BG | RU

НЕОКОНСЕРВАТИЗМЪТ И ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА

2017-10-30 15:13:12, Светослав Риболов

  

Колизията в международния ред

На 20 юни 2017 г. Европейският съд по правата на човека излезе със свое решение против РФ по отношение на легислативно ограничаване правата на хора с хомосексуална ориентация, озаглавено с подвеждащия титул propaganda of non‑traditional sexual relations aimed at minors, т.е. „пропаганда на нетрадиционни сексуални отношения, насочена към подрастващи“. Именно разглеждането на хомосексуалната ориентация като „развращаване на подрастващи“ в случая се явява подвеждаща и „позволява“ на законодателя да ограничи правата на такива хора, нарушавайки Конвенцията за правата на човека (иначе ратифицирана от РФ) в членове 10 и 14 – свобода на изразяването и забрана на дискриминацията.[1] Веднага след излизането на решението на 6-имата съдии, един от които – руският представител Дмитрий Дедов, гласувал против – изрази публично недоволство от решението на колегите си и ги обвини в „либерализъм“. Той заяви, че е защитил „традиционното семейство“, и посочи, че хомосексуализмът е „ненормален“. Всъщност, ако човек се зачете в казуса, чиято документация сме посочили, ще открие, че в решението на останалите 5-има съдии обективно е изпълнен законът – ищците са защитени срещу произвола на държавата, която е ограничила техни права на изразяване и равно третиране, гарантирани от международен документ, признат от РФ, и нищо повече. Решението на съда ни най-малко не дефинира кое е нормално семейство и дали хомосексуализмът е нормален или обратното. Съдия Дедов обаче на пресконференцията успява така да измести темата, че медиите, зависими или неутрални, представиха решението на Съда като „защита на хомосексуализма“ по принцип и отричане на „нормалното семейство“. В тенденциозни медии казусът дори беше представен като „защита на педофилията“.

 Тази реторика на руските официални представители не е от вчера. Тя започва някъде между 2010 и 2012 г., когато руските дипломати в международните организации започват да говорят за „традиционни ценности“, против абортите, гей браковете и в защита на „християнските ценности“, като естествено противостоящи неща. Но да видим дали всъщност е така! Във въпросната пропаганда свързани с тази тематика се оказват „патриотизмът“, „националният суверенитет“ и всъщност опит да бъдат изтръгнати от ръцете на международните институции, гарантиращи международните правни норми, определени права и прерогативи, които РФ смята за свое изконно право да упражнява. Нейната теза, така както я виждаме изведена на преден план в речта на президента Путин на Мюнхенската конференция през 2007 г., гласи, че Русия е особен казус и различна цивилизационна парадигма, на която не могат да се налагат „външни цивилизационни модели“[2].

 Всъщност преди повече от две десетилетия, през 1994 г., РФ кандидатства за член на Съвета на Европа, но като че ли от самото начало тя присъства там, за да не се съобразява с него. Същото се отнася и за Европейския съд за правата на човека. Онова, което прави впечатление, е, че властите в Кремъл демонстративно не приемат решенията му, а с течение на времето изградиха и добре формулирана защитна теза – „Не пипайте Русия, защото тя има свои ценности!“. Тези ценности очевидно с течение на времето се пренесоха в полето на религията и политическата есхатология, а „Западът не ги разбира“. Затова и правителството на РФ просто не го е грижа за решенията на този съд и го прави демонстративно, за да подрие неговия международен авторитет. По този начин всеки друг, решил, че няма да спазва международните правни норми, е насърчен (веднага ми хрумва В. Орбан или последното полско правителство). От друга страна, въпросната международна институция в настоящата ситуация няма средства да пресира РФ за изпълнението на нейните решения. Това беше особено видимо в периода на активна колаборация на РФ с големите западни държави по икономически проекти. Икономиката и печеленето на избори за техните правителства се оказаха по-важни от правата на човека в глобален мащаб. Логично това доведе и до настоящата криза.

 Всъщност Съветът на Европа и свързаният с него Европейски съд по правата на човека е иницииран от Обединеното кралство още през 1946 г. в реч на Чърчил, тъй като правителството в Лондон се притеснява, че в някои страни като Италия и Франция е възможно да спечелят властта комунистите, желае да изтръгне определени права от националната държава и да ги пренесе на международно ниво. С годините обаче този механизъм за регулация и защита на основни човешки права се превръща в централен за нашия континент.[3] Очевидно обаче РФ не желае да влезе в тази система и претендира за собствен подход към проблема за човешките права. Така се налага тя да изгради своя специфична идеологическа рамка, която да има и морален облик.

 Първата тежка колизия между Съда и РФ е през 1997 г., когато влиза в сила Законът за религиозните свободи в Русия.[4] В преамбюла на закона се постановява кои са традиционните религиозни общности в страната, като РПЦ придобива подчертано привилегирована позиция. С този акт РФ установява модел на селективно сътрудничество с религиозните общности, който позволява на държавата да ги манипулира и подпомага според своите интереси в определени области и да ги ограничава в други.[5] Първата отстъпка пред РПЦ е включването на нейни представители в комисията по абортите.[6] Във връзка с този закон скоро се изготвят закони, привилегироващи РПЦ, като този за здравеопазването, законите, които засягат регистрирането на неправителствените организации (НПО), и дори закона за тероризма. Във всички тях съществува понятието „традиционни ценности“, но никъде не се формулира кои са и какво по същността си представляват тези „традиционни ценности“. За съжаление подобно е положението и с действащия български закон за вероизповеданията, който до голяма степен е зависим от руския.

