BG | RU

КОГАТО ВЯРАТА НА МЛАДОСТТА СРЕЩНЕ СКЕПТИЦИТЕ, КРИТИЦИТЕ И ИДОЛИТЕ НА СЪВРЕМИЕТО

2020-11-19 12:52:08,

  

С Елизабета Георгиева (29 г.), Венцислав Чавдаров (27 г.) и Теодор Аврамов (26 г.) разговаря Сандра Керелезова

 

Наскоро, след като водих емоционална и почти безкрайна дискусия с един атеист, той най-накрая заключи: „Щом вярата те кара да се чувстваш по-добре, щом имаш полза от нея... няма лошо да вярваш...“. Днес има много духовни техники, чието практикуване може да ни накара „да се чувстваме добре“, да мислим позитивно, да „визуализираме“ прекрасното бъдеще, което ни очаква, да ползваме вярата като система от трикове за ума, която да ни помага да постигаме по-лесно земните си цели и стремежи. Всеки християнин обаче е наясно, че не заради това е бил пленен от Христовия път, а защото се е докоснал до Него, до Личността, до Истината, положила печат на скрижалите на сърцето му.

Тази решаваща среща с Истината може да ни сполети във всяка епоха, на всяко място и във всяка възраст. И макар и мнозина да подценяват духовната зрялост на младостта, тази жива Среща с Бога може да се случи именно в този „зелен“ период от живота ни и съдбовно да промени посоката на пътя ни занапред. Свидетелство за това са стотиците мъченици в християнската история, напуснали без време този свят, за да останат верни на Господа.

Всъщност един от най-ярките примери, че не бива да се отнасяме към младостта пренебрежителноь е авторът на Евангелието на любовта – свети Йоан Богослов, който бил най-младият сред апостолите и според някои предположения (колкото и хипотетични да са те) срещнал своя Спасител някъде между 22-рата и 25-ата година от дълголетния си живот. В тази именно „несериозна“ възраст Христос му поверява грижата за Своята майка и изсипва на Своя любим ученик неземния дар да пронизва с благодатното си слово цялата вселена.

От апостолските времена се пренасяме в злободневието тук и сега, за да разговаряме за християнството като начин на живот с трима съвременни млади хора. И тримата се намират между своите 20 и 30 години от житейския си път. Това са: Елизабета, която е част от протестантска общност, Теодор, който често пее на клира в православния храм, и Венцислав, който е активен член на своята католическа енория на мястото с най-силните католически традиции в България – град Раковски.

Бихте ли се представили накратко за нашите читатели?

Елизабета: На 29 години съм, от София. По професия съм сладкар декоратор и в голяма част от времето си се занимавам с това. В момента уча в Богословския факултет на Софийския университет, в IV курс съм. Същевременно работя и с деца в Библейско училище.

Венцислав:
Аз съм от град Раковски. На 27 години съм и съм заместник-кмет на община Раковски. Завършил съм право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

Теодор: Аз съм на известната с духовните си лутания възраст 26 години, от София. Наскоро бях приет като докторант към Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, като основните ми интереси са в сферата на съвременното богословие и неговата история, както и пастирските аспекти на литургиката. Ботаниката е неотменното ми хоби.

Дали изборът на вашия път във вярата в голяма степен е плод на семейната среда, на родителско влияние, или е изцяло лично търсене?

Елизабета:
Аз съм родена и съм израснала в протестантско семейство. Моите баба и дядо по бащина линия са били православно ориентирани, но не и посветени. През 90-те години леля ми по майчина линия е привлечена към Христос чрез протестантско-петдесетно движение. По-късно, по същия начин – и майка ми и баба ми. Тук се раждам и аз. Някак си „попаднала“ (вярвам неслучайно), родена в такава междинна среда, между православие и протестантство.

Първоначално вярвах с вярата на майка ми. В много случаи „виждах“ Бога през очите на баба ми и така – до тийнейджърската ми възраст, когато сърцето започна само да иска да търси и намира Бога. Да, вярата ми в голяма степен бе плод на семейството, но след това стана лично търсене.

