BG | RU

ЕВХАРИСТИЯТА НА ЦЪРКВАТА

2017-10-30 12:51:26, Калин Янакиев

  

Изказване на проф. Калин Янакиев пред аудиторията на Седмицата на православната книга във Варна

Ваше Високопреосвещенство, почитаеми отци, уважаеми гости, братя и сестри в Христа! Преди всичко искам да благодаря на организаторите на Седмицата на православната книга за поканата, която ми беше отправена, да говоря пред вас. Особено искам да благодаря обаче на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Йоан за това, че прочете преди публикуването й моята книга и благослови тя да бъде издадена. Аз особено държах на това тази книга да бъде видяна и преценена от архиерей и ако той я благослови, да я обнародвам. Това направих поради злонамерени към мен хора, които винаги са твърдели, че проповядвам неща, които никога не съм проповядвал. Разбира се, изборът на архиерей все пак бе моя работа и аз реших, че митрополит Йоан е този, на когото мога да имам доверие. Може би на края на онова, което ще кажа, ще стане ясно защо реших така и какво във времето назад ме свързва с митрополит Йоан. Така че още веднъж и специално му благодаря.

Няма да говоря тъкмо върху книгата и знаете ли с какво ще започна? Преди известно време, скоро след като книгата излезе, един вироглав, но иначе симпатичен на мен свещеник (впрочем от тази епархия) ме срещна на една научна конференция и ми заяви, че в тази книга аз всъщност не казвам абсолютно нищо ново и неизвестно и че това са неща, които всеки християнин и всеки църковен човек много добре знае. В известен смисъл следователно това беше упрек – защо си написал книга, изложеното в която всички знаят много добре. Вярно е, като грешен човек в първия момент се засегнах, но след това реших да помисля дали е истина това, което казва този вироглав и иначе много симпатичен свещеник. И ето – ако го срещна следващия път, ще му кажа, че то не е вярно. Разбира се, аз не претендирам да знам неща, които Църквата не знае. Не дай Боже! Там е работата обаче, че онова, което Църквата знае и винаги е знаела, често пъти се нуждае от възпомняне, от изваждане от дълбините на повърхността, защото макар Църквата да го знае, тя може да го спусне в реката на забравата – в Лета, в която са вярвали античните. И онова, което собствено е потънало в Лета и което аз искам да възпомня с това, което съм написал, е, че Църквата всъщност е невероятна радост, бездънна радост.

Ще трябва да признаем, че ние забравяме това, често пъти даже много го забравяме. Ще се съгласите, че сред нас има много хора, които се вълнуват дребнаво от това с олио ли, без олио ли трябва да постим, в кой ден какво да ядем, 40-ия рожден ден може ли да се празнува или не може (дори и такива работи чух)... Църквата се е превърнала за някои хора в много странна и измъчена домашна ритуалност: сякаш се намираме в дом, в който – а във всеки дом, разбира се, има домашен ритуал – този домашен ритуал се е изсушил, защото са изчезнали любовта и радостта и поради тази причина тя е като една угрижена домакиня в къща, в която любовта я няма, но която непрекъснато се грижи все пак семейството да седне в точно определения час, да се сервират точно определените блюда, да се проведат отново ритуалните разговори, които винаги водим. И го прави с изнервеност, защото това е единственото, което е останало от радостта и от любовта, която би трябвало да е съдържанието на този ритуал. Ще трябва да се съгласим, ще трябва да признаем, че за мнозина от нас тази бездънна радост, която е Църквата, е изчезнала и се е превърнала в съвкупност от стриктно, но измъчено спазвани правила.

И ето, макар да не съм казал нищо, което църковните хора не знаят, аз съм имал желанието (преди всичко сам за себе си, а след това и на другите) да припомня, че онова, което е Църквата, е невероятна радост.

Защо е невероятна радост?

