BG | RU

УКРАЙНА: НЕМЕЗИСЪТ НА „ТРЕТИЯ РИМ“ И НА „РУСКИЯ СВЯТ“

2020-08-22 17:43:57, Алекс Массаветас

  

 

Никъде в бившия съветски свят сблъсъкът между Московската патриаршия и Вселенския престол не беше толкова ожесточен, колкото в Украйна. Температурата на църковния спор очевидно беляза политическото противопоставяне относно идентичността и ориентацията на страната. Във всеки случай Украйна има жизнено значение за Руската православна църква (РПЦ), която смята Киев за своя родилна люлка, а себе си – за продължител на църквата „на цяла Русия“, която се е родила чрез кръщението на киевчани. Всъщност Московската патриаршия поддържа 12 000 енории в Украйна, които представляват повече от една трета от всичките й енории – огромно имущество и важни паметници, като например Киево-Печерската лавра.

Руската държава и Църквата се опитват да представят въпроса за автокефалната Украинска църква като рожба на украинската „революция на достойнството“ (на украински: революцiя гiдностi) от 2014 г. Тези усилия обаче продължават вече век, от началото на борбата за създаване на независима украинска държава след Октомврийската революция. Въпросът беше възроден малко преди постигане на независимостта на страната през 1991 г. От 1992 г. до 2018 г. украинското православие беше разделено в три групи, две от тях се считаха за схизматични от останалите православни църкви. Решението на Вселенската патриаршия да създаде автокефалната Православна църква на Украйна беше насочено към лечението на този разкол.

Твърдата позиция на Московската патриаршия, която реши да пристъпи към прекъсването на евхаристийно общение с Майката Църква, се дължи на притеснението, че новата автокефална църква ще отнеме от нея голям брой вярващи и имущество. Освен това според руския възглед, ако РПЦ загуби Украйна, тогава тя ще бъде откъсната от корените и историята си. Всъщност няма да може да носи титлата „на цяла Русия“.

Разколът между Москва и Константинопол причини безпокойство и смут сред много православни църкви, защото те знаят, че рано или късно ще бъдат принудени да вземат страна. Москва разгърна разкола през 2019 г. и с Църквата на Гърция тъкмо когато тя призна автокефалията на Украинската църква. Междувременно в Украйна преобладава мир относно църковните дела. Избегнато беше подобно напрежение, отбелязано в териториите, окупирани от русофилите сепаратисти, между вярващите на двете православни църкви. Изглежда, че в Украйна се създава модел „на двойна юрисдикция“ между Константинопол и Москва.

Борбата за автокефална Украинска църква, 19191945 г.

Създаването на независима църква от Московската патриаршия беше основно искане на украинското национално движение. След Февруарската революция през 1917 г. и установяването на временно правителство в Русия от Александър Керенски, през юни се създава Украинската народна република (Українська Народна Республіка). Първоначалният план предвижда новата демокрация да бъде автономна част на Руската република, която Керенски обявява през септември с.г. След болшевишкия преврат Украинската народна република провъзгласява своята независимост през януари 1918 г. До нахлуването на болшевиките и разпадането й през 1921 г. републиката се оказва въвлечена във война за своето оцеляване, застрашено не само от болшевиките, а също и от крайнодесните сили.

Йерархията на Украинската автокефална православна църква (УАПЦ) е преминала през много реформи, за да се модернизира и да стане по-отворена към обществото. Подобно на възстановената Московска патриаршия при Тихон, тя също насърчава демократизирането на механизмите за вземане на решения, като разрешава активно участие на миряните. Според този механизъм съвместните съвети на избраните представители на миряните и духовенството заменят епископите като върховни органи на църквата. Безбрачието на епископите е премахнато и са ръкоположени за епископи женени мъже. В богослужението е въведен украинският език вместо църковнославянския. Същевременно УАПЦ е настоявала за необходимостта от разделение между Църква и държава, тъй като след премахването на патриаршията от Петър Велики (1700) Църквата се е превърнала в учреждение на държавния апарат и поддръжник на авторитаризма (Zhukovsky 1993)

УАПЦ в началото е църква на интелигенцията, идентифицирана с украинското национално движение и възраждането на украинската култура, което започнало от средата на XIX в. Създаването на автокефална национална църква „намали влиянието на Руската църква в украинското село, като същевременно я лиши от всякаква подкрепа от украинската интелигенция“ (Bociurkiw 2003:63). Въпреки установяването на тази институция Руската православна църква остава най-голямата църковна организация в Украйна, която попада под болшевишки контрол през 1921 г. и се присъединява към Съветския съюз като негова независима република през следващата година. Повечето нейни верни духовници, както и всички нейни епископи остават в РПЦ. Решението на мнозинството да остане в РПЦ се отдава на причини, които се дължат на обичая и традицията, както и на революционните промени, насърчавани от новата църква. Не бива да се пренебрегва и руският произход или култура на значителни части на населението и неканоничността на едностранното обявяване на автокефалия. Освен това не трябва да се подценява враждебността на съветския режим към новата църква и неспособността й да се организира в много области по практически причини (Bociurkiw 1979, 92).

В най-голямото си развитие УАПЦ е имала около 6 000 000 вярващи. След анексирането на Украйна от СССР много от ръководителите, духовни и миряни, на Църквата бягат в украинската територия, останала под полски контрол след победата на Полша в Полско-съветската война (1919–1921). От 1926 г. нататък Украинската автокефална православна църква е преследвана в съветска Украйна, където е и унищожена през 1930 г. Движението за украинска църква обаче оцелява в източните области на Втората полска република до съветското нашествие през 1941 г. Полската православна църква (ППО), която е била създадена чрез патриаршески томос през 1924 г., разрешава използването на украинския език в богослужението. Освен това паството на тази църква се състои най-вече от украинци и беларуси.

По време на нацистката окупация в Украйна (Reichskommissariat Ukraine, 1941–1944) ППЦ се опита да възстанови УАПЦ. Ръкоположението на нейната йерархия се основава на Патриаршеския томос на 1924 г., който създава ППЦ. Решението на Вселенската патриаршия да издаде този томос е основавано на неканоничното отнемане на Киевската митрополия от нейната юрисдикция след 1686 г. По време на окупацията е създадена и Украинската автономна православна църква, която признава юрисдикцията на Руската православна църква върху нея, но смята, че тя е била „замразена“, докато нейната майка църква е била под комунистическа власт. „Автономната“ църква се обръща към рускоговорещите граждани на Украйна, докато „автокефалната“ – към тези, които подкрепят националното движение (Zhukovsky 1993).

