BG | RU

МАСКИТЕ НЕ СКРИХА НАШИТЕ ЛИЦА, А ГИ ПОКАЗАХА

2021-02-24 12:24:17, о. Стефан Стефанов

  

Вярата, вирусите и личбите

 

През 1820 г. Томас Джеферсън написал своята компилация Животът и нравственото учение на Исус от Назарет, придобила след публикуването ѝ през 1895 г. популярност като „Библията на Джеферсън“. Обемът на книжката не е голям – 64 страници, но в писмо до своя предшественик, втория президент на САЩ Джон Адамс, Джеферсън пише, че това е „най-възвишеният и доброжелателен морален кодекс, който някога е предлаган на хората“. В действителност синопсисът представлява рационалистическа интерпретация на Евангелията, от която са изключени всички пророчества, пасажи, описващи свръхестествени събития или изобразяващи Божествеността на Иисус Христос, както и всички Негови чудеса, в това число и Възкресението и Възнесението Му, и разбира се Троичността на Бога и вечният живот. „Благовестието“ на Джеферсън всъщност не съдържа блага вест. То завършва с погребението на Иисус в скалната гробна ниша, притулена с голям камък. Не се дава отговор къде е тялото Му – изгнило ли е, мумифицирано ли е, откраднато ли е? Този финал показва колко жалък е всеки опит да се пренаписва Евангелието. Въпреки очевидната несъстоятелност на подобен подход, от 1904 до 1950 г. изданието е връчвано на всеки нов член на Американския конгрес.

Своята „операция“ Джеферсън нарича „събличане на изкуствените одежди“, в които Иисус бил облечен от свещениците, и „извличане на чистите принципи“, които Той проповядва. Джеферсън е извършил в буквалния смисъл операция на Евангелието, като е използвал бръснач и лепило – рязал, залепвал, докато се получило нещо, което удовлетворявало неговите разбирания и представи.

Тази операция е може би най-илюстративният пример как често хората подхождат към божественото – всеки се чувства в правото си да прекроява всичко по мярката и модела на своето разбиране и неразбиране. Най-несъстоятелното в подобен подход е очевидният нонсенс на това, че щом считаш за свое право да преправяш нещо, няма как то да е божествено. Божествено е това, което е над теб, а когато поставиш себе си над него, ти превръщаш в бог себе си. Опитът на Джеферсън показва, че никой не е застрахован от изкушението да върши подобни опити. Той е не само президент, но и виден политически философ, революционер, архитект, археолог, изобретател и основател на Университета на Вирджиния. Въпреки безспорните му ум, интелигентност и талант, въпреки преклонението, което изпитвал пред моралното учение на Иисус, жалкото му и смехотворно богословско новаторство не може да предизвиква у нас нищо друго освен съжалителна насмешка. Образът му ще остане изсечен на Маунт Ръшмор, а името му вписано в американската история, но не и в християнското богословие.

Скудоумни опити в същата посока малко по-късно прави друг безспорен гений на човечеството – граф Лев Толстой. Това е за да не си помислят някои, че само на американци са присъщи подобни девиации, а нацията, която граничи с Бога, е застрахована. Великият писател дори създава религиозно учение на свое име, което през следващите десетилетия привлича стотици хиляди последователи. Всичко започва от това, че умът на Толстой се е препъвал в чудесата на Христос и е отричал всичко, което не може да си обясни.

Съществува обаче и противоположна крайност – навсякъде да се виждат чудеса и всичко да се обяснява с чудеса. Това „богословско направление“ не е представено с гениални умове, но за сметка на това разпространението му е широкомащабно. Не става дума за времената, когато нивото на просветата е било ниско и мнозина са си обяснявали повечето природни явления като свръхестествени. Днес тези простонародни вярвания са запазени в сборниците с народните апокрифи и ги изучаваме като фолклор. На фона на своето време те са естествени и умилителни.

