще няма – а гражданите, или по-точно, онези, които упражняват властта. Задълженията спрямо държавата са следователно задължения към държавния глава, чиновниците и така нататък.

Ще ме попитате, разбира се: Как може такова твърдение да се приеме сериозно? Как тези индивидуалисти могат да обяснят очевидния факт на натиска, оказван върху мен от обществото? Фактически обаче те не го отричат и знаят как да го обяснят. Те казват именно че той се появява чрез взаимното действие на отделните човеци. И елементарните частици, електроните, казваме ние, са отделни неща, обаче в атома образуват едно цяло, и то затова че взаимно си въздействат – привличат се или се отблъскват. Така са и хората в обществото. Че тази сила на привличане се тълкува не само механично, но и биологично, и психологично, няма значение тук. Най-важното е, че тук единственото действително в обществото са отделните човеци и цялото се състои изключително от тях.

Размислим ли се върху това решение, натъкваме се на различни затруднения. Най-напред се забелязва, че според това тълкуване взаимодействието между хората трябва да бъде схващано като нещо нереално. Ако индивидуалистите биха схващали действията като действителни, не би им било възможно да кажат, че обществото се състои изключително от индивиди. Тогава то би се състояло от тях, заедно с тези различни по вид отношения – то би било следователно нещо повече от сумата на отделните човеци. Даже атомът е нещо повече от сумата на елементарните частици, протони, електрони или както там се наричат. Толкова повече обществото.

Защо обаче тези отношения биват гледани като нереални? Само затова, защото в основата на индивидуализма стои едно определено учение за категориите. Индивидуалистите мислят именно че единственото реално нещо в света са предметите, субстанциите. Всичко останало трябва да е нереално, в частност – отношенията.

Някой би казал, че това са теории, чужди на живота. Това, което може със сигурност да се твърди, е, че те са заблуда. Защото, ако индивидуализмът в описания смисъл е истинен, тогава не може да се разбере как обществото би имало каквито и да било права. Това, което не е, което следва да е само фикция, не може да има права. И това, което следва от тази теория, е екстремен социално-етически индивидуализъм. Наистина, само малцина философи са се осмелили да направят това заключение. Славно изключение беше един немски мислител, Макс Щирнер, написал книгата Единственият и неговата собственост, в която се отричат всички социални задължения. Само може да се съжалява, че други индивидуалистични философи не са имали неговия кураж. Защото, струва ми се, Щирнер е прав: ако човек е индивидуалист, той трябва да мисли, че само отделният човек е действителен в обществото, а тогава трябва да е и социално-етически индивидуалист.

Но социално-етическият индивидуализъм е толкова очевидно неистинен, толкова очевидно накърнява разбиранията ни за морални ценности, че и цялата теория трябва да е в някакви свои части неистинна.

Затова в историята е имало немалко философи, които, изхождайки от факта, че обществото е нещо реално, са изградили противоположна теория. От онтологична гледна точка има два вида такива теории.

Теориите от единия вид са на мнение, също като индивидуализма, че само субстанциите са действителни. Те съзират обаче – в противоположност на индивидуализма – субстанцията или поне пълноценната субстанция не в отделния човек, а в обществото. Вследствие на това в обществото има само един предмет, едно пълноценно същество, една субстанция, а именно цялото. Индивидите, отделните човеци, са само части на тази субстанция и следователно не са никакво пълноценно същество. Тъй както ръката на човека не е пълноценен предмет, а тъкмо само част от цялостния предмет, от човека, така и отделният човек е само част на обществото.

Другият вид теории предпоставя едно противоположно учение за категориите, ала прави от него подобни изводи. Тук се предпоставя, че има всъщност само една категория, една-единствена действителност, а именно отношенията, релациите. Както вече съм показвал, в този случай субстанциите – например човеците – се конституират посредством отношения. Те са, каквото са, само благодарение на тези отношения. Те са, така да се каже, вързоп от релации. Ако обаче е така, тогава обществото може и трябва да бъде гледано като истинното цяло. Отделният човек, който е конституиран чрез обществени отношения, тук (още повече, отколкото в предното решение) добива вид на нещо подчинено, нещо по-малко реално от обществото. „Истинното е цялото“, казва Хегел, начинателят на това учение, при което тук „истинно“ означава „действително“, „субстанциално“, „съществуващо само по себе си“. При Хегел и неговите ученици човекът е един диалектически момент на обществото и нищо повече.

Тези два вида учения водят като индивидуализма до тежки социално-етически последствия. Защото, ако обществото е единствената истинно действителна реалност, единственото пълноценно съществуващо, а човекът е само една част, един момент в него, тогава трябва да е ясно, че той няма никакви свойствени му права. Той е в обществото, чрез обществото и за обществото. Произтичащото от тук е един социално-етически колективизъм, даже тоталитаризъм, според който човекът, гледан по същество, става – макар често на думи да се отрича – средство, а обществото остава единствената цел.

Оруел, авторът на известния утопичен роман „1984“, е схванал това много дълбоко. Неговият герой пита по време на изтезанията палача дали диктаторът, „големият брат“, съществува. Палачът запитва какво трябва да значи това. Жертвата казва: „Ами просто, както съществувам аз“. Получава отговор, произтичащ от социалния колективизъм: „Ти въобще не съществуваш“. Отделният човек изобщо не съществува или поне няма пълноценно съществуване. Той се ползва и вечно трябва да се ползва като средство за цялото и безогледно да се потребява като такова средство. Такъв „момент“, такава „несъщественост“, не може да има свои права.