Със завръщането на съветските войски през 1944 г. цялата йерархия на УАПЦ избяга отново на Запад, последвана от много вярващи. Онези, които остават, са принудени да „се обединят“ отново в Московската патриаршия по обичайния начин. УАПЦ рухва заедно с политическата независимост на страната (Grytsenko 2019). Съветските власти разрушават също и Украинската гръкокатолическа църква (униатска), която е идентифицирана с украинския патриотизъм и е силно опозиционна както на руското, така и на полското влияние. Тази църква ще разцъфтява в диаспора и ще продължи тайно да функционира в Украйна. Въпреки разрушаването на УАПЦ, която оцелява само в диаспора (особено в Южна Америка и Океания), въпросът на украинското православие ще остане отворен.

Независимост и разкол на православието в Украйна

Усилията за създаването на автокефална църква в Украйна са се съживили малко преди провъзгласяването на независимостта й. Политиците и общественото мнение настоятелно са изисквали да се превърне Киевската митрополия в автокефална национална църква на Украйна. Несъмнено това искане е било легитимно и оправдано, понеже създаването на автокефалната църква е идентифицирано с независимата държава. През 1989 г. се издигат първите инициативи за възстановяването на УАПЦ в Галиция, където украинското национално чувство е много силно. Още по-бързо се възстановява и Гръкокатолическата църква в Западна Украйна. УАПЦ се самопровъзгласява за автокефална за втори път. Енориите, които се присъединяват към нея, започват да поменават вместо патриарха на Москва тогавашния Вселенски патриарх Димитрий.

Изправена срещу нарастващото разпространение на унията и на влиянието на УАПЦ в Западна и Централна Украйна, Московската патриаршия решава да действа, за да се защити и да посрещне новите предизвикателства. През 1990 г. тогавашният новоизбран патриарх на Москва и цяла Русия Алексий II (Фон Ридигер) в празнична обстановка връчва на Киевския митрополит Филарет (Денисенко) томос, с който признава Украинската православна църква (УПЦ) като самостоятелно тяло в РПЦ и й дава правото на самоуправление. Киевският митрополит е признат за „Митрополит на цяла Украйна“, като изборът му се предвижда да се извърши от митрополитите в страната и да бъде ръкоположен от Руския патриарх. Томосът обаче не говори за „автономия“ на новата църква, а още по-малко за автокефалия (Losiev 2012; Fert 2019:7) Трябва да се отбележи, че през 1990 г. Филарет е бил номиниран за престола на Московската патриаршия, но в крайна сметка Алексий е победилият (Grytsenko 2019).

След официалното провъзгласяване на украинската независимост през август 1991 г., през януари на следващата година се свиква събор на духовници и миряни в Киево-Печерската лавра. Участниците са гласували единодушно създаването на автокефална църква на Украйна и са упълномощили Филарет да поиска от Москва да я признае. Трябва да се отбележи, че според каноничното право Москва би могла да признае Украинската църква като автономна, а не като автокефална, нещо, което само Вселенската патриаршия има право да извърши. Св. синод на Московската патриаршия отказва категорично да разгледа молбата на украинските епископи и поисква от митрополит Филарет да подаде оставката си (Fert 2019: 2).

Украинските разузнавателни служби оказват силен натиск върху украинските епископи, които през същата година свикват събор в Харков, който решава да низвергне Филарет (Grytsenko 2019). Резултатът е, че УПЦ остава подчинена на Москва. Тогава се коментира, че „въпреки, че Елцин разруши империята си, Алексий успя да спаси своята“ (Losiev 2012). УПЦ към Московската патриаршия още празнува годишнината на събора в Харков (Fert 2019: 9-10).

По-този начин в рамките на две години Филарет загубва не само възможността да наследи престола на Московската патриаршия, а също и да стане предстоятел на една автокефална Украинска църква, призната от Москва. Филарет, като много амбициозен човек, няма да остане бездеен. Освен това общественият натиск за създаване на автокефална църква също е много силен. През 1992 г. се основава Украинската православна църква на Киевската патриаршия по инициатива на митрополити, принадлежащи към група на Филарет. За „патриарх“ е избран Володимир Романюк, който произхожда от УАПЦ. След неговата кончина през 1995 г. го наследява Филарет. Москва, която вече е низвергнала Филарет, през 1997 г. го анатемосва (отлъчва).

До 2018 г. Вселенската патриаршия и останалите православни църкви не са признавали „Киевската патриаршия“ и УАПЦ. Фенер, съобразно каноничните правила смята тези църкви за схизматични и е в общение само с УПЦ на Московската патриаршия като единствената канонична църква в Украйна. Това се дължи не само на силния натиск от Москва, а също и на факта, че тези църкви са били пристъпили към едностранно провъзгласяване на автокефалия и сами са се провъзгласили за патриаршии и архиепископии, което в православната традиция се смята за недостойно и антиканонично. „Патриаршеската“ институция в Киев няма исторически прецедент: Църквата на „цяла Русия“ на русините, преди усвояването й от Москва през 1686 г. не е автономна митрополия, а е пряко подчинена на Вселенската патриаршия.

Въпреки непризнаването си в констелацията на православните църкви „Киевската патриаршия“ има устойчиво развитие, много вярващи и архиереи се присъединяват към нея. Даже и преди събитията на 2014 г. тя е близо до това да задмине по брой вярващи УПЦ към Московската патриаршия, въпреки че последната има значително повече енории и имоти,УАПЦ е трета, с доста по-малко вярващи в сравнение с другите две. Милиони украинци предпочитат да участват в една непризната църква, отколкото да зависят духовно от Москва.