Защото с извършването на Жертвата на Христос е дошъл, братя и сестри, краят на самия край, свършил се е свършекът, отминали са въздишките и въздиханията, всички сълзи са отрити. Защо? Защото съвсем не е тъй, както смятат протестантите – Христос съвсем не е платил със Своята Жертва просто откуп на Бога Отца, в резултат на което Той вече е снел от нас „запора”, който ни е наложил навремето, запора на живота – смъртта. Нищо подобно, Христос е приел преискрено като Свое човешкото естество и Го е отдал включително на смъртта. Само че, доколкото е Бог и човек, Неговата смърт не е просто претърпявана, а е и извършваща. И какво извършва със смъртта Си Христос? Той умъртвява смъртта. Това и протестантите знаят много добре, всички християни знаят, че с Жертвата Си, със смъртта Си, Христос „потъпка смъртта”. Но след като умъртви смъртта в Тялото Си, в Кръвта Си, това Тяло и тази Кръв не можеха да останат в земята, където остават мъртвите тяло и кръв. Те бяха възнесени там, гдето няма въздишки и въздихания, там дето е вечна радост, отдясно на престола на Отца, или по-точно, както го е видял св. Йоан Богослов в своето Откровение, посред престола на Бога видях Агнец като заклан. Но ето, същият Този Агнец посред престола, Който е „като заклан”, е жив во веки веков, както пак парадоксално го е видял св. Йоан Богослов. Там се намират отдалите се на смъртта Тяло и Кръв на Христос, там се намира Христос. Там е обаче нашето, човешкото естество. Човешкото естество вече е преминало през смъртта, смъртта за него е унищожена и то е положено в самия Бог, в сърцето на самия Бог, Христос е посред престола на Бога.

Това не е ли безкрайна радост? Но тя може би касае само Христос, а не и нас, чувам гласа на възразителя. Добре, Той е Бог и човек, преискрено е станал човек, в Себе Си е победил смъртта, възнесъл е нашето, човешкото естество, но го е възнесъл в Свое лице и е там, а ние чакаме и ще има да чакаме неопределено време, дорде векът на тоя свят не се свърши.

Не е така.

Не е така, ако четем внимателно библейските основания, които аз се опитвам в тази книга да чета. Защото в Своята прощална беседа, предадена ни в последните глави от Евангелието на св. Йоан Богослов, ясно е казано, че Христос отива при Отца, след като извърши Жертвата Си, и с извършването на Жертвата Си, за да „ни приготви там място” и за да изпрати оттам Духа, Утешителя. Ние обикновено не можем да вместим ясно функцията на това съвършително Лице на Пресветата и Единосъщна Троица, на Светия Дух. Е, в прощалната беседа у св. Йоан Богослов ясно е казано каква е домостроителната, каква е икономийната функция на Светия Дух – Той е Утешителят, Той е Онзи, Който ни дава утеха, и ние живеем с утехата от умъртвената смърт, от възкресеното и възнесеното на престола на Отца наше естество. И всъщност вкусваме тази утеха, вкусваме я от деня Петдесетница, когато в онзи велик ден в Йерусалим са се събрали юдеи и юдейски прозелити от всички народи под слънцето и са заварили дванадесетте апостоли, седнали пак там, в Сионската гòрница. Ние знаем какво са вкусили тези дванадесетимата – те са вкусили самия божествен живот, те са седнали отново с Христос на Трапезата, на тази Трапеза, която от този ден нататък никога повече не се вдига и не се е вдигнала. И затова веднага след това онези „около три хиляди, които повярваха” в същия ден Петдесетница на словото на апостолите, също седнаха на тази Трапеза, вкусиха го на земята и следователно на земята помежду им бе небето, и те бяха на небето тук, на земята, в Сионската гòрница. И след тях и други, и други, и други до ден днешен. Това не е ли невероятна радост! В оня ден Петдесетница се е разсъмнало от смъртта, братя и сестри, разсъмнало се е от смъртта. Край, свърши се, няма я вече! Умират хора, да, и ще продължават да умират, но ако са седнали на Трапезата, те остават на Трапезата. Това исках да припомня.

И още какво исках да припомня, което е забравено?

