BG | RU

ЦЪРКВАТА, КУЛТУРАТА И РУСКИЯТ НАЦИОНАЛИЗЪМ

2017-02-15 11:52:35, Сергей Чапнин

  

Тезиси от изказване на асамблеята на Съвета по външна и отбранителна политика, 9 април 2011 г.

Когато размишляваме върху културата, национализма, езика и модернизацията, ние търсим правилната картина на света. Нещо ни подсказва, че сме я изгубили и че не можем по никакъв начин да я намерим. И че този проблем е неизмеримо по-голям от търсенето на конкретните механизми и инструменти на модернизацията.

Тук аз не си поставям за задача да представям позицията на Руската православна църква по тези въпроси. По-скоро това са размишления върху църковния контекст на проблемите, на които е посветена днешната ни среща.

Културата: постсъветското versus руското

В дискусията вече прозвуча, че ние се намираме в постимперско състояние. Дори две десетилетия по-късно ние не сме в състояние да говорим равнодушно за разпада на Съветския съюз. Все пак, както и преди, ние наричаме нашия свят руски. Ние искаме да говорим за руския народ и руската култура. Когато всичко това вече отдавна е съветско или, по-точно, постсъветско. И това не е някакво „замразено“, а активно развиващо се постсъветско. Аз съм убеден, че за описване на обкръжаващата ни действителност, ние използваме неверни понятия.

Ценностите на постсъветската култура са твърде противоречиви и не се побират в единна картина. Тези вътрешни противоречия са довели до това, че ние сме изгубили способността да говорим за себе си, за предците си, един за друг по положителен начин, да създаваме убедителни и привлекателни образи. Във всеки създаден днес образ има някаква клопка – нещо идеологически неприемливо или издевателско, или картонно-пластмасово.

Нито във високата култура, нито в масовата съществува положителен образ на съвременна Русия. Ние сами не се харесваме и сами един другиго не се уважаваме. Как тогава да претендираме да се харесваме на останалите? И какво модернизиране може да съществува тук.

Отсъства цялостен образ на настоящето. Образът на миналото е митологизиран, в него има проявление на героичното и табуизиране на трагичното. Няма и ясен образ на нашето бъдеще.

В центъра на националната система от ценности и едновременно с това, с всички плюсове и минуси, в центъра на новата ни национална митология се намира само едно събитие – Великата победа във Великата отечествена война. И тази победа се възприема като единственото „свещено“ събитие от нашата история през ХХ век. Празнуването на Деня на победата е конструирано като религиозно действие, в което участват – или на което, най-малко, поне съчувстват – мнозинството руснаци.

Така се формира подобие на гражданската религия със свои правила и ритуали. Темата за победата е толкова „свята“, че за нея може да се говори само в тези рамки, които са усвоени от масовото постсъветско съзнание.[1]

Когато в основата на тази гражданска религия лежат езически ценности, смисли и символи, само отчасти модернизирани от комунистическата пропаганда.

Ритуалните форми на тази религия, в частност, предполагат всеобщо поклонение пред огъня. Нека да се замислим: и ръководителите на държавата, и простите граждани идват да се поклонят на огъня, който се бълва от лежащата на земята петолъчка…

Огънят – това е многозначен символ. В рамките на християнската култура следва да бъде различаван огънят на Божието явяване (като например образа на горящата и неизгаряща къпина) от огъня на съда и проклятието: „идете от Мене, проклети, в огън вечний“ (Мат. 25:41).

Само че огънят, който излиза от земята, винаги е образ на ада, на геената огнена, на Божия гняв… Даже представители на Църквата обаче, включително нейни йерарси, продължават да участват в този странен за сегашните дни ритуал. Отделни свещеници са готови да отидат и още по-далеч и да признаят, че вечният огън – това е гражданска светиня.[2] На тази формула следва да бъде отделено особено внимание. От християнска гледна точка съединяването на тези две думи е нещо невъзможно. Светостта е качество, което е неотделимо от Бога. Всичко останало пък е свято само дотолкова, доколкото се приближава до Него. Така че да се употребява понятието святост в светски, граждански контекст е невъзможно. Тази ситуация обаче се променя, ако настъпва формирането на гражданска религия, която изисква парарелигиозна риторика.

Какво ли обаче може да се случва с култура, в чийто център се намира „Денят на победата?“. Според мен в тази култура се формират твърде опасни черти:

- съхраняване и култивиране на „образа на врага“;

- тотална героизация на войната, превръщането й в една примитивна картина и забравянето на войната като трагедия;

- остро преживяване на накърнената национална гордост („Та ние победихме, а вижте сега как сме унижени“);

- примитивно (езическо) разбиране на патриотизма;

- оправдаване чрез победата на всичко, случило се с Русия през ХХ в. и преди всичко на тоталитарния режим и лично на Сталин.[3]

В последните години се изостря конфликтът между постсъветската гражданска религия и руската култура, вдъхновена от евангелския идеал.