Венцислав: Тъй като Раковски е познат с това, че е единственият изцяло католически град в България, като много други мои приятели, родени и израсли тук, и аз съм бил кръстен в Католическата църква. Впоследствие обаче сам избрах да практикувам моята вяра. Всичко това стана на един детски лагер, организиран от църквата, когато бях в 3-ти клас. Лагерът беше сред природата в планината и се почувствах така, сякаш бях по-близо до Бога.

Теодор: Доколкото езикът на „духовното търсене“ стана изключително популярен през последните няколко години, това е нещо, което никога не съм разбирал. За мен търсенето винаги е било свързано с намирането на нещо загубено. Търсенето на щастието, израз, който много обичаме да използваме, а още повече моето поколение, често започва да прилича на безцелно лутане.

Семейството ми винаги е било вярващо, но конкретиката на тази вяра след преждевременното прогонване на родителите ми от една от известните софийски православни енории (поради липсата на правилните етнико-езикови качества) приема не толкова църковни форми. Поне така беше допреди 5–6 години. Баща ми, композитор, от малък негласно ми е напомнял мотото на Бах: „За слава Божия и в служения на ближния ми“. Майка ми, актриса, драматург и писателка, провеждаше практическата част на това възпитание. Върху тези основи, най-вероятно благодарение на тях, попадайки на благодатната почва на Богословския факултет, най-накрая започнах да разбирам за какво става дума. За избор обаче не мога да говоря. Виждам го само ретроспективно като правилен, а пътят е безкраен.

Всъщност защо вие двамата – Елизабета и Теодор, решихте да учите в Богословския факултет?

Елизабета: От стремеж към Бога. Този глад, който душата ми изпитваше тогава (и сега), ме доведе тук, от една страна, а от друга, любовта към децата и работата с тях.

Теодор: Поради основната движеща сила на човечеството към неограничен прогрес – мързела. Трябваше няколко месеца след завършването на средното ми образование да замина за Англия, където да уча океанография. По-голямата част от свободното ми време преди беше прекарвано под вода и тази специалност изглеждаше най-адекватна. Но Англия е далече, а аз, макар и типично тийнейджърски наперен, бях с ясното съзнание, че малко по-обща хуманитарна подготовка би била добре дошла. Изборът беше между философия, археология и богословие. Към последното бях подбутнат по неясни причини. Все още нямам представа. Но кандидатствах единствено там, бях приет, влюбих се и останах.

Предполагам, че и тримата имате приятели, които не са вярващи и възприемат странно възгледите ви, и особено на вас, двамата – избора ви да учите богословие...

Елизабета: Разбира се, имам приятели, които не са вярващи. Стигали сме до спорове, но въпреки това приятелството ни се е запазвало. Въпросът, който най-често са ми задавали приятели, а и не само, е бил: „Ами след това... Какво ще работиш“? Сърцето ми немалко пъти се е свивало, когато е трябвало да отговарям на този въпрос, имайки предвид ситуацията в страната ни и че все още часовете по религия не са пълноценна част от учебната програма. И накрая винаги завършвам с думите: „Бог ще промисли“.

Венцислав: Имам приятели, които не са вярващи, но това не им пречи да приемат възгледите, свързани с вярата. Все пак съществува съждението, че не всеки, който ходи на църква, е добър човек, както и че не всеки, който не ходи на църква, е лош човек. В подкрепа на това Блез Паскал, един от малкото вярващи учени, след като бил запитан защо вярва, отговорил: „Ако аз вярвам и Бог съществува, логично е аз да отида в Рая. Ако вярвам и Бог не съществува, пак печеля, защото църквата ме учи само на любов и разбирателство“.
Теодор: Когато започнах в първи курс – за почти всички това беше странно. Всеки, който изведнъж открие ново хоби, простете аналогията, бива гледан от обичайното си обкръжение с известно недоверие и силна убеденост, че това е или временно залитане, или някаква мания, която все някога ще премине. След вече 7 години почти всички са наясно, че това няма да стане. Всъщност доста бързо го разбраха. След това започнаха да се задават въпроси, първоначално шеговито-враждебни, а по-късно – сериозно и в дълбочина. Вече една част от тези едновремешни приятели засичам по типичните неделни постлитургични събирания по софийските паркове и кафенета.

Тео, ти пееш на църковния клир. Какво е преживяването? И какво мислиш за нуждата от православно богослужение на български език? В каква степен това може да привлече повече млади хора в храма?