Митрополит Володимир Сабодан, който е наследил низвергнатия Филарет като митрополит на Киев и цяла Украйна, държи внимателно баланса между украинското национално чувство и съхранението на духовни връзки с Московската патриаршия. Според Андри Ферт Володимир е бил много уважаван от духовенството и миряните и се е опитвал с малки, но сигурни стъпки да превърне УПЦ в църква „действително украинска и наистина автономна“. Вземайки предвид, че една значителна част на паството му – особено по-младите поколения – хранят патриотични чувства, Володимир насърчава наратива на „Киевската църква“, имаща хилядолетна история, и която не се идентифицира с руското православие. Този наратив, изразяващ желанието за повече независимост от РПЦ, изчезва със смъртта на Володимир през 2014 г. (Fert 2019: 2-3). Въпреки това Володимир не се осмелява да поиска признаването на автокефална църква. Низвержението по-рано на Филарет прави съвсем ясни намеренията на Московската патриаршия. Освен това той се притеснява, че украинското общество не е готово за автокефална църква. Неведнъж заявява, че „Украйна е разделена страна с две различни култури“ и следователно не съществува необходимото съгласие относно автокефалията (Fert 2019: 2).

Революцията на 2014 г. и „руският свят“ като Pax Russica

„Революцията на достойнството“ беше предизвикана в края на 2013 г. поради постоянните отлагания на тогавашния украински президент Виктор Федорович Янукович да подпише договора за връзки между Украйна и ЕС. Това, разбира се, се дължеше на натиска на Кремъл, на който лесно се поддава русофилът Янукович. В Киев избухват протести, които се разпространяват в много украински градове, и въпреки насилствената репресия те успяват да накарат Янукович през февруари на 2014 г. да избяга в Москва. Контрапротести се провеждат в южните и източните области, където русофилски фактори говорят за „преврат“ срещу законно избрания президент.

Тези протести са използвани от Русия, която нахлува с войска след бягството на Янукович и окупира Крим. В Крим, вече под руска военна окупация, се провежда референдум, на който участниците (83,1 %) почти изцяло (96,77%) искат присъединяване на полуострова към Руската федерация (РФ). Тъй като референдумът се провежда в режим на военна окупация, насилие от всякакъв вид се използва срещу онези, които се противопоставят на анексията. Така международната общност признава анексията за незаконна. В същото време избухват сблъсъци в областите Донецк и Луганск в Източна Украйна (известни като „Донбас“ от „Донецкий бассейн“). Против украинските войски се изправят русофили сепаратисти и руски наемници, финансирани и щедро въоръжавани от РФ. Несъмнено това беше най-сериозната геополитическа криза в Европа след края на войната в бивша Югославия.

Много анализатори отдават руската намеса в Украйна на страха на Путин от „изнасяне“ на демонстрациите от Украйна в Русия  (Hovorun 2018, 80). Режимът се оказва сериозно разтревожен и от протестите през 2011–2012 г., които накараха Путин да поиска от патр. Кирил политическа подкрепа. В дискусия, която проведох с о. Кирил Ховорун, той отбеляза, че именно патр. Кирил е окуражил Путин да окупира Крим и да подкрепи сепаратистите в Донбас, и всичко това по логиката на конструкта „Руски свят“ (Русский мир). Патриархът смяташе и накара и Путин да повярва, че православната вяра и подчинението на населението на Московската патриаршия ще доминира над съзнанието му и следователно то ще приеме инвазията като освобождение. Очакването и на двамата, че това ще бъде като една „разходка“ за руските войски, както в Грузия през 2008 г., бе бързо опровергано.

Събитията в Украйна показват, че Путин приема доктрината „Руски свят“, но я възприема по начин, различен от Църквата. Ако за РПЦ тази доктрина има предимно духовен и културен оттенък на мека сила, Путин й придава чисто политически оттенък. Самият израз „Русский мир“ е двусмислен, защото думата „мир“ на руски не означава само свят, а също и мир. Изглежда, че Путин възприема руския свят (русский мир) като нещо съответстващо на Pax Romana. Pax Russica, който Путин насърчава, има за цел Русия да установи мир и ред в „близката чужбина“ и да подпомага интересите си, и ако има нужда, даже да използва и въоръжени сили, за да защити свои интереси. По този начин Ховорун отбелязва, че доктрината „Русский мир“ се превърна след украинския Майдан в оръжие (Hovorun 2018:81). Това, което добави Путин в тази доктрина, е, че всеки рускоговорещ „принадлежи“ на Русия и трябва да отстоява нейните интереси.

До 2014 г. Путин и Кирил заедно се позовават на идеологията на руския свят и историята на общия произход на Русия, за да осигурят влиянието на руската държава и Московската патриаршия върху „близката чужбина“. Затова през лятото на 2013 г. пътуват заедно в Киев със специален брониран влак, който носи кръста на св. Андрей. Кръстът е докаран в Русия от Патра, където е запазен от тогавашния президент на руските железопътни линии Владимир Иванович Якунин, по повод 1025-ия юбилей от Покръстването на Рус. В Киев Путин говори за братството между руснаци и украинци, което „оцелява в продължение на много векове, изпълнени с изпитания и трагедии“. Той говори също за „нашата обща родина, Русия“. Споменава също „нашата обща вяра“ и „общата ни съдба“, опазена от РПЦ. Всъщност политическата цел на това пътуване е да убеди Янукович да не подписва споразумението за предварително асоцииране на Украйна към ЕС (Seddon 2019).

Като всеки вожд на авторитарен режим Путин използва всяка възможност за въоръжен сблъсък като свише дарена възможност да повиши популярността си у дома. Представяйки наратива за „страна-крепост, обградена от врагове, които искат да я разрушат“, той цели преди всичко да заглуши вътрешната опозиция. Всяка критика срещу него се заклеймява като „национално предателство“ и всеки, който го критикува, бива представян като „агент на чужди интереси“ (Тайип Ердоган успешно изкопира тази тактика). Така подкрепата за Путин до голяма степен се базира върху успешни военни операции, невоенни действия, които създават усещането, че изгубеното руско величие отново се възстановява. Неслучайно най-популярните министри в РФ са тези, които защитават страната или военно (министърът на отбраната), или дипломатически (министърът на външните работи). Що се отнася до процентите на популярността на Путин, те рязко бяха паднали, но пак започнаха да се повишават отново чрез военната намеса на РФ в Грузия през 2008 г. Макар да бяха паднали отново, те отново скочиха поради зимните олимпийски игри в Сочи и продължиха да се повишават още повече с анексията на полуостров Крим (Kolesnikov 2018).