Че този ден Петдесетница (или предишният – Възкресение, или денят Възнесение, защото те трите са един и същи ден на извършването, на завършването на Христовата Жертва) не е ден като дните. Как ще е ден като дните, братя и сестри, след като в този ден, един от дните на този свят, за Едного, за Богочовека Иисус Христос, се е свършил свършекът, дошъл е краят на края и следователно „рано сутринта в първия ден на седмицата” Христос далеч не се е озовал просто в един от поредните дни, Той се е озовал в деня, който, както са ни казали още светите отци кападокийци, е денят, след като дните на тоя свят са се свършили, след като са се свършили монотонните седмѝчни дни – първи, втори, трети, четвърти, пети, шести, седми, първи, втори, трети, четвърти, пети, шести, седми... или както Евсевий Кесарийски е представил този „век на този свят”, този αἰών, като един стадион, по който неутешително, постоянно, вечно обикалят дните, тръгвайки от една стартова позиция, връщайки се към същия старт, и пак тръгвайки, и пак тръгвайки – свършил е векът на седмѝцата. Рано сутринта в първия ден на седмицата е изгрял не поредният първи ден, а денят осми, както ни казва св. Григорий Богослов, защото този ден е ден след свършека на седмѝчния еон. Той, разбира се – денят осми – е и „ден първи”, защото е ден първи на изцелилото се в Христа творение, на излекувалото се в Христа наше естество, но той, бидейки ден осми и ден първи, е, както казва светителят, и „ден невечерен” – „ден първи, ден осми и ден невечерень”. Осми, защото е след монотонните дни на тоя век, първи, защото е първият на изцеленото творение, и невечерен, защото в този ден се е свършил свършекът, дошъл е краят на края и край той повече няма да има. В този ден живее Христос от оная ранна сутрин в първия ден на седмицата и след като четиридесет дни ни свидетелства същия този ден невечерен, се възнася там, където Му е мястото – във вечността на Престола на Отца – и ни изпраща оттам Вестителя, Утешителя, за да можем да вкусваме тоя ден на нашата Евхаристия.

Е, това помни ли се сега? Бъдете честни. Колцина помнят, че когато сме на Евхаристия и когато предстоятелят на евхаристийното събрание въздигне Евангелието и възгласи „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух”, ние преставаме да бъдем в една неделя или в някой друг ден, в който се извършва Евхаристията. Не, времето се отлага настрана в тоя момент, то се отлива и ние сме в същия тоя ден, в който Христос е възкръснал рано сутринта в първия ден на седмицата и който оттогава нито е свършвал, нито се е изменял, нито е отминал, нито предстои да дойде, той е дошъл и това е същият този ден. Ние сме в Царството – това казва предстоятелят, когато въздига Евангелието: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух”, ние сме в Царството, ние сме пак там, в него сме вече.

Разбира се, този ден се променя в себе си. Как се променя обаче? Променя се неговото „население”. Там, в този ден, на тази Трапеза, където първи са седнали „дванайсетте” в оная ранна сутрин на Петдесетница, за да вкусят неоскудеваемото пиршество на Царството, след това са седнали ония „три хиляди”, след това са седнали други, седнали са нашите прадеди, нашите деди и след тях идваме и ние, и ние сядаме на същата тая Трапеза, сядаме в същия тоя ден. Сега, в тази неделя, ние сме тогава и тогава е и в нашата неделя, а в същата тази неделя, която е и тогава, и сега, ще дойдат и синовете ни, и синовете на нашите синове, докле този ден не се изпълни, докле тая Трапеза не се изпълни и тогава цялото време наистина и окончателно ще бъде отложено и ще остане само бъдещият век.

Така съм си го представял, така за първи път си спомням, че го обясних на едни студенти преди много години. Представете си, казах, една огромна Трапеза, която непрекъснато се пълни, никой не си отива от тая Трапеза, само идват нови и нови гости и пиршеството никога не се свършва и Трапезата никога не се вдига, за да се сложи отново, тя е винаги сложена в този един и единствен ден осми, и ден първи, и ден невечерен, в който именно ние служим Евхаристията. Това е забравено – не че не го знае Църквата, знае го, разбира се, как да не го знае, всички, които са завършили богословие, са чели словата на св. Григорий Богослов, чели са Шестоднева на св. Василий Велики, изкарали са си четворките, даже петиците и шестиците, но уви, някак не го помним със сърце, с душа не го помним...