Попадането ми на клира е чиста случайност – нещо, което всъщност всеки християнин знае, че не съществува. Да опиша усещането си, докато пея, ми е много трудно. Това е личен опит, който не може да се сподели пълноценно, най-доброто в този случай е личното преживяване, изпитването. Има огромна нужда от добре подготвени църковни певци, а вече има и достатъчно достъпни възможности да получиш такава подготовка. Що се касае до „привличането“ на повече млади хора към храма, все повече се убеждавам, че улесняването на първия пласт от техния опит (онова, което те ще чуят, помиришат и видят при първото си съзнателно влизане в Църквата) в повечето случаи е ощетяване. Нерядко ми се е случвало, докато с няколко души разсъждаваме за дадена дума от изключително богатия ни литургичен език, да ни се открива колко беден е родният ни език, поне както ние го използваме. Много повече ме притеснява не толкова целта, колкото нейната аргументация, особено когато става дума за преводите на съвременен език. Да, би било хубаво да разбираме и с известни усилия могат да се открият преводи на почти всички богослужебни текстове. Ако обаче сведем всичко до езика, има риск от едно свръхрационализиране. Балансът между разум и сърце е особено важен по отношение на автентичното ни съпричастие в богослужението (важно е тук разграничаването между разум и ум), което винаги асоциирам с ученическото тъждество между знание и повторение. Повторението, свързано с църковния живот, е по-лесният и радостен път към разбирането. Под повторение имам предвид съучастието в литургичното богатство на Църквата.

Кои са клишетата, които често чувате по адрес на съвременните християни и които лично сте се опитвали да опровергавате?

Венцислав: Едно от най-големите клишета според мен, чрез което е актуално да се оплюват съвременните християни, е, че Църквата продължава да бъде инструмент за контролиране на масите. Този израз, превърнал се в слоган, се опровергава по един елементарен начин. Още в началото на Битие, първата книга от Библията, Бог разрешава на Адам сам да избере имената на животните и растенията, т.е. да направи света, който е Божие творение, удобен за него. Разбира се, всички знаем, че не трябва да разбираме всичко, описано в Стария завет, буквалистично, но там ни се разкрива именно истината, че Бог дава на човека свободата на личния избор. По тази логика действа и Църквата, тя предоставя в ръцете на човека все по-голяма свобода в избора, който той може да направи.

Има теми за младия човек, свързани с вярата и съвременния свят, които го поставят пред сложни дилеми. Една от тях е интимният живот преди брака. Колко трудно е един млад човек в съвремието ни да се придържа към тази ценност и дали тя всъщност е определяща за християнската съвест? Някой би казал, че днес хората не се задомяват на 16 години...

Елизбета: Тази ценност би трябвало да се заложи в семейството. До ден днешен си спомням „заповедите“ на майка ми по този въпрос. Със сестра ми бяхме много малки, когато тя ни казваше какво не трябва да правим с момчетата. Не ни обясняваше защо. По-късно в Църквата разбрахме: „Женитбата нека бъде на почит у всички, и леглото неосквернено; защото Бог ще съди блудниците и прелюбодейците“ (Евр. 13:4). Запазването на тази ценност е едно велико благословение. Трябва обаче да се обяснява и да се говори на по-младите по разбираем и достъпен начин.

Това е борба. Но там, където има желание, Бог помага. Другото е оправдание.

Венцислав: Все повече теолози, а дори и самият папа Франциск говорят за това, че когато имаш намерение да се венчаеш за този човек, връзката с партньора всъщност е благословена от Бога и сексът преди брака всъщност е един възвишен акт на любов.

Теодор: Никой не е казал, че Пътят ще е лесен. За мен е интересен въпросът за постфактум целомъдрието. Защото действително много малко хора се задомяват на 16 години, но още по-малко от същата възрастова група попадат в Църквата. В моя опит това – като съзнателен личен избор – се случва малко по-късно, без да създавам аксиоми, разбира се. Твърдението „пътят е по-важен от дестинацията“ за мен винаги е звучало странно, но вярвам, че когато става дума за живота на един християнин, Пътят, вече оличностен, е покана към подвиг, към радостна борба, първозададените критерии на която могат да помогнат или да попречат, но не са крайното сечение между светлината и мрака.