Действията на Путин директно в Крим и косвено в Донбас бяха оправдани чрез позоваването на историята (били винаги свързани с Русия) и „Русский мир“. Според тази гледна точка войната в Украйна не е нищо повече освен гражданска война в рамките на „Русский мир“, така че Западът, а и всеки извън този руски свят няма право да се намесва (Petro 2015). Решението може да бъде намерено само ако всички тези страни приемат единство, наложено от техните исторически и духовни връзки. Това единство може да се постигне само в рамките на културната сфера на „Русский мир“ (с отричането на „Запада“ и неговата културна и политическа система) и с духовно подчинение на църквата на „цяла Русия“ – Московската патриаршия.

Обръщението на Путин при издигането на огромната статуя на Владимир Киевски в Кремъл беше напълно ясно. Тази статуя с височина 18 метра е един от най-високите паметници в руската столица. Мястото, на което е издигната, символизира присвояването от Русия на наследството на Рус и значението му за съвременната идентичност на РФ. Първият крайъгълен камък е положен през 2015 г. и е донесен от Крим, взет от археологическия обект на византийския Херсонес, града, където Владимир е бил покръстен. Путин обявява Херсонес за „руски храм на Планината“ (хълма на Йерусалим, където е бил Соломоновият храм) (Seddon 2019). Той похвали руския покръстител на Рус за ролята му в „събирането и защитата на земите на Русия“, като същевременно подчерта, че кръщението му осигури общ духовен източник за руснаци, украинци и беларуси (Plokhy 2017, :3-4)

Чрез тази „политика на паметниците“ Путин цели да разграничи територията, за която претендира, в основата на руските „исторически права“. В центъра на столицата са появяват бюстове на Иван III, който е започнал „събирането на руските земи“, на Иван IV Грозни, а също и на Сталин. Всички те са събрали земите на Русия, нещо, което е направил и Путин, като е анексирал Крим. Впечатляващо е, че още не е издигната статуя на Екатерина II Велика, която първа анексира Крим с една безкръвна операция (Kolesnikov 2018). Във всеки случай „инструментализацията на личността на Владимир от Путин, го е превърнала от символ на единството на руския свят в символ на неговото разделение (Bugorkova и Matyukhina 2015).