И поради тази причина е забравено и още нещо трето, което съм се опитал да припомня. Ние, които сядаме на Трапезата на Царството, които сядаме след края на края в този ден-вечност на тая неоскудеваема Трапеза, сме „народ свят, царствено свещенство”, λαὸς τοῦ θεοῦ. Всички, които знаят старогръцки, знаят, разбира се, че това означава народ на Бога, народ Божи. Но точно тук имаме най-силното възможно забравяне. Ще се съгласите, че в обикновения език, когато днес кажем лаик, ние имаме предвид непосветен, некомпетентен, външен на определената област, защото лаик е започнало да се противопоставя на клирик, лаикът, членът на лаоса, е онзи, който не е ръкоположен, който не е посветен като клирика, члена на κλῆρος. Първоначалното звучене обаче, което можем да видим ясно, ако можехме да четем на гръцки език Деянията на апостолите, е, че лаос означава целият народ Божи и той целият е посветен. В какво е посветен? Посветен е, разбира се, в участието в тази Трапеза, в тази безбрежна радост. Това е собствено свещенството, което Христос е поставил на Тайната вечеря, когато е казал Това правете за Мой спомен – това, сиреч тази вечеря, правете за Мой спомен, това събрание правете за Мой спомен, бъдете му онези, които го извършват, бъдете благодарното, евхаристийно, пиршествено, ще се одързостя да кажа, събрание. Църквата е пир, пиршествено събрание и нейните свещеници са всички, които правят това събрание, защото тъкмо събранието Бог ни е поръчал. Следователно кои са свещениците? Всичките, които се събират. Събранието свещенослужи, разбира се, предстоятелствано от своя предстоятел, от своя отец, както и всяко семейство си има отец, но това не означа, че в семейството някои са „непосветени”.

Ето тези неща исках да припомня в тази книга, която наистина се одързостих този път да бъде строго богословска, да, аз съм философ по образование и моите зложелатели непрекъснато ми го напомнят: ти не си богослов, какво богословстваш. Да, вярно е, аз съм завършил философия, философ съм по образование. Още като студент обаче започнах да пиша религиозна философия и някои от присъстващите тук знаят това. Аз съм вярващ човек, аз съм православен човек, не мога да остана при философията, защото тя все пак е слугиня на богословието. Одързостих се да напиша тази богословска книга, в която, разбира се, съм се постарал да бъда научно коректен, да не говоря просто емоционално и празнично, както тази вечер ви говоря, а да аргументирам всичко, да се позовавам на авторите, да споря с авторите, да се опитвам да аргументирам своите несъгласия с инославните, за да очертая това, което твърдя. Но дълбоко под повърхността на този, смятам, научен труд лежи моето силно желание да възродим евхаристийната радост, да си припомним, че Църквата е Евхаристия и Евхаристията това е Църквата, защото това означава благодарствено събрание, събрание, което благодари за това, че е дошъл краят на края.