Стават обаче комични, когато се смени фонът. Когато през XXI век си обясняваме като чудо всяко нещо, което не можем да си обясним с разума си, вече е комично. Защото много често обяснението е просто, но не ни достигат разум и знания. Най-масов мащаб има заразата по-чудотворни икони. Снимки с примигващи и присветващи икони се разпространяват масово из Фейсбук, обявяват се за чудотворни и се приканват потребителите да ги споделят на своите страници, защото сбъдват всякакви желания. Не молитви, а желания. За молитва даже не се споменава. Достатъчно е една икона да е примигваща и присветваща, за да бъде обявена за чудотворна. И не можеш да убедиш хората, които си ги лепят по стените, че разпространяват суеверие. Или най-малкото, че се излагат.

Понеже живеем във времена, когато информационният поток ни залива и ние не сме способни да обработим такова количество и толкова противоречива информация, на помощ ни се притичват конспиративните теории. На самите тях също не трябва да се гледа с присмех и всичко да бъде отхвърляно априори. В част от тях също се съдържат неудобни истини, но точно покрай тази достоверна част минава и пълноводната мътилка от небивалици. Думата ми е, че трябва да усъвършенстваме сетивата си за разграничаване на истината от измамата, на достоверното от подмяната.

Когато вирусът на COVID-19 започна да залива света, лавинообразно нараснаха параноичните теории, които обясняват както неговата поява, така и неговото отсъствие. Сред християнските групи в социалните мрежи масово започна да се разпространява твърдението, че в Църквата не може да има вирус – „храмът е зона, свободна от ковид“, затова там не е нужно да се прилагат никакви предпазни мерки, а ако някой използва маска или дезинфектант, той е жалък маловерец. Много свещеници се заразиха, някои починаха, млади хора изгубиха живота си и въпреки това лепенето на етикета „маловерие“ не престава. Някои от починалите доскоро преди да се заразят, изповядваха такива възгледи, а после вече стана късно. Но незаразените продължават да настояват, че щом имат силна вяра, са недосегаеми за вируса. Или пък, че ако се заразят, това е станало, защото такава е била Божията воля. Божия воля може да бъде всичко друго, само не и да си поставяш предпазна маска. Защото Бог е длъжен да прави чудеса според фанатичните представи на един или суеверието на друг.

Не е ново под слънцето това. Св. апостол Павел пише, че „иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост“ (І Кор. 1:22). Той има предвид много случаи, описани в Евангелието – „Тогава някои от книжниците и фарисеите отговориха и рекоха: Учителю, искаме да видим личба от Тебе“ (Мат. 12:38). Знаем какво им отговорил Иисус: „лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Йона“ (Мат. 12:39). Да се искат, да се очакват и безусловно да се настоява за личби, знамения и чудеса от Бога, е признак не на дръзновена вяра, а на дръзко нахалство. Почти същото, което прояви изкусителят след четиридесетдневния пост на Христос в пустинята – „кажи, тия камъни да станат на хлябове“… „хвърли се долу“ (Мат. 4:3, 6).

Христос не е длъжен да върши чудеса, чрез които ние да доказваме своята вяра. Христос не слезе от кръста, когато искаха чрез това да докаже, че е Син Божи. Христос доказа, че е Син Божи, като остана на кръста. Христос е с нас, когато сме изкушавани, а не когато ние Него изкушаваме. Христос е с нас в страданието, в болестта, в трудностите, в бурите. Христос беше с учениците си в кораба, когато бурните вълни го заливаха. Той беше заспал на кърмилото, но беше с тях. Смъмри ги заради маловерието им, но ги избави от гибел.

В критични ситуации реакциите на хората са разнопосочни. Вярата ни е различна. Във време на изпитание се проявява колко ни е вярата – колкото синапово зърно или по-малко. Показва се каква е – дали тя ни защитава, или ние заставаме в самоуверената поза на нейни защитници. Изпитанията показват нашата същност. Ковид епидемията извърши това в буквален смисъл – маските не скриха нашите лица, а ги показаха.

В трудни времена още по-голяма сила придобива молитвата на псалмопевеца: „Научи ни тъй да броим дните си, че да придобием мъдро сърце“ (Пс. 89:12). Мъдрото сърце се познава по това, че не търси личби и чудеса, а във всичко около себе си, в целия свят, в целия живот вижда Божие чудо и с удивление и благодарност се прекланя пред него.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org