Над 50 % от българските деца са родени при родители без сключен брак. Разбира се, когато Църквата кръщава едно дете, за нея няма значение дали то е родено в брак или не. Но тази статистика ни дава представа за факта, че много млади семейства в България възприемат брака като ненужна формалност...

Елизабета: Бракът е посвещение. Тайнство, което Господ с радост благославя, и вярвам – то дава специфична благодат за живот. Без Неговата помощ ще ни бъде много трудно да се справяме дори и с малките ежедневни неща. Гаранцията в брака е, че когато човек моли Бога, Той помага. Може би отговорът невинаги е това, което сме очаквали, но със сигурност Христос не ни оставя сами.

Днешният човек обича да е свободен от отговорности, да пребивава в комфорта на свободата. Мислим си, че в брака ставаме роби на другия. Едва ли не – негова собственост. Бог обаче ни учи, че в брака един на друг служим, в брака един друг издигаме. Незнанието, неразбирането и неосъзнаването на Божията идея за брака вероятно е основната причина, поради която много млади хора не сключват брак. Дори и християни. Лично аз доста съм разсъждавала по тази тема и съм стигнала до заключението, че ако не мога да се посветя на Господа, то няма да мога да се посветя и в брака на партньора си. Това е ключовата дума – посвещението. Страх ни е да се посветим, да отдадем себе си изцяло на другия. Не можем да направим това, което Христос направи за нас – пълно отдаване на кръста.

Венцислав: Вече споменах за правото на свободния избор в личния живот. Съвременната тенденция да не се сключва брак обаче не се забелязва в моя роден град. Тъкмо обратното – тук по-голямата част от младите хора сключват и граждански, и църковен брак. Това е така, защото за вярващия човек е от основно значение Бог да благослови съюза му с най-важния за него човек.

Теодор: Имам чувството, че тайнствата, особено в България, някак са фрагментарно възприемани, извън цялостния живот в Църквата, разбирани по странен начин като узаконяване на собствените ни действия. А бракът е тайна, между Христос и Църквата. Поради простата причина, че самият аз все още не съм прекрачил прага на това тайнство, не бих си позволил да говоря теоретично за нещо, което най-пълно се разбира от „практикуващите“.

Важно ли е за вас човекът, когото сте избрали да е до вас в живота, да изповядва християнската вяра? И ако предположим, че принадлежи към различна от вашата християнска деноминация, как ще решите въпроса в коя именно традиция да бъдат възпитани децата ви например?

Елизабета: Ще отговоря само с една дума: любов. В тази „традиция“ се съдържа всичко. Който има уши да слуша, нека слуша …

Венцислав: Ако едно дърво има едни и същи корени, един ствол, но различни клони, това не означава ли, че това дърво е едно и също?! Основната философия на християнството е, че Бог е любов, а празнуването на повече празници е само един прекрасен привкус на традицията.

Теодор: Не е определящо, но чисто практически за мен е трудно да си представя подобен живот. Казвам го не без опит. Подобно съчетание налага изключително сложни изисквания и върху двамата, които, стига хората действително да са пламенни, в един момент карат човек да избере дали да отиде на едното или на другото богослужение. За не чак толкова пламенни двойки не виждам сериозен проблем, поне не и по отношение на практическата част. Възпитанието на децата е по-сложен въпрос и понеже все още нямам личен опит, не смея да теоретизирам. Огромно облекчение е за мен, че понастоящем не ми се налага да избирам.

Друг така дискутиран в съвремието въпрос е за отношението на християнството към хомосексуалността. Някои окачествяват разбирането на християните дори като хомофобско или поне като нещо ретроградно, останало в миналата ера, особено за един млад човек...

Елизабета: Придържам се към принципа „Обичай човека. Мрази и бори се с греха, който лесно ни оплита“. Лично за мен хомосексуалността е болест. Имам приятели и познати, които са с хомосексуална ориентация. За съжаление те не осъзнават, че страдат. Говорили сме доста по темата и това, което разбирам, е, че те са объркани. Повечето твърдят, че са се родили „така“. Опитвам се най-вече с Божията помощ, с много любов и мъдрост заедно да достигнем до истината. Истината за сътворението на мъжа и жената, на два пола.