Църквата и съвременната култура

Тук ние се приближаваме към един много важен въпрос: как Църквата се отнася към съвременната култура и какво място заема тя в нея?

Никой не провежда подобни изследвания, но е явно, че и Църквата няма единен (съборен) отговор. И едва ли Руската православна църква – голямата църква – може да сформира днес единна позиция по въпросите, които не са специфично църковни.

През втората половина на ХХ век в Църквата паралелно се развиват няколко до голяма степен самостоятелни субкултури, при което всяка от тях – пряко или косвено – претендира да бъде изразител на автентично църковния опит.

Първата църковна субкултура е готова да инкорпорира вътре в себе си елементи от съветската и прави това, като утвърждава, че съветската култура е по-християнска по своето съдържание в сравнение със съвременната масова култура.

Това е и най-многобройната група. В нея влизат практически всички неофити, в това число и приелите свещен сан за последните десет-петнадесет години. Естествено, в нея влизат и онези православни, които заявяват за своето членство в комунистическата партия[4] или откровено говорят за дълбоките си симпатии към съветското минало.

За тази група е характерен стремеж към социална и културна изолация заедно с крайно недоверие към каквито и да било форми на „западното“ – недоверие, което е оформено в цяла редица устойчиви митове. Тези митове като правило са специфично църковни:

- заплахата на икуменизма, който бива разбиран буквално като подчиняване на Православната църква от римокатолиците или протестантите;

- заплахата на „неообновленчеството“, под каквото се разбира всяко отстъпление от формиралите се в последните десетилетия богослужебни традиции;

- вярата в старци и в по-общ смисъл – потребността от суров, авторитарен стил на духовното ръководство;

- крайна степен на недоверие към държавата, водеща „антинародна политика“ и внедряваща свои средства за тотален електронен контрол: СНИЛС,[5] УЭК[6] и ювеналната юстиция, и др. под., при което всичко това трябва да се критикува не от граждански, а именно от богословски позиции.

Обобщавайки, може да се каже, че това е православие без традиции – т.е. усвоено без личния опит от общението, по книги или сурогатни курсове.

Представителите на това православие продължават да водят борба с църковните проблеми на отминалата съветска епоха – с икуменизма и с агентите на КГБ вътре в Църквата, само че днес това вече не са действителни проблеми, а фантомни болки.

В недрата на тази група се формира онова, на което поетът и публицистът Олга Седакова даде определението църковна идеология. Тази идеология „защитава своя адепт от срещата с реалността и от срещата му с Бога, като му предлага друг, по-добър свят, в който всичко е ясно и е правилно“.[7]

Да се приеме тази субкултура за православие е много просто, а да разбереш, че е именно субкултура, а не е самото православие – ето това е нещо много по-сложно. Тази субкултура е особено упорита и се старае да не пуска никого. Тези пък, които въпреки всичко успяват да „надрастат субкултурната църковност, биват оценявани от нея като горделивци, либерали, модернисти, апостати, рушители на църковните устави и пр.“.[8]

Втората църковна субкултура съхранява приемственост с църковната нелегалност от 30–50-те години на ХХ век, с преминалите през лагери и затвори свещенослужители с дореволюционно възпитание. Тази група съзнателно и последователно не приема нищо съветско, но прави това спокойно и неагресивно, разбирайки, че могат да минат много години за преодоляването на съветското даже вътре в църквата. Прот. Владимир Воробьов – ректор на Свето-Тихоновския университет – говори за недоверието вътре в Църквата като за едно „тежко наследство от съветското минало“.[9] При което тази втора субкултура е отворена към съвременната висока (не масова) култура.

Представителите на тази втора група добре разбират универсалния характер на източнохристиянската култура, но познават, обичат и ценят онези форми на културна традиция, които са се формирали в лоното на руското православие.

Тази църковна субкултура, която като цяло не е многобройна, се състои от две основни групи. Преди всичко това са няколко десетки свещеници от енории предимно в Москва и Санкт Петербург. Като църковни общини те са достатъчно затворени, само че мисионерската, образователната и благотворителната им дейност е известна в много по-широк мащаб.

Опора на тази група са свещеници, които понастоящем са на по 60–70 години, и не е ясно как следващото поколение ще успее да съхрани тези умонастроения. Какво от тях ще се съхрани? Какво ще претърпи изменения? Отговорите на тези въпроси днес ги няма.

