BG | RU

СЛОВО ЗА АПОКАЛИПСИСА

2017-08-03 14:25:08, Андрей Тарковски

  

Андрей Тарковски (1932–1986) е руски режисьор, едно от най-големите имена в киното на ХХ в. Син на поета Арсений Тарковски. Филмите му са образец за авторско кино, пропити с дълбока поезия и християнско светоусещане: „Иваново детство” (1962), „Андрей Рубльов” (1966), „Соларис” (1972), „Огледало” (1974), „Сталкер” (1979). През 1983 г. заминава за Италия, за да снима там филма „Носталгия” (по сценарий на Тонино Гуера), но става ясно, че филмът няма да може да се излъчи в СССР. Тогава, изтощен от дългите разпри със съветската цензура, Тарковски решава да остане на Запад. Оказва се, че е болен от рак на белите дробове, но въпреки всичко той успява да заснеме в Швеция своя последен филм завещание – „Жертвоприношение” (1986). Предложеният тук текст е на слово, изнесено от Андрей Тарковски в една лондонска църква по времето, когато той работи над постановката на „Борис Годунов” в „Ковънт Гардън”. Словото е записано на магнeтофонна лента и е публикувано за първи път в сп. „Искусство кино”, 1989 г., 2.

Не съм много свикнал с изказвания като това, което се готвя да произнеса, още повече на такова място, каквото е църквата. Изпитвам известни притеснения заради мирските си концепции. Но тъй като не се готвя да изнеса специален доклад, а просто ще се опитам да размишлявам какво означава Апокалипсисът за мен като художник, струва ми се, че това донякъде спасява положението и обяснява защо се решавам на подобна стъпка.

Самият факт на моето участие в този фестивал носи според мен напълно апокалиптичен характер. В този смисъл, че ако само преди няколко месеца ми бяха казали, че това е възможно, аз не бих повярвал. В последно време обаче самият мой живот е някак апокалиптичен, следователно и тази стъпка е съвсем естествена и логична.

 Апокалипсисът е най-великото поетично произведение, създадено на земята. Той е феномен, който придава израз на всички закони, наложени на човека свише. Ние знаем, че от много, много време вървят спорове по повод разночетенията на едни или други откъси от Откровението на св. Иоан. Тоест, казано най-общо, свикнали сме с това Откровението да се тълкува, да го тълкуват. А тъкмо това според мен не трябва да се прави, защото да се тълкува Апокалипсисът е невъзможно. В Апокалипсиса няма символи. Това е образ. А ако символите могат да се интерпретират, то образът не бива. Символът може да се разшифрова, по-точно от него да се изтръгне определен смисъл, определена формула, докато образът е нещо, което не сме в състояние да проумеем, а само да усетим и приемем. Тъй като съществуват безкрайно много възможности за неговото тълкуване. Той сякаш изразява безкрайно количество връзки със света, с абсолютното, с безкрайното. Апокалипсисът е последната брънка във веригата, в тази книга – последната брънка, завършваща човешката епопея, в духовния смисъл на думата.

Живеем в много тежко време, чиято сложност се усилва с всяка измината година. Въпреки че, ако поне малко познаваме историята, ще си спомним, че неведнъж се е говорило за наближаването на апокалиптични времена. Казано е: Блажен е оня, който чете, и ония, които слушат думите на пророчеството и пазят писаното в него; защото времето е близо.[1] И все пак условността на времето е толкова очевидна, че ние не можем с точност да определим кога ще настъпи онова, за което пише св. Иоан. То може да се случи утре, а може и след хилядолетие. В това е и смисълът на духовното състояние на човека, който трябва да чувства отговорността пред собствения си живот. Невъзможно е да си представим, че Откровението ще настъпи тогава, когато нашето време изтече. Ето защо не трябва да се правят никакви изводи от текста на Апокалипсиса по повод времето като такова.