Очевидно руската позиция намира своето оправдание и вдъхновение в движенията на консервативните евангелски протестанти в САЩ от епохата след Втората световна война и най-вече от дискусиите, разгорели се през 60-те години. Кампанията „За жизнь“, промоцираща референдум против абортите, е прозрачна в това отношение дори със самото си заглавие, превеждайки американското движение против абортите – Pro-Life[7]. В тази връзка официални руски представители още през 2010 г. започват да участват в събития на основаната и ситуирана в Илинойс организация – World Council of Families (WCF)[8], търсейки съюзници отвъд океана за своята „особена“ концепция за човешките права. Разликата обаче със САЩ е, че там ролята на вероизповеданията е напълно прозрачна законова „игра“, включваща и лобиране, но при ясни принципи; тя не ангажира по никакъв начин държавата.[9] Налична е и страната на опонентите, която е представена с механизмите на контрол и баланси, гарантирани и от специфичната американска демократична система. Далеч не е същото в РФ. На последния световен конгрес на WCF в Будапеща (25–28 май, 2017 г.) се видя, че всъщност руското влияние в нея е вече твърде значително, но освен него там бяха Орбан, близки до Ердоган хора, грузински парацърковни „мистици“ и др.[10] Любопитното е, че този сигурно е единственият подкрепен от западно правителство форум, на който се говори за „световни конспирации“, „свършек на Западния свят заради ЛГБТ хората“ и за краха на либералната демокрация. Особено силно на конгреса е присъствието на НПО-та, представящи руската правителствена позиция по отношение на Конвенцията за човешките права. Вместо човешки права представителите на РФ – дали дипломати или проксита – често говорят за „човешко достойнство“ и „ценност на човека“. Така беше и на тази конференция. Какво обаче означава това?

Идейните корени на „неоконсерватизма“

За да си отговорим на този въпрос, трябва да се обърнем към една фигура, изплувала от началото на ХХ в., чието име обаче бе едно от най-често цитираните в Будапеща. Наред с имената на Николай Бердяев, Александър Солженицин, често се говореше за Питирим Сорокин – кумирът на интернационалната мрежа на „неоконсерватизма“. Той е роден в дълбоката руска провинция през 1889 г., включва се в Октомврийската революция, но поради несъответствие с болшевишките идеи се налага да избяга от Русия. Установява се в САЩ и работи известно време като академичен социолог в Харвард. Университетската му кариера не е особено успешна, тъй като методологията му в САЩ се смята за не особено научна.[11] Неговият бестселър обаче не е социологически, а нещо като културологичен памфлет – „Американската сексуална революция“ (1956)[12]. Накратко казано, в този ненаучен текст Сорокин громи „сексуалната разпуснатост“ в историята на човечеството. Още в младите си години той споделя, че е по-скоро християнски анархист и че след болшевишките бунтове е бил ужасен от масовия безразборен пролетарски секс и опитите семейството да бъде унищожено дори законодателно в ранната съветска Русия. Тези негови страхове се оказват особено подходящи за епохата на макартизма в САЩ, където наистина държавата се опитва да се справи с разгърналата се съветска агентура. Добре приета в средите на консервативните евангелски християни, мисълта на Сорокин изглежда по-скоро извираща от духа на пуританска Европа проповед на консервативното семейство, отколкото научно обосновано изследване на историята на семейните отношения. Разбира се, това не остава незабелязано в научните среди в САЩ и книгата е срината от критики в научни периодични издания. Затова пък пуританите евангелисти я превръщат в твърде печелившо издание. В общи линии тезата на Сорокин е, че в историята на човечеството се забелязват периоди на разпускане на нравите, превръщането на секса в чисто удоволствие, освобождаването му от семейните рамки, и необвързаност с преките нужди на възпроизводството. Такива периоди са всъщност кризи на културите, които довеждат до тяхното безвъзвратно отмиране – „колапс на цивилизацията“. Това Сорокин вижда в Египет, Гърция, Рим, Руската империя, САЩ и др. Разбира се, намирайки се далеч от каквито и да било научни доводи (Сорокин показва слабо познаване на историята на средиземноморския свят и Западна Европа), авторът се опитва да сведе всичко до темата за свободния секс и неговото промотиране сред съвременниците. В това отношение Сорокин е социален традиционален идеалист, който вижда обществото и културата като система от ценности, които са вечни и неизменни независимо от епохата, в която се регистрират. Освобождението от тях е хедонистично, материалистично и консумативно. Разбира се, моралните ценности са базирани преди всичко на семейството, сексуалните ограничения, а културата на самодостатъчността на индивида е упадъчна. В САЩ този бестселър изживява своя пазарен цикъл, но остава и в архива на реалистично настроените американски консерватори, които не са склонни към революции. Руските им колеги от последното десетилетие обаче се оказаха много по-активни и политически ангажирани. Интересно е, че доста години по-късно, през 2006 г., в Русия този популярен памфлет е преведен като чисто научно изследване с надлежащите научни коментари и е представен като знаме на „консерватизма“, и то „християнския консерватизъм“, крепящ се на „традиционните ценности“[13]. Разбира се, прави се връзката и с руското православие.

Покрай Сорокин в новото „консервативно пространство“, промоцирано от хора като Александър Дугин, и съответно – на конференцията в Будапеща – се появиха и други добре забравени след Втората световна война фигури като Артур Мьолер ван дер Брук и Карл Шмид – едни от най-важните идеолози на т.нар. „консервативна революция“, свързваща консерватизма и национализма в междувоенна Германия. Именно техните „пруски“ идеи