Знам, че на Запад в някои протестантски общности приветстват хомосексуалния начин на живот. Но не бих се съгласила с това. Ще си позволя по спомен да цитирам думите на един пастор, който казва така: „Да, Бог ни приема такива, каквито сме. Но толкова много ни обича, че няма да ни остави да бъдем същите!“.

Венцислав: „Въпросът е в това дали човек е с добра воля и търси вярата в Господа. Кой съм аз да съдя хомосексуалната общност?“ Мисля, че тези думи на папа Франциск ясно показват отношението на Католическата църква към хомосексуалните.

Теодор: Бих казал, че историческите предпоставки, които определят визията, квалифицираща християнската визия като ретроградна, са продиктувани от едно прогресивно виждане за историята, което я обрича именно на обратния процес. Но не бих посмял да говоря за нещо, за което само Църквата може да се изкаже уверено, винаги обаче се поддавам на изкушението да „маркирам“ грешките в подхода към един проблем.

Днес непрестанно говорим за „успешни хора“. Можеш ли да бъдеш успешен човек според съвременните критерии за това и едновременно с това християнин по дух и дела? И изобщо какво означава за вас да бъдете успешни хора?

Ами аз от малка съм скарана със светските стандарти за успех. Например когато бях малка, децата често ми казваха: „Не си висока колкото трябва“, това в рамките на шегата, разбира се. За мен дефиницията за успех е заложена в думите на апостол Павел: „всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко, и считам всичко за измет, само Христа да придобия…“. (Фил. 3:8). За християнина истинският успех е съчетание между сърце и дела. Иначе в светски аспект виждаме колко относително понятие е успехът – в зависимост от мястото и средата. Например ако живееш в някоя традиционна ромска общност, ако не си се оженил или омъжила до 20-годишната си възраст, ти си „неуспял“ човек. Но за същия човек извън тази общност биха казали тъкмо обратното: „Той успя да се интегрира. Успя да направи кариера. Успя да завърши висше образование“.

Венцислав: Да бъдеш успешен човек означава задължително и да си добър християнин. Да бъдеш успешен човек означава да даваш повече от себе си, да не се „пестиш“. Да погледнем например седемте основни гряха според християнската традиция. Един от тях е мързелът, завладял съвременните млади хора. Ако си успял да се запазиш от този грях, това означава, че си успешен, защото вършиш с радост всичко, което искаш да осъществиш в живота си.

Теодор: Красотата, както и представата за успех са в окото на наблюдаващия. Никога не съм мислил дали някой е успешен или не. Знам какво трябва да направя. Често не стигат сили. Още по-често ме спират вътрешни противоречия и колебания. Може би балансът и взаимодействието между тези три неща е форма на успех.

В очите на много млади хора днес християнството не е учение на свободата, а на ограниченията – да спазваш правила, „догми“ и т.н. Чувствате ли по някакъв начин тежестта на твърде много ограничения в християнското учение?

Елизабета: Чувствах подобна тежест в тийнейджърските си години, когато възрастните често не успяваха да слязат на моето ниво на разбиране и да ми обяснят нещата по-близо до моята камбанария. Около мен бяха само правила и спазване на норми, но нямаше кой да върви с мен и да ме научи. С течение на времето разбрах, че най-добрият учител е любовта. Христос не може да ни поставя неразумни граници и тежести. Той ни води първо към тяхното опознаване и разбиране. След това изпълнението става по естествен начин.
Един от любимите ми псалми е 119 – в него цар Давид ни е оставил едно послание на любов към Божия закон: „В пътя на твоите изявления се радвах толкова, колкото в цялото богатство…“; „… слугата Ти размишляваше за Твоите наредби. Твоите свидетелства наистина са моя наслада и мои съветници“ „… ще се наслаждавам в твоите заповеди, които възлюбих“. Когато човек не е сигурен в любовта на този, който поставя правилата, не може да разбере, че те са полезни. Може би това е и основният проблем на Църквата днес, любовта.