Вие навярно сте забелязали, че в Апокалипсиса има много точни цифри, дати. Изброява се броят на жертвите и броят на праведниците. От моя гледна точка това нищо не означава, сякаш е образна система, която се възприема емоционално. Цифрите, някакви точни моменти, са важни в усета ни за човешката съдба, в знанието ни за бъдещето. Ще го обясня с един пример. От дете много обичам книгата Робинзон Крузо – винаги ужасно много ми е харесвало и е вълнувало въображението ми изброяването на онова, което е било изхвърлено на брега и става достояние на Крузо. Ние живеем материално, непрекъснато повтаряме за съществуването на пространство и време. Тоест ние живеем благодарение на тези два феномена, като сме им подвластни, доколкото те ограничават нашите физически рамки. Ала както е известно, човекът е създаден по Божи образ и подобие и следователно притежава свободна воля, способност за творчество. В последно време – не само напоследък, а и доста отдавна – често си задаваме въпроса: „А не е ли греховно въобще творчеството?”. Защо възниква такъв въпрос, ако ние със сигурност знаем, че творчеството ни напомня, че сме създадени, че имаме един Отец? Защо възниква такава, дори бих казал, кощунствена мисъл? Защото културната криза от последното столетие ни доведе дотам, че художникът не се нуждае от никакви духовни концепции. Все едно че творчеството е инстинкт. Знаем, че някои животни също притежават естетическо чувство и могат да създават нещо завършено във формален, в натурален смисъл. Да кажем восъчните пити, които пчелите създават, за да трупат там мед.

Художникът започва да се отнася към таланта, който му е бил даден, като към своя собственост, а оттук възниква и убеждението, че талантът с нищо не задължава. С това се обяснява и цялата тази бездуховност, която цари в съвременното изкуство. Изкуството се превърна или във формални търсения, или в стока за продан. Едва ли трябва да ви се обяснява, че киното изпада най-силно в това положение, тъй като е възникнало на панаира в края на XIX в., тоест с чисто комерсиална цел.

Неотдавна бях във Ватиканския музей. Там има огромен брой зали, посветени на съвременната религиозна живопис. И това трябва да се види, защото е ужасно. Простете, но наистина не разбирам защо тези произведения трябва да се излагат по стените на такъв музей. Как това може да удовлетворява религиозните хора, в частност църковната католическа администрация? Направо е поразяващо.

За съвременната криза. Живеем в погрешен свят. Човекът се ражда свободен и безстрашен. Но историята ни се състои в това да се скрием и защитим от природата, която все повече и повече ни принуждава да се сплотяваме. Ние общуваме не защото ни се нрави да общуваме, не за да получим наслада от общуването си, а за да не ни е толкова страх. Това е погрешна цивилизация, щом отношенията ни се градят на такъв принцип. Цялата технология, целият така наречен технически прогрес, който съпровожда историята, всъщност създава протези – той удължава ръцете ни, изостря зрението, позволява ни да се придвижваме много бързо. И това е от принципно значение. Сега ние се придвижваме неимоверно по-бързо, отколкото през миналия век. Но от това не сме станали по-щастливи. Нашата личност, нашата, така да се каже, personnalité, влиза в конфликт с обществото. Ние не се развиваме хармонично, нашето духовно развитие толкова изостава, че ставаме жертви на лавинния процес на технологичното развитие. Не можем да се измъкнем от този поток, дори много да ни се иска. В резултат на което в човечеството възникна потребност от нова енергия за технологично развитие и то откри тази енергия, но се оказа, че нравствено не е подготвено, за да я използва за своето благо. Ние сме като диваците, които не знаят какво да правят с електронния микроскоп. Дали да забиват с него пирони, или да къртят стени? Във всеки случай става ясно, че сме роби на тази система, на една машина, която вече не можем да спрем.

Ето защо в плана на историческото развитие ние престанахме да се доверяваме едни на други, да не вярваме, че можем да си помогнем един на друг (макар всичко да се е правило, за да оцелеем съвместно); по тази причина и всеки от нас персонално не участва в обществения живот. Личността няма никакво значение. Тоест, накратко казано, ние губим онова, което ни е било дадено от самото начало – свободата на избора, свободата на волята. Затова смятам нашата цивилизация за погрешна. Руският философ и историк Николай Бердяев много точно отбелязва, че в историята на цивилизацията съществуват два етапа. Първият – това е историята на културата, когато развитието на човека е повече или по-малко хармонично и то е на духовна основа; и вторият – когато започва верижна реакция, неподчинена на човешката воля, когато динамиката излиза от контрол, когато обществото губи културата.