Искам да завърша с нещо, което е много лично и което по някакъв начин действително ме насочи към това да се обърна към Негово Високопреосвещенство митрополит Йоан. Цялата моя идея за възраждането на пасхалната радост се роди по един много особен, странен начин. Навремето като млад човек аз ходех в манастира в Кокаляне, където по онова време беше послушник Негово Високопреосвещенство митрополит Йоан. Ходех там при покойния вече приснопаметен старец Назарий, на когото дължа много. По това време и бяхме веднъж там на Великден. Беше късен Великден, може би 1 или дори 2 май, и въпреки всичко беше много студено. Спомням си, че изчакахме началото на среднощното богослужение, събрани в малката кухничка, и макар всички да се познавахме, от студа, от това, че трябваше дълго време да седим заедно – пък и колкото и да са добронамерени, когато са много, между хората обикновено се разпалват дрязги – бе някак неприятно. Почна богослужението, празничният дух някак се възцари и въпреки всичко – зъзнеш, няма къде да се стоплиш, и в храма студено, и навън студено. След туй ни събра в малката трапезарийка старецът, седна срещу нас и като че ли припламна най-сетне тая радост, но пък вече бяхме много уморени и той каза на онези, които ще останат, къде да отидат да преспят. Ние бяхме със съпругата ми тогава, преспахме там, а на сутринта много рано ни събудиха и що да видим – 2 май, а беше навалял сняг и бе страшен студ. На вратата ни изпраща старецът и аз забелязвам, че лицето му някак искри, че е някак искрящо напрегнато. Той ни благослови и ни изпрати, а жена ми каза: Не може да спи от пасхалната радост. И аз ясно си спомням, че ми мина през ума – не мога да вярвам в тая пасхална радост, не мога да си я представя – в този студ, в тая блъсканица, не я изпитах, не мога да си я представя, аз нямам сили за пасхалната радост. Прибрахме се вкъщи и легнахме да спим. Малко преди да заспя, отново си помислих – не мога да я почувствам тая пасхална радост, не я умея, изглежда, тая пасхална радост. И ето – в мига преди да заспя – ясно си го спомням, изведнъж отново ми се яви лицето на дядо Назарий и аз си спомних как той благослови и си помислих – не намигна ли той по някакъв особено дяволит начин, когато благослови. С това и заспах. Някъде посред съня изведнъж започнах да сънувам следния сън – намираме се на някакви огромни балкони като тераси или като палуби на кораби, не мога ясно да си спомня, но ние сме седнали на една такава палуба, която се извисява във височините и сякаш няма основи, сякаш виси в самия въздух. Там е старецът, там сме хората от предишната вечер, там са обаче и други хора, част от които покойници, и всички сме там и се веселим, има чаши с вино на масата. Поглеждам и виждам още други тераси, тераси, тераси, които образуват някакъв огромен, непостижим, необхватим от мен кръг, и питам стареца какво е това, питам го къде сме, а той казва: Е, как къде сме, ние сме на евхаристийната си Трапеза. Аз казвам: А тези там? А той ми отговаря: Те са на същата Трапеза, само че са дошли от друго място. И започва да ми сочи палубите-тераси и да произнася имена на различни храмове: Тези са дошли оттук, тези са дошли оттук, тези са дошли оттук, но всички сме все на едно, все на едно място сме, ние сме на евхаристийното си събрание. И точно когато в съня ми той произнесе тази фраза – аз го попитах: А къде е това тук?, а той ми каза: Тук е отвъд края на края, тук е след края на края, пий сега. И тогава в съня ми избухна някакъв невероятен звън на камбани и мен постепенно (аз не съм изнежен човек) започна да ме дави от плач, плач от възторг. Такова нещо никога не бях преживявал. Започна да ме дави плач буквално до гърлото, задуших се и се събудих облян в сълзи от задушаване и тогава разбрах, че да – не я мога пасхалната радост, но не я мога, защото ми бе показано, че тя е толкова много, че не може да бъде вместена. Събуди се и жена ми и попита: Какво правиш? Плача от радост, отвърнах аз. И тогава, в този момент, си дадох дума, че бих искал, ако някой ден напиша книга за Евхаристията, тя да бъде ето такава, припомняща онази радост, която аз първоначално си казах, че не мога, защото е студено, защото сякаш е измислена, защото сякаш е издекламирана, а след това ми беше показано, убеден съм в това, по благодатта на стареца, че да, аз не я мога, но не я мога, защото никой не я може, защото тя прелива отвъд края, защото е препълнена, защото е непосилна за човека. В положителния смисъл на думата непосилна.

Ето затова, когато написах тази книга, разбира се, като научен труд, а не както сега ви разправям тези лични работи, аз реших, че ще се обърна за благословение именно към митрополит Йоан, с когото се знаем още от времето на Кокалянския манастир, още от времето на приснопаметния архимандрит Назарий.

Няма какво повече да говоря, не е нужно да навлизам в научни неща, бих искал все пак книгата да може да заинтригува някого и той да я прочете, но ако ви я разкажа сега, тя няма вече да ви е интересна. Исках обаче да ви кажа ето това, да ви разкрия дълбокия си мотив да напиша тази книга, не научния, а за собствено личния и църковния мотив да я напиша, за да припомня, че Църквата е радост, да го припомня и на вас, и на нас, защото всички ние имаме дефицит в това. Да го припомня и на някои властимащи в Църквата, които напълно са забравили, че Църквата е радост и са я превърнали в страх и отграничаване.

Ние сме православни, Православието е право-славие и е голямо изповедание, не може да се държи като секта, не може да се пази непрекъснато, не може да внушава кого да мразим от запад, от изток, от юг и от север. Бъдете спокойни, трябва да бъдем спокойни, трябва да се радваме, да свидетелстваме тази радост, пък може някой да дойде, като разбере, че ние сме радостни и се радваме. Знам много добре какво е възражението – ама нали времето продължава да си тече, нали смъртта продължава да я има, нали след Рим е дошъл следващият Рим, вторият Рим, третият Рим, не знам кой си Рим, къде е Царството? Ще ви кажа къде: всяка неделя, когато свещеникът въздигне Евангелието и каже: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух”, ние сме в Царството, в бъдещото Царство. То е отворило вратите си сега, то е днес, то е всеки ден и ще бъде всеки ден, докато дните на тоя свят не се свършат. А защо не се свършват още? Ами защото там трябва да седнат и нашите деца, пък и децата на нашите деца, и децата на техните деца. Нима за тях не мислим? Бог мисли за тях.

Благодаря ви за вниманието!



Галерия на броя


Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org