Тази е следователно философската антиномия, образуваща фона на сблъсъка, в който е въвлечено човечеството днес. Какво е реално? Човекът или обществото? Кое е целта и кое средството – цялото или индивидът? Кое трябва да бъде жертвано заради другото? Оправдани ли са например концентрационните лагери, в които безгранично страдат и умират милиони човеци, защото са от полза за обществото? Или трябва да кажем, че обществото изобщо няма никакви права спрямо нас, че данъци, военна служба и даже полицейските правила за пътното движение са морално неоправдани, че не можем да имаме никакви задължения спрямо една фикция, държавата?

Здравият човешки разсъдък се съпротивлява срещу приемането на някоя от тези екстремни тези. Изглежда на пред-философския, простия човек му е ясно, че индивидът, отделният човек, има свойствени му права, но трябва да има и задължения спрямо обществото, че нито той, нито то са фикции или „моменти“. Това вярваме – струва ми се поне на мен – всички ние. Как обаче това вярване или – по-добре казано – това разбиране може да бъде философски обяснено или оправдано?

Подобно обяснение или оправдаване е фактически налично, и то, доколкото става дума за теоретичните му основания, още при Аристотел. Като всички социални учения то се гради върху определено учение за категориите. От тази перспектива реални, и то реални в пълния смисъл на думата, като първични реалности, са не само субстанциите, но и отношенията. Наистина, те не са предмети, не са субстанции, но са тук; те се захващат действително за субстанциите и ги свързват една с друга. От това веднага следват две неща. Първо, че единствената пълноценна реалност в обществото са отделните човеци. Второ, че обществото е нещо повече от сумата на отделните човеци: освен тях то съдържа и реалните отношения между хората, водейки към общата цел.

Към това се прибавя едно второ фундаментално учение. Общите отношения, свързващи ни в обществото, не се носят из въздуха. Те са основани в нещо: в самия отделен човек. Нещото, което ги прави възможни, е общото в човеците. Динамично, тоест етически схващано, то е общото благо, онзи аспект от благото на отделния човек, което не само се преследва заедно от човеците, но и може да бъде постигано само заедно.

Така в това учение са възприети и двете страни на антиномията, без обаче от това да следват едностранчивости. Отделният човек и само той остава последната земна цел на всяко обществено действие, на всяка политика. Но тази цел може да бъде постигната само когато се признават реалността на обществото и неговата собствена цел. Тази цел е основана обаче в благото на отделния човек. Задълженията, които изпълняваме спрямо обществото, са действителни задължения. Те ни обвързват със същата морална сила като онези спрямо индивидите. Защото обществото не е фикция. И все пак остава инструмент за изпълването на участта на отделния човек.

Както ми се струва, днес индивидуализмът вече не е значимо учение. Големият сблъсък зад партийните спорове и – за съжаление – зад грохота на бомбите, същественият сблъсък за мястото на човека в обществото е между ученията на Аристотел и Хегел. Рядко в историята е ставало толкова ясно, колкото днес, каква страховита сила, формираща или обаче унищожаваща живота, могат да бъдат големите философии. Днес, навярно повече отколкото във всеки друг период, е необходимо всеки мислещ човек да постигне яснота за своето място в тази привидно толкова абстрактна и все пак така болезнено важна област.

 

Превод от немски: Георги Каприев

Преводът е осъществен по: Joseph M. Bochenski, Wege zum philosophischen Denken. Einführung in die Grundbegriffe, 6 Auflage, Freiburg – Basel – Wien: Herder Verlag, 1965, 103-113.

 

Йозеф/Юзеф Мария Бохенски е роден на 30.08.1902 в Шчужов (Полша). Поради ангажимента си в съпротивата срещу Съветска Русия през 1920 г. напуска правния факултет на университета в Лвов и продължава обучението си в Познан, където до 1926 г. следва икономика. През 1927 г. встъпва в Доминиканския орден. От 1928 до 1931 г. учи философия и педагогика във Фрайбург (Швейцария). Защитава дисертация през 1931 г., а в периода 1931–1934 следва теология в Angelicum (Папски университет „Св. Тома от Аквино”), Рим, където през 1934 г. защитава и богословската си дисертация. През същата година е назначен за преподавател, а от 1935 до 1940 г. е професор по логика в същия университет. Взима активно участие във Втората световна война като офицер в полската, а след това във френската и в английската армия. От 1945 г. е професор по философия на ХХ век във Философския факултет на университета във Фрайбург (Швейцария). В периода 1950/52 е декан на този факултет, а 1964/66 е ректор на университета. Създава Института за Източна Европа във Фрайбург, издава списания и публикува изследвания, посветени на съветския режим, предизвикали омразата на казионните марксисти. Основател на научната съветология. Консултира правителствата на Германия, Южна Африка, Аржентина, САЩ и Швейцария. През учебната 1955/56 е гост-професор в университета „Нотр Дам”, Индиана. Пенсионира се през 1972 г. Умира на 08.02.1995 г. във Фрайбург. Сред книгите му са: Европейска история на съвременността (1951), Библиография на съветската философия (седем тома, 1960), Философията. Въведение (1963), История на формалната логика (1970), Съвременните мисловни методи (1980), За смисъла на живота и за философията (1987), Авторитет, свобода, вяра (1988) и др. Предлаганият тук текст е предпоследният в серията от десет лекции с общо заглавие Пътища към философското мислене. Въведение в основните понятия, четени от Бохенски между май и юли 1958 г. по баварското радио.

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org