Що е Апокалипсис? Както вече казах – това е образ на човешката душа с нейната отговорност и задължения. Всеки човек преживява онова, което е темата на Откровението на св. Иоан. Тоест не може да не го преживява. И в крайна сметка тъкмо поради това можем да заявим, че смъртта и страданието всъщност са равнозначни: ако страда или умира личност, или ако завършва исторически цикъл и умират и страдат милиони. Защото човекът е способен да понесе само този предел на болката, който му е достъпен.

За нашия конформизъм. В Откровението на Иоан е казано: зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си.[2] Тоест равнодушието, безучастието се приравняват към грях, към престъпление пред Твореца. И от друга страна: Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам. И тъй, бъди ревностен и се покай.[3] Накратко казано, това усещане за каещия се човек е, общо взето, началото на пътя. Такива усещания идват при различни хора по различен начин и в различно време. Да кажем, Достоевски. Съществува версия, че това е религиозен, православен писател, който е разказал за своите търсения и за свойствата на своята вяра. Струва ми се, че не е така. Достоевски е направил своите велики открития само поради това, че е бил първият от онези, които са доловили и изразили проблемите на бездуховността. Неговите герои страдат от това, че не могат да вярват. Те искат, но са изгубили органа на вярата си. Атрофирала е съвестта. И с всяка година Достоевски става все по и по-разбираем, даже модерен. Именно защото този проблем се разраства. Защото най-трудно е да вярваш. Защото да се надяваш на благодат е почти невъзможно. Разбира се, щастлив е човекът, който е в това състояние. Но далеч не всеки може да се похвали с това. А най-главното, за да се почувстваме свободни и щастливи, е безстрашието.

По някакъв вълшебен начин всички тези проблеми се заключават в Апокалипсиса. Апокалипсисът, в крайна сметка, е разказ за съдбата. За съдбата на човека, който е неразривен вътре в себе си между личност и общество. Когато природата спасява даден вид от измиране, животните не усещат драмата на съществуването. Ала тъй като човекът сам избира своя път благодарение на свободата на волята, той не може да спаси всички, но може да спаси себе си. Именно затова той може да спаси и другите. Не знаем какво е любов, ние с чудовищно пренебрежение се отнасяме дори към самите себе си. Неправилно разбираме какво означава да обичаш себе си, дори се стесняваме от това понятие. Смятаме, че да обичаш себе си означава да бъдеш егоист. Това е грешка. Защото любовта е жертва. В този смисъл, че човек не я усеща – това може да се забележи отстрани, от трето лице. И вие знаете, че е било казано: „възлюби ближния си като себе си”[4]. Тоест да обичаш себе си е сякаш основа на чувствата, мерило. И не само защото човекът е осъзнал самия себе си и смисъла на своя живот, но и защото винаги следва да започваш от себе си.

Аз не искам да кажа, че съм преуспял във всичко, за което ви говоря сега. И естествено съм далеч от мисълта да давам себе си за пример. Напротив, смятам, че всичките ми нещастия произтичат тъкмо от това, че не следвам собствените си съвети. Бедата е там, че и обстоятелствата са ясни, ясен е и резултатът, до който ще ни доведе този погрешен възглед за нещата. Но би било невярно да мислим, че Апокалипсисът носи в себе си само концепцията за наказание. Може би главното, което той носи, е надеждата. Независимо че времето е близо – за всеки от нас поотделно то действително е много близо – но за всички нас никога не е късно. Апокалипсисът е страшен за всекиго поотделно, но за всички нас в него има надежда. В крайна сметка тази диалектика, изразена по образен начин, е толкова вдъхновяваща за художника, че неволно се дивиш колко опорни точки могат да се намерят във всяко душевно състояние.

По повод гибелта на пространството и времето и на прехода им в ново състояние са изречени изумително прекрасни слова. По повод изчезването на пространството: звездите пък небесни паднаха на земята, както смоковница, разлюляна от силен вятър, хвърля незрелите си смокини; и небето се дръпна и се нави като свитък, и всяка планина и остров се отместиха от местата си.[5] Небето, което се дръпва и навива като свитък. Не съм чел нищо по-прекрасно. А ето и още за онова, което се случва след снемането на седмия печат. Какво може да каже който и да е художник за начина, по който всичко това е изразено! Как би могло да се изрази не само това напрежение, но и този праг! Когато (Той, тоест Агнецът – А.Т.) сне седмия печат, настана тишина на небето, около половина час.[6] Както казва един мой приятел – тук думите са излишни. Снет е седмият печат – и какво се случва? Нищо. Настава тишина. Това е невероятно! Това отсъствие на образ в дадения случай е най-силният образ, който изобщо бихме могли да си въобразим. Какво чудо!...