На второ място са енориите на Задграничната църква (главно в Европа, Северна Америка и Австралия), състоящи се от потомци на бялата емиграция. Те също стават все по-малко…

В църковното управление представителите на тази група като правило не биват рекрутирани, поради което тяхното влияние в мнозинството от случаите може да бъде почувствано само на равнището на личното общуване.

Накрая, третата църковна субкултура – както и трябва да бъде в постмодерната епоха – от една страна, заявява връзката си с църковните катакомби или поне имитира такава връзка, но от друга – изцяло възпроизвежда съветската културна матрица. По същество тази група е съхранила стилистиката на съветската пропаганда, като само е заменила ред термини и понятия: Съветския съюз със Светата Рус, комунистически – с православен и т.н.

Вербалното и в по-широк план – публичното – изражение на тази група нерядко изглежда слабо убедително и дори карикатурно.

Ето например свещ. Александър Шумски коментира земетресението в Япония в портала „Руска народна линия“:

„Практически всички руски хора в един глас, без да са се уговаряли, твърдят, че ужасният природен катаклизъм в Япония е възмездие на тази страна за оскърбяването на нашето Отечество… След посещението на руския президент на Курилските острови в Япония тъпкаха негови портрети, горяха и разкъсваха руския флаг. Флагът на която и да било държава е най-важният й символ. Разкъсването и изгарянето на флаг означава символично унищожаване на съответната държава. След символичните действия, като правило, следват практическите. За тях се е готвила Япония. И ето че Господ й върна с бумеранг онова, което тя и заслужаваше за своите сбъркани символически действия и намерения“.[10]

Зад тези думи прораства образът на един жесток и безпощаден жрец на някаква национална вяра, който е готов да прокълне всичко, което извършва покушение срещу постсъветската гражданска религия.

Очевидно е, че третата група – това са носителите на полусектантското съзнание вътре в Църквата. Именно сред тях се рекрутират различните „затворници“ от типа на „пензенските затворници“[11] и повечето активисти на т.нар. „православни патрули“.

Национализмът

През последните три-пет години в Църквата расте вътрешно напрежение между формата (името) и съдържанието. Работата е в това, че в последните седемдесет години Църквата в Русия се нарича Руска православна (преди октомврийския преврат – Руска гръко-католична) и днес великорусите претендират за това, че според националната си идентичност Църквата трябва да бъде руска в тесния смисъл на думата.

В състава на Руската православна църква обаче влизат автономните, в по-голяма или по-малка степен самоуправляеми църкви Украинска, Беларуска, Молдовска и Прибалтийска. Така че, ако руският национализъм се превърне в основа на културната политика на Московската патриаршия, той неминуемо ще се заеме със сподавянето на останалите национални (местни) традиции. Желаната от националистите унификация обаче няма да се осъществи. Резултатът от това ще бъде противоположен – отделяне на общините, които се придържат към своите национални традиции.

В крайна сметка, това може да доведе до разпадане на Московската патриаршия и до съществено съкращаване на нейната канонична територия. По този начин руският национализъм днес следва да бъде определен като една от най-сериозните заплахи за Църквата.

И трябва да се каже, че патриарх Кирил зае много ясна, даже сурова позиция:

„Трябва да се създадат непоносими условия за дейността на каквито и да било радикални групи както сред етническите малцинства, намиращи се в диаспора, така и сред мнозинството от коренното население“[12].

В изявлението на патриарха след безпорядъците на Манежния площад нямаше и дума, нито дори намек за подкрепа или симпатия към руските националисти. И това предизвика недоумение, което беше грубо озвучено от Константин Кинчев, лидерът на рок групата „Алиса“, на среща с православната младеж:

„Искаше ми се Руската православна църква, а по-точно нашият патриарх Кирил, да не се бояха от думата „руски“ и да се обръщаха към нас като „руски братя и сестри“. Лично мене речта на патриарха след събитията на Манежа ме разстрои“.[13]

А две години по-рано патриарх Кирил за първи път заяви за съществуването на „Руски свят“. Формирането на тази концепция не е случайно – тя представлява опит за преодоляване на реалната заплаха от радикализация на руските националисти вътре в Църквата. Концепцията за „Руския свят“ трябва да доведе, от една страна, до локализиране на руския национализъм, а от друга – до представяне на руската култура като универсална християнска култура на славянските народи, а руския език – като език на едно международно общуване.

Как и върху какво да строим бъдещето?

Това не е въпрос на програми, нито на финансиране. Първата и главна промяна, която трябва да се случи, това е преодоляването на декларативния характер на нашата ценностна система. Ние вече сме свикнали, че разговорът за ценностите не задължава с нищо. Че просто може да се говори едно, а да се върши напълно противоположното… И никой няма да те осъди за това – това няма да се отрази на ничия репутация.