Войната в Украйна и Московската патриаршия

Още преди войната УПЦ към Московската патриаршия се отличава с липса на едно мнение по въпроса за украинската идентичност и независимост. „В УПЦ към Московската патриаршия съществуват най-разнообразни мнения и до днес – от тези, които искат още по-тясно подчинение в Москва, до онези, които желаят автокефална Църква“, изтъква в нашия разговор Bruce Clark. Преди войната основната тенденция очевидно беше онази, която подкрепяше продължаването на status quo – същата позиция поддържаше покойният митроп. Володимир и наследникът му Онуфрий (Березовский) (Olszański 2014). Трябва да се отбележи, че Онуфрий е бил сред архиереите, които на срещата през 1991 г. са подписали съвместно искането от Московската патриаршия за признаване на автокефалия на УПЦ.
Както бе очаквано, войната имаше пагубни последици за образа на Московската патриаршия сред външния свят, това важи и за УПЦ. Веригата на събитията от 2014 г. я намери неподготвена, митроп. Володимир в онзи момент е на смъртно легло. Той умира през юли същата година. Във всеки случай систематичната риторика от страна на УПЦ към Московската патриаршия срещу западния либерализъм, против укрепване на отношенията с ЕС и „атеистичния Запад“ не биха й позволили да подкрепи въстанието на Евромайдана. От друга страна, православните църкви, които не са били подчинени на Московската патриаршия (т.е. „Киевската патриаршия“ и УАПЦ, Гръкокатолическата църква и Римокатолическата църква), изразиха своята безрезервна подкрепа. Въпреки че някои от свещениците на УПЦ (Московската патриаршия) са участвали в демонстрациите, тя остава без предстоятел по време на кризата, като същевременно в нея се наблюдават най-несъвместими мнения по въпроса. Поради това тя нямаше как да пази една стабилна позиция (Olszański 2014).
За разлика от „Киевската патриаршия“, УАПЦ и Гръкокатолическата църква УПЦ се опита да съвмести несъвместимото. Тя не изрази ясна подкрепа към протестиращите в Евромайдана, но в същото време не осъди и протестите; тя също не държеше единна линия относно руската окупация на Крим и част от Донбас (Fert 2019:3). Самият митроп. Онуфрий многократно призова да бъде уважена териториалната цялост на Украйна и многократно призова патриарх Кирил да посредничи, за да се намери мирно решение. Всъщност някои от митрополитите на УПЦ нарекоха Путин „престъпник“, а много енории спряха да поменават името на патр. Кирил Московски в богослужението си.
Патр. Кирил първо се опита да спаси накърнения престиж на подчинената си УПЦ, като изяви позиция на „неутралитет“. Затова именно той не присъства на церемонията, организирана за подписването на договора за „анексирането“ на Крим от Русия през март 2014 г. „Очевидно преди това той е получил разрешение от Кремъл да не отиде, за да покаже благоприличие“, изтъква о. Кирил Ховорун. По-късно той променя позицията си, призовавайки Вселенския патриарх да издигне глас в защита на „православните християни“ в Източна Украйна (т.е. паството на Московската патриаршия), което преживява натиск от „гръкокатолиците и схизматиците“, по думите на Кирил („Обращение Святейшего Патриарха...“, 2014).
Освен позицията на Кирил позицията на Онуфрий е затруднена, защото една част на УПЦ зацапва още повече образа на тази църква. Няколко от свещениците й в Източна Украйна открито са на страната на сепаратистите, докато част от политическия персонал на митрополитите грабва оръжия и воюва заедно със сепаратистите на страната на руснаците (Бутусов 2016). В свободните (управлявани от Украйна) райони на Източна Украйна свещеници на УПЦ отказват да погребат дете, тъй като то било кръстено в друга православна църква (Liik, Metodiev и Popescu 2019). В окупираните от Русия области се провеждат преследвания на непринадлежащи към Москва православни християни, а и също срещу евангелски християни, гръкокатолици и римокатолици. Преследването често е толерирано, ако не дори и мотивирано от местните свещеници на УПЦ към Московската патриаршия. Убийствата на духовници и миряни от други църкви също не са рядкост („Ukraine, Chronicle of Terror…” 2014, Кириллов 2019; Савватеев и Кинащук 2017). Всичко това бързо накара украинското обществено мнение да смята УПЦ за „пета колона“ на Москва. Онуфрий стана заедно с Путин и Кирил антигерой на украинските медии (Fert 2019: 3).
За повечето украинци църковната принадлежност към Москва стана непоносима. Процентът на украинците, които заявиха, че се доверяват на Кирил, падна от 40 % през 2013 г. на 15 % през 2018 г. В същото време процентът на украинците, които се обявиха за членове на Московската патриаршия, падна от 19 % на 12 %, докато членовете на „Киевската патриаршия“ се увеличиха от 18 % на 28 % (Liik и др. 2019). Разбира се, УПЦ към Московската патриаршия поддържа най-голям брой от енориите си и своята собственост, но тя отдавна е изгубила битката за душите на украинците.
Руското отсъствие от Крит и тоталното нападение срещу Вартоломей
Едно от изключителните права на Вселенския престол, както видяхме (гл. 1), е да свиква православните църкви в събор. Такъв „всеправославен събор“ не е бил свикван от 727 г., когато в Никея е бил проведен последният вселенски събор, сложил край на иконоборството. Оттогава мюсюлманските завоевания и други политически фактори са затруднили общуването и координирането между православните църкви, които са необходими участващи, за да може да се свика такъв събор. Вселенският патриарх Вартоломей реши да осъществи инициативата, която предшественикът му Атинагор е започнал още през 1961 г., за свикване на всеправославен събор. Целта беше да се подчертае единството на Православната църква, да се изяснят въпросите на каноничното право (както и подробностите за процеса на предоставяне на автокефалия) и да се предприемат стъпки за „отваряне“ на Православната църква към обществото (Τσιμπλάκη 2016). Русия направи всичко възможно да торпилира събора, планиран за юни 2016 г.
Московската патриаршия първо спомена тогавашното напрежение в руско-турските отношения (Турция беше свалила руски изтребител на границата си със Сирия предишната година), за да поиска отлагане на събора. Вселенският патриарх реши да премести събора от Константинопол в Крит, за да улесни руското присъствие. След това патр. Кирил призова за единодушно решение по въпросите, които трябваше да бъдат обсъждани, и по решенията, които щяха да бъдат взети по време на процедурата на събора. За изненада на Кирил Фенер прие: „След това Москва вдигна вълнения в църквите, които контролира, т.е. патриаршиите на Антиохия, Грузия, Сърбия и православните църкви на Чехия и Словакия и тази на Полша – за да обявят, че ще отсъстват“, както сподели пред мен свещеник З. от Московската патриаршия, добре информиран около задкулисните действия. По неговите думи: „Аргументът в тези тайни, но интензивни срещи е бил, че всеправославният събор не е нищо повече освен събитие под завесата на икуменизма. Пратениците на патриарх Кирил са твърдели, че целта на събора е била да бъде подчинено православието на папата“.
Много неща бяха писани за задкулисните действия на РПЦ, за да принуди други църкви да отсъстват от събора, и още повече са изписани след кризата на украинската автокефалия през 2018 г. Никой обаче не може да каже със сигурност дали Московската патриаршия е била подложена на натиск от Кремъл поради силното антизападно настроение, което е завладяло режима на Путин (Liik и др., 2019; Макаркин 2018). Най-сетне патриаршиите на Антиохия, на България и на Грузия обявиха, че ще отсъстват от работата на събора.