Моята идея е, че художественият образ в крайна сметка се явява чудо.

И ето още един откъс от десета глава. По повод на времето е казано също нещо красиво: И Ангелът, когото видях да стои на морето и на земята, дигна ръка към небето и се закле в Оногова, Който живее вовеки веков и Който сътвори небето и каквото е на него, земята и каквото е върху нея, и морето и каквото е в него, - че не ще вече да има време.[7] Това изглежда като обещание, като надежда. И все пак си остава тайна. Защото в Апокалипсиса има едно място, което изглежда напълно странно за Откровението. И когато седемте гръма проговориха с гласовете си, наканих се да пиша; но чух глас от небето да ми казва: запечатай това, що говориха седемте гръма, и недей го писа.[8] Интересно, какво Иоан е скрил от нас? И защо е казал, че нещо е скрил? Защо е тази странна интермедия, тази ремарка? Тези перипетии във взаимоотношенията между ангела и Иоан? Какво е, което не трябва да знае човекът? Нали смисълът на Откровението се заключава тъкмо в това, човекът да знае. А може би самото понятие за знание ни прави нещастни? Нали помните: „Защото голяма мъдрост – голямо страдание”[9].

Защо? Или е трябвало да се скрие от нас съдбата ни? Даден момент от съдбата? Аз например изобщо не бих могъл да живея, ако знаех пророчеството за собствения ми живот. Видимо животът губи всякакъв смисъл, ако аз зная как той ще свърши. Разбира се, имам предвид собствената си съдба. В този детайл се крие някакво невероятно, някакво нечовешко благородство, пред което човек се чувства като младенец – и беззащитен, и същевременно закрилян. Това е направено, за да бъде знанието ни непълно, за да не се оскверни безкрайността, за да остане надежда. В човешкото незнание има надежда. Незнанието е благородно. Знанието е вулгарно. Затова грижата, изразена в Апокалипсиса, ни дава в по-голяма степен надежда, отколкото да ни плаши.

И сега аз си задавам въпроса: какво трябва да правя, ако съм прочел Откровението? Напълно ясно е, че вече не мога да бъда предишният не само защото съм се изменил, а и защото ми е било казано: знаейки това, което знаеш, си длъжен да се измениш.

Във връзка с което започвам да си мисля, че изкуството, с което се занимавам, е възможно само в този смисъл, ако то не изразява единствено мен самия, а акумулира в себе си онова, което мога да доловя, общувайки с хората. Изкуството става грешно, когато започна да го употребявам в свой интерес. И най-главното, аз преставам да си бъда интересен. Може би с това започва и любовта ми към мен самия.

Искам да благодаря за поканата за днешната среща, макар и да не успях да ви открия нищо ново. Аз исках – и се получи – да размишлявам във ваше присъствие по такъв начин, че да се усети важността на днешния момент и процес. Вие ми дадохте възможността да стигна до някакви изводи и да изложа някои мисли, защото да размишляваш над това в самота, е невъзможно. Ето защо, подготвяйки се за работа над моя нов филм, готвейки се да извърша нова стъпка в тази посока, за мен е повече от ясно, че съм длъжен да се отнасям към това не като към свободно творчество, а като към постъпка, като към принуждение, когато работата носи не само удовлетворение, а е тежък, дори гнетящ дълг. Честно казано, никога не съм разбирал как художникът може да бъде щастлив в процеса на своето творчество. Или думата е неточна?

Щастлив? Не, никога. Човекът не живее за това да бъде щастлив. Има неща много по-важни от щастието.

 Благодаря ви много.

Лондон, 1984 г.

 

[1] Откр. 1:3.

[2] Откр. 3:15-16.

[3] Откр. 3:19.

[4] Мат. 22:39.

[5] Откр. 6:13-14.

[6] Откр. 8:1.

[7] Откр. 10:5-6.

[8] Откр. 10:4.

[9] Екл. 1:18.

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org