И това също е важна и много удобна част от постсъветската религия. Това, че аз сам избирам какви нравствени норми и принципи ще съблюдавам днес или утре.

Преодоляването на подобно раздвояване на съзнанието може да бъде извършено само чрез нравствено усилие. Каква е обаче мотивацията? Защо да се полага подобно усилие? И тук в ключов се превръща образът на бъдещето. Какво бъдеще ние виждаме за народа си? А за страната? Или за нашето семейство? Взаимното отчуждаване между държавата и обществото не дава възможност за намирането на генерален отговор.

Клопката е в това, че тук постсъветската гражданска религия вече не може да ни помогне. Тя „работи“ само тогава, когато обществото и държавата са изцяло обърнати към миналото. В тази координатна система не може да се оформи образ на бъдещето – той вече претърпя крушение на границата между 80-те и 90-те.

Да, и православието в Русия днес до голяма степен е обърнато към миналото, но то има есхатологично виждане и може да говори за мястото на народа в историята, да преосмисля миналото, да дава ценностни ориентири… Без обаче „ответни“ нравствени усилия на Църквата и на обществото всичко това ще остане само възможност.

Реално погледнато, има и друг сценарий: отказ от каквито и да било нравствени усилия, отказ от формирането на каквато и да било култура на бъдещето. И ние трябва да кажем, че за момента този сценарий е по-вероятен.

Въпросът е в това кой и какви усилия е готов да положи за решаването на тази задача. Ако вътре в страната не бъде формирана реална културна политика, тя ще бъде зададена изотвън. В условията на глобалното общество това не е толкова сложно.

Превод: Борис Маринов

 

[1] Затова и се приветстват филми от типа на „Ние от бъдещето“ („Мы из будущего“) и не се приветстват филми от типа на „Рио-Рита“ – за поражението на поколението на победителите.

[2] Свещ. Евгений Смирнов: „Колкото до Вечния огън – това е светски символ, но Църквата се отнася към него като към гражданска светиня. Та нали той е учреден не в чест на някой конкретен управляващ или на някоя конкретна идеология, а в памет на воините, отдали живота си за правото дело“ (Священник Евгений Смирнов: „Вечный огонь – это гражданская святыня“ – виж: http://skatinfo.ru/also/also_166.htmlн, към 5 октомври 2010 г.).

[3] „Виждам, че в страната расте печатането на тенденциозна, лъжеисторическа литература, включително на книги, възхваляващи Сталин и сталинизма. При което отсъства придържане към всякакви критерии за научно качество. Върви непосредствена пропаганда на сталинизма, пълно отричане на това, че Сталин е извършвал някакви престъпления“ (Медведев, Р. „В сталинской редакции“ – В: Московские новости, 15 април 2011 г. – http://www.mn.ru/society/20110415/301062130.html).

[4] Представителите на КПРФ (Комунистическа партия на Руската федерация) твърдят, че такива са около 30 процента.

[5] Страховой номер индивидуального лицевого счёта – индивидуален застрахователен номер на личната сметка. Б. пр.

[6] Универсальная электронная карта – универсална електронна карта, която в Руската федерация се явява едновременно идентификационно и платежно средство. Издава се на руските граждани безплатно – след подаване на лично заявление. Б. пр.

[7] Седакова, О. „Субкультура или идеология?“ – В: http://religo.ru/columns/14179.

[8] Петр (Мещениров), иг. „В защиту расцерковления“ – В: http://religo.ru/columns/13874.

[9] Воробьев, В. „Быть талантливыми, умными, самостоятельными и трудиться для Церкви“ – В: //http://e-vestnik.ru/church/prot._vladimir_vorobev_3103/.

[10] Шумский, А. „Конец японского чуда“ – В: http://ruskline.ru/news_rl/2011/03/14/konec_yaponskogo_chuda/.

[11] Или „пензенские сидельцы“ – група от 35 човека, последователи на Пьотр Кузнецов, оттеглили се през октомври 2007 г. на доброволно затворничество близо до едно от селата на Пензенска област в очакване на края на света, който според тях е трябвало да настъпи през 2012 г. в резултат от това, че Църквата не изпълнява възложената й мисия. Б. пр.

[12] „Изявление на Светейшия патриарх Кирил във връзка с безпорядъците на Манежния площад“ – В: http://www.patriarchia.ru/db/text/1341558.html.

[13] „Костю Кинчева расстроил патриарх Кирилл“ – В: http://kp.ru/daily/25661/823958/.

Любопитно е, че самият Кинчев, по свои собствени признания, е с български произход. Б. пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org