Антиохийската патриаршия е тясно свързано с РПЦ от края на XIX в., докато днес зависи от руското финансиране и оцеляването на подкрепяния от Москва режим на Башар Асад, за да се избегне преследването, което джихадистите биха предприели срещу християните на Сирия. Грузинската патриаршия е заложник на Московската патриаршия, защото последната може във всеки момент да погълне енориите й в Абхазия и Южна Осетия; в същото време тази църква е пропита със същия краен консерватизъм към социалните и църковните въпроси като РПЦ, и също като нея е завладяна от истерия против „икуменизма“. Българската патриаршия също е известна за идеологическата си близост до Москва. Въпреки същата идеологическа близост патриаршиите на Сърбия и църквите на Полша и тази на Чехия и Словакия не отсъстваха от събора.
Москва се позова на отсъствието на тези църкви в последния момент, за да изиска отлагане на събора, тъй като той не би бил достатъчно представителен и следователно нямаше да е възможно да се определи като всеправославен. Отсъствието на четирите църкви не попречи на свикването на събора. Съборът обаче не беше всеправославен (защото не са участвали всички тогавашни автокефални църкви), за да може решенията му да бъдат наложени в целия православен свят. „Ясно е, че позицията на Москва е била насочена по този начин, за да подкопае авторитета на Вселенската патриаршия в православния свят; за да предотврати Вселенската патриаршия да упражни привилегията си и да свика събора“, изтъква А., митрополит на Вселенския престол. Bruce Clark е съгласен с него. „Поведението на Москва относно събора в Крит ни показа, че тя е готова да поеме юздите на православието – тя е получила толкова много отстъпки и въпреки това се е отказала да присъства.“
Андреас Лударос има една особено интересна интерпретация относно стратегията на Москва. Още от 1993 г. Фенер е бил подготвил документ, насочен към изясняване на каноничния режим за предоставяне на автокефалия на църква, която би я поискала. Поради причини, които остават неразбираеми за мнозина, изтъква Лударос, Фенер е решил да „сподели“ съответния си прерогатив с другите православни църкви. На последния Вселенски събор (727) Вселенската патриаршия е решила да предостави автокефалия самостоятелно, без да е необходимо съгласието или сътрудничество на другите църкви. Това се е случвало и няколко пъти след това. Документът обаче от 1993 г. предвижда, че Фенер ще препрати искането на църква, която би желала да получи автокефалия, към другите поместни църкви, така че да може да бъде одобрено чрез всеправославно съгласие. Според този план томос е трябвало да се издава от Вселенския патриарх, който „изразява решението си“, но той да се подписва от предстоятелите на останалите автокефални църкви — които „съизразяват решението си“ — и непременно да се ратифицира от предстоятеля на поместната църква, от която новата се отделя.[1]
По очевидни причини Москва не е приела отличаването на Вселенския патриарх при подписването на документа и е настоявала в използването на термина „изразяват решението си“ от всички предстоятели[2] (Ζιώζιου 2019a) . По този начин, при липса на споразумение, въпросът отпадна от дневния ред на събора. Ако беше въведен и ако Москва и трите контролирани от нея патриаршии бяха присъствали и гласували в подкрепа на документа, предоставянето на автокефалия на УПЦ би било невъзможно без съгласието на Москва, изтъква Лударос.
Затова журналистът смята, че Москва е „пожертвала“ Украйна, като първият й приоритет е да оспори привилегиите на Константинопол и на практика да ги анулира. Лударос дори вярва, че стратегията на Москва беше да направи всичко възможно да принуди Вартоломей да признае една автокефална украинска църква (Λουδάρος 2019α).
Възгледът на Лударос ни принуждава да разгледаме в нова светлина „странния инцидент”, който се осъществи през август 2016 г., малко след събора в Крит и месец след неуспешния опит за преврат в Турция, който доведе до възобновяването на отношенията между Ердоган и Путин. Една клеветническа статия за патриарх Вартоломей беше публикувана в интернет страница, известна с отношенията си с Кремъл, подписана от Arthur H. Hughes, бивш американски дипломат. В текста се твърди, че Анкара „вече не се нуждае“ от патриарх Вартоломей, който „поради своя авторитаризъм, упорития си характер и враждебността към Русия“ е изгубил влиянието си в православния свят, „което стана ясно в провала на Критския събор“. Статията описва Вартоломей като троянски кон на американските интереси в православния свят, като същевременно пише за „американско-израелско лоби“, от което патриаршията зависи финансово. Писателят на клеветата твърди, че Вартоломей е бил близък сътрудник на Фетхулах Гюлен, проповедника, който се намира в изгнание в Пенсилвания и се смята за водещ на неуспешния преврат. Очевидната връзка беше, че патриархът бил знаел за плана на преврата и го е подкрепил.
Всъщност това беше безпрецедентно нападение на руските тайни служби срещу Вселенския патриарх, целта им бе да водят война на изтребление срещу него. Hughes бързо отрече, че е бил автор на статията, а малцина се съмняваха кой стои зад нея. Страницата, която първоначално публикува тази статия, я свали, но междувременно тя бе преведена на турски и възпроизведена от вестници и страници на турското националистическо и ислямистко пространство (Μασσαβέτας 2017, 330-334). Нападението засегна лично Вартоломей и митрополитите на Вселенския престол. „Всяко колебание по отношение на предоставянето на автокефалията в Украйна се изпари, понеже стана ясно, че Москва така или иначе иска унищожението ни. Предварително беше решила за начина, по който иска да постъпи.“
Създаването на Православна автокефална църква на Украйна
През 2018 г. социологическите проучвания показаха, че 54 % от украинците подкрепят създаването на автокефална църква в Украйна, докато само 19 % са против. Поради широкото социално съгласие относно необходимостта на църковната еманципация на Украйна от Москва тогавашния президент Порошенко подаде през април 2018 г. официално искане във Фенер за създаване на автокефална църква. Искането бе подкрепено от „Киевската патриаршия“ и УАПЦ. През август 2018 г. патр. Кирил посети Константинопол и се опита да разубеди Вартоломей, изнудвайки го. Кирил предупреди Вартоломей, че ако създаде автокефална украинска църква, това би довело до кръвопролитие в Украйна. Вартоломей отговорил, че Вселенската патриаршия няма нито армия, нито оръжия, ако в Украйна ще се пролива кръв, Кирил ще бъде отговорен за това (Liik и др. 2019).
Вселенската патриаршия започна процеса по създаване на автокефална украинска църква на 11 октомври 2018 г., когато обяви решението за вдигане на отлъчванията на „Киевската патриаршия“ и Украинската автокефална православна църква. Фенер бързо изясни, че признава тайнствата, извършвани от свещениците на тези църкви, като валидни, но това не означава, че признава каноничността им. Църквата, която щеше да се създаде от обединението на двете в резултат на свикването на техните свещеници и миряни представители на събор, щеше да бъде призната за канонична църква. „Ситуацията в Украйна не можеше да се продължи както преди. Никоя държава не може да приеме, че нейната църква зависи от тази държава, с която се намира във война“, казва А.: „Първо искахме да излекуваме ситуацията, при която повече от половината украински православни бяха считани за разколници. Свикахме събор на всички митрополити в Киев от всички съществуващи православни църкви по това време в Украйна с цел да се съединят и да бъде създадена нова църква, на която щеше да се връчи томос за автокефалия“.
Съборът на съединението се проведе на 15 декември 2018 г. в древната църква на „Св. София“ в Киев; съборът бе председателстван от митрополита на Франция Емануил – представител на Вселенската патриаршия. В онзи ден „Киевската Патриаршия“ и УАПЦ прекратиха действието си и се съединиха в Православна църква на Украйна. Към нея се присъединиха и двама митрополити от УПЦ към МП, въпреки че Онуфрий призова и заплаши своите йерарси да не участват в събора. Вселенската патриаршия даде да се разбере, че не желае нито Филарет, нито предстоятелят на УАПЦ Макарий Малетич да кандидатстват за предстоятелството на новата църква. И двамата са идентифицирани с едностранното обявяване на автокефалия на своите църкви и освен това и двамата вече са в напреднала възраст. По-специално Филарет е смятан за особено разделителна фигура. Той е казвал публично, че рускоговорещите жители на Източна Украйна трябва да плащат с кръвта си за бунта (Seddon 2019). Освен това Филарет, както и почти всички йерарси на Московската патриаршия от това поколение, е разкрит като доносник на КГБ (Uzzell 1992)
Филарет приема решението на Вселенския престол и не се кандидатира. Той подкрепя Епифаний (Думенко), който е избран от събора за предстоятел на новата църква. Така на 15 декември 2018 г. се роди Православната църква на Украйна с предстоятел Епифаний. Новата църква не е създадена като патриаршия, тъй като исторически никога не е имало такава в Киев и също, за да се ограничи гневът на Москва. Епифаний поема ангажимент да приеме „в подходящ момент“ григорианския („новия“) календар, следван от Вселенската патриаршия и повечето православни църкви. Томосът за автокефалия бе връчен на Епифаний в радостна церемония в Константинополската патриаршеска църква на 6 януари 2019 г., на празника Богоявление според новия календар и Бъдни вечер по стария. По този начин УПЦ стана петнадесетата автокефална църква в православната вселена.
Как ще се развие схизмата с Москва
На 15 октомври 2018 г. Светият синод на Московската патриаршия реши да прекрати евхаристийното общение с Вселенската патриаршия. Константинопол тогава вече беше започнал процес, довел до създаването на Автокефална православна църква на Украйна, приемайки в общение „Киевската патриаршия“ и УАПЦ.
Украинското православие потегли на път, откъдето връщане няма. Църквата на Гърция след месечно забавяне, което предизвика само ненужно напрежение, стана първата църква след Вселенския престол, която призна Автокефалната църква на Украйна през октомври 2019 г. През ноември на същата година Александрийската патриаршия също я призна. Поради това признание Московската патриаршия предприе репресивни мерки – безпрецедентно решение в църковната история, което показва не само гняв, а и липса на разум. Тя обяви, че прекъсва общението с гръцките митрополии, чиито митрополити подкрепят признанието на Православната църква на Украйна (т.е. огромното мнозинство на митрополитите), като същевременно поддържа общението с малкото число на митрополии, които са проявили сдържаност или са се противопоставили на признанието. Опитът на РПЦ да „раздели“ гръцката на митрополитско ниво предизвика иронични коментари в гръцката и международната преса. „Мисля, че това поведение на Кирил излага нашата църква“, казва свещеникът З. „Не мисля, че ще обезкуражи другите православни църкви да последват Атина по пътя към признаването на Украинската автокефална църква. Страхувам се, че ще имаме нови признания и поне в близкото бъдеще прекъсването на нашето общение с други църкви. Вярвам, че тази позиция не води доникъде, но в същото време знам, че онези свещеници, които имаме това мнение, сме малцинство в Руската църква“.
В разговор с Ховорун, той подчерта колко важно е, че разколът, който е засегнал особено държавата и обществото в Украйна, е приключен. „Преди това един православен е имал два варианта – или да принадлежи към Московската патриаршия, или към една от двете схизматични групи. Ако би се присъединил към някоя от тях, той е вярвал, че излага на опасност самото спасение на душата си. След началото на войната изборът стана тежък за съвестта на мнозина, които, макар да не са искали да зависят духовно от Москва, искат също да принадлежат към канонична и призната църква. Заради това много напуснаха църквата на Московската патриаршия, докато някои временно решиха да се присъединят към Гръкокатолическата църква и други спряха въобще да се черкуват. Днес повечето са се присъединили към автокефалната църква на Украйна. Сега православните украинци имат два добри избора, т.е. между Московската патриаршия и Украинската православна църква, която не е зависима от руската държава. Това е допринесло много за подобряването на условията в свобода на съвестта в страната“.
Ховорун и Clark, а също и митрополитът на Вселенската патриаршия А., и руският свещеник З. са съгласни: в Украйна ще бъде създадена система на „двойна юрисдикция“ поне в средносрочен план, като тази в Естония и Молдова. Съвместното съществуване на двете юрисдикции ще продължи – нещо, което подхожда в демократично общество и дава свободно решение на всички хора“, казва Ховорун. „Епифаний поменава Кирил, опитва се да се примири, показва открито приятелско поведение. От друга страна, Московската патриаршия се намира в трудно положение. Преди, когато независимите от Москва църкви бяха в схизма, основният аргумент за съществуването на Московската патриаршия в Украйна беше каноничността. Сега Московската патриаршия не може да се позове на нея и затова прибягва до софистиката – даже разпространява, че Вселенската патриаршия е изпаднала от православието, че Вартоломей дори не вярва в Бога и че Църквата на Гърция е дяволска парасинагога[3]. Виждам, че Московската патриаршия има проблеми със способността за разбирателство. В крайна сметка Русия има интерес да продължи разделението в Украйна и църквата й допринася в това. Колкото украинското общество е разделено, толкова е по-лесно да бъде контролирано.“
В Украйна обаче преобладава спокойствието: „Ние не сме имали много промени в демографията на вярващите, тъй като не сме имали насилствени инциденти, за които Москва говори – казва Ховорун и добавя: – Около петстотин енории гласуваха да преминат от юрисдикцията на Москва към тази на автокефалната църква“. Clark описва църковната ситуация на Украйна като стабилна, а изтъква, че схизмата между Москва, от една страна, и Константинопол и църквата на Гърция, от друга, не се основава на богословски, а на еклисиологични причини. „Москва не обвинява Константинопол за ерес и за грешка във вярата, а за нарушение на каноничното право. Трябва също да се отбележи, че именно само Москва говори за схизма, но не и Константинопол – Вартоломей все още поменава Кирил. Освен това да не забравяме и че православната история е белязана от драматични разводи, а също от великолепни помирения“, намеква той.
Може би трябва да изчакаме бъдещите наследници на Кирил и на Путин, за да се възстанови общението между Москва и Църквата майка в Константинопол. Следващото поколение може да намери изход от вечния и мъчителен въпрос за идентичността и „предопределението“ на Русия – едно решение, което не се връща към амбицията за възстановяването на Рус или на някаква друга империя. Неуспехът на бързото налагане на руските позиции в целия православен свят, заедно със същевременния провал да се наложи Pax Russica в Украйна, може да извади руснаците от изолацията им и да им помогне да преодолеят имперския си синдром. Във всеки случай сигурно е, че в Украйна наративите на „Руския свят“ и „Третия Рим“ преживяха твърдо приземяване.
Превод от гръцки: Йоанис Каминис
 
Библиография
Bociurkiw, Bohdan. «Ukrainization Movements within the Russian Orthodox Church, and the Ukrainian Autocephalous Orthodox Church.» Harvard Ukrainian Studies 3-4/1, 1979: 92-111.

Bugorkova, Olga, και Natasha Matyukhina. Medieval Prince Vladimir Deepens Russia-Ukraine Split. 28 юли 2015. https://www.bbc.com/news/world-europe-33689641.

Fer, Andriy. «Not the Ukrainian Church, but the Church of Christ in Ukraine: (Supra)national Memory of the Ukrainian Orthodox Church.» 2019. https://nationalities.org/services/aop-file-manager/file/5cc5c39e3cd6de1700a7085e/ASN19-U7-Fert.pdf?fbclid=lwAR17z_EEX0lo3x7Wtl.1XB7U1GBzJmxmRNjbSZ5YkN_c1EFhLvPVylws1F-A.

Grytsenko, Oksana. After 100-Year Battle, Ukraine Wins Independent Church Finally in 2019. 23 Август 2019. https://www.kyivpost.com/ukraine-politics/after-100-year-battle-ukraine-wins-independent-church-finally-in-2019.html.

Hovorun, Cyril. Political Orthodoxies: The Unorthodoxies of the Church Coerced. Minneapolis : Fortress Press, 2018.

Kolesnikov, Andrei. History Is the Future: Russia in Search of the Lost Empire. 15 февруари 2018. https: //carnegie.ru/commentary/75544.

Liik, Kadri, Momchil Metodiev, και Nicu Popescu. Defender of the Faith? How Ukraine's Orthodox Split Threatens Russia. 30 май 2019. https://www.ecfr.eu/publications/summary/defender_of_the_faith_how_ukraines_orthodox_split_threatens_russia.

Losiev, Ihor. The Ukrainian Week. 8 ноември 2012. https://ukrainianweek.com/Society/64554.

Olszański, Таdeusz A. The Ukrainian Orthodox Church's Stance on the Revolution and War. 30 октомври 2014. https://www.osw.waw.pl/en/publikacje/osw-commentary/2014-10-30/ukrainian-orthodox-churchs-stance-revolution-and-war.

Petro, Nikolai. Russia's Orthodox Soft Power. 23 март 2015. https://www.carnegiecouncil.org/publications/ articles_papers_reports/727# ftn 15.

Plokhy, Serhii. Lost Kingdom: A History of Russian Nationalism from Ivan the Great to Vladimir Putin. New York: Basic Books, 2017.

Seddon, Max. «Putin and the Patriarchs.» Financial Times, Август 2019.

Ukraine, Chronicle of Terror:Religious Persecution by Pro-Russian Militants in East. Institute for Religious Freedom. 19 август 2014. https://old.irs.in.ua/eng/index.php?option=com_content&view=article&id=421:1&catid=34:ua&Itemid=61.

Uzzell, Lawrence A. THE KGB's Agents in Cassocks. 28 април 1992. https://www.csmonitor.com/1992/0428/28191.html.

Zhukovsky, Arkadii. Ukrainian Autocephalous Orthodox. 1993.

Ζιώζιου, Μαρίνα. Ο μητροπολίτης Ναυπάκτου Ιερόθεος για το Ουκρανικό. 2019a. https://www.ethnos.gr/ekklisia/ekklisia-tis-elladas/59122_mitropolitis-naypaktoy-ierotheos-yparhei-lysi-gia-oykraniko.

Λουδάρος, Ανδρέας. Κίεβο: Ο "Δούρειος Ίππος" της Μόσχας για την Κατάκτηση της Κωνσταντινούπολης. 4 октомври 2019α. 4%CE%B7%CF%82-%CE%BC%CF%8C%CF%83%CF%87%CE%B1%CF%82-%CE%B3%CE%B9/.

Μασσαβέτας, Αλέξανδρος. Στις άγνωστες γειτονιές του Κερατίου. Αθήνα: Πατάκης, 2017.

Τσιμπλάκη, Κάτια. Πανορθόδοξη Σύνοδος: Πώς θα βρεθούν μαζί μετά από 1.000 χρόνια όλοι οι ορθόδοξοι. 28 май 2016. https://www.cnn.gr/focus/story/33735/panorthodoxi-synodos-pos-tha-vrethoyn-mazi-meta-apo-1000-xronia-oloi-oi-orthodoxoi.

Бутусов, Юрий. Первый бой АТО 13 апреля 14-го-боевики Московского патриархата в отряде ФСБ Гиркина открывают огонь. 17 юли 2016. https://censor.net.ua/resonance/397750/pervyyi_boyi_ato_13_aprelya_14go_boeviki_moskovskogo_patriarhata_ v _otryade_fsb girkina_otkryvayut_ogon.

Кириллов, Дмитрий. "Невежество, безграмотность, дикость" как зачищают религиозный Донбасс. 24 юли 2019. https://ru.krymr.com/a/29388246.html.

Макаркин, Алексей. Что будет с РПЦ и ее прихожанами. Пять вопросов о церковном кризисе. 16 октомври 2018. https://www.vedomosti.ru/opinion/articles/2018/10/16/783837-chto-budet-rpts-ee-prihozhanami-pyat-voprosov-tserkovnom.

Савватеев, Евгений, и Богдан Кинащук. Вера во время войны. Как конфликт на Донбассе изменил протестантскую церковь. 6 ноември 2017. https://www.religion.in.ua/zmi/ukrainian_zmi/37970-vera-vo-vremya-vojny-kak.

 

 

 

 

 

[1] Всъщност според този план за въвеждане на нов режим за отдаване на автокефалия Вселенският патриарх е първият, който взема решение, а след него другите предстоятели изразяват своето решение, а онази църква, от която новата се отделя, има правото да възпре първата. Т.е. дава й се нещо като право на вето. Тя трябва да одобри случващото се. Всъщност това е доста либерално нововъведение, което самият патр. Вартоломей инициира с цел да предостави повече права на събратята си – предстоятели на останалите автокефални православни църкви. Изглежда духът на „разведряването“, отварянето на света през 90-те години на ХХ в. и стремежът му за отваряне на Православната църква към демократизиране е в основата на тази идея. Тя обаче, куриозно, но факт, срещна съпротива от страна на РПЦ, тъй като в нейния клир като цяло Вселенската патриаршия се схваща като едва ли не „отмираща институция“, която не само няма първенстваща роля в православния свят, а не би следвало да има каквато и да било роля. Така че идеята за споделяне на изключителните канонични прерогативи на Вселенската патриаршия с останалите предстоятели на православните църкви остана напълно недоразбрана от групата църкви около РПЦ поради факта, че тяхната еклисиологична концепция си представя йерархията в православието подобно на разклоненията в протестантския свят, където всички протестантски църкви са разположени в една плоскост и никоя няма никакви основания да предоставя каквото и да било на другите. Така срещата между двете концепции за мястото на поместните църкви в православието не се получи, те дори не успяха да се доближат. – Б.р.

[2] Терминът на гръцки е αποφαίνομαι и означава: 1. Изразявам мнение, поемам определена позиция относно една тема 2. Постановявам решение (за определен въпрос). Докато συναποφαίνομαι означава, че съизразявам мнение. Вж. Г. Μπαμπινιώτης, Λεξικό της Νέας Ελληνικής Γλώσσας, (Αθήνα: Κέντρο Λεξικολογίας, 2002) 260.

[3] Понятието в църковния език означава „еретическо сборище“. – Б.р.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org