Работя с деца в Библейско училище и процесът на обучение при тях е изключително вълнуващ и деликатен. Те тепърва чуват за Бога. Тепърва усвояват вярата, сърцето се докосва до една непозната Личност. Ако не им представя тази Личност на първо място като любяща, след това като грижовна и милостива и в същото време като строг и справедлив Бог, аз няма как да ги убедя, че правилата и нормите, които Той ни е поставил, са полезни за нас и за връзката ни с Него. От друга страна, ако не я усетят у мен тази любов и сигурност, никога няма да ми се доверят, че ги уча на нещо добро; няма да ме допуснат до себе си и до вътрешния си свят. Затова, на първо място, трябва да показваме любов. След това, където Бог отвори възможност, да обучаваме другия с търпение в Божиите закони.
Ако любов нямам, нищо не съм. Нищо не мога да дам.

Венцислав: Логично, ако един правен ред изпадне в безправие, той е равен на анархия. Спазването на правила е традиционно за хората и не е нещо, което религията е наложила. Това е известно още от времената на шумерската цивилизация.

Теодор: Бунтът против догматите се е запалил преди повече от век. Става ярък към средата на миналия век. Вече започва да изстива. Въпросът е да се бди какво наистина е догмат на вярата и какво е убеждение, утвърждавано чрез многократно повторение. Дисертацията ми е именно върху един американски историк, Ярослав Пеликан, който през споменатия „ярък“ период на бунт стои като един от малкото защитници именно на догматите на Църквата. Бих подканил всички да се обърнат към негови трудове, ако имат концептуален проблем с догматите. За жалост все още много малко е преведено.

Доколко си позволявате да се впускате в спорове за вярата? И какво означава да благовестиш в съвременния свят?

Елизабета: Много харесвам думите на Блажени Августин относно споровете и различията: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, а във всичко – любов“. И отново стигнахме до любовта. Така подхождам относно споровете за вярата, особено когато съм наясно, че човекът отсреща не е достатъчно компетентен по въпроса.

Според мен да благовестиш в съвременния свят означава да живееш на дело, а не само на думи вярата си. Харесвам поговорката „Не го слушай какво приказва, наблюдавай го как живее“.

Венцислав: Често се впускам и се паля в спорове за вярата, но и аз мисля, че да благовестиш в съвременния свят не означава да защитаваш доктрината на Църквата. Да благовестиш означава да даваш пример, достоен за следване. Аз лично не бих определил себе си като съвременен благовестител, а и не си го поставям за цел.

Теодор: „Яко дим…“ е единственото нещо, което искам да направя, когато започне да се говори на „духовни“ теми. Мястото за подобни разговори е на амвона. Това е и благовестието, без значение в кой свят. Поне когато става дума за свещениците и епископите. За народа Божий, както е било винаги, благовестието е живот в Христа. „Другите“ обикновено първо чуват Словото, обърнато на дела.

Кои са вашите емблематични слова от Новия завет, които ви подкрепят в трудни моменти?

Елизабета: Не са едно или две, но сред тях са едни думи от Съборното послание на апостол Яков: „Считайте го за голяма радост, братя мои, когато падате в разни изпитния, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда твърдост...“.

Венцислав: „Бог е любов...“

Теодор: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми…“

Ще посочите ли заглавия на ваши любими книги, които биха помогнали на някой млад човек да открие Христовите истини?

Елизабета: Православният път на митрополит Калистос Уеър, С Христос в училището на молитвата на Андрю Мъри и Борбата на Джон Уайт.

Венцислав: Колибата на Уилям Пол Йънг.

Теодор: Първата книга, която истински ме накара да се вгледам, бяха Дневниците на о. Александър Шмеман. Близо три години се връщах към нея отново и отново. Вече ми е все по-трудно да прочета повече от едно изречение. Сигурно и това ще се промени, когато съзрея малко. Понастоящем веднага бих препоръчал Пастирът на Ерм и За Апостолската проповед на св. Ириней Лионски. Докато Пастирът е бил част от някои ранни новозаветни канони, За Апостолската проповед е учудващо непопулярна творба. Представлява, грубо казано, кратък катехизис и преразказ и тълкуване на Христовия живот, без обаче да използва почти нито един пряк цитат от Новия завет. В целия текст има само два. За сметка на това е изграден изцяло върху Стария завет, което в общи линии е и начинът, по който Самият Христос е проповядвал, още повече християните от първото поколение. За съжаление в момента не е достъпен на български език, но не е непосилно да бъде открит на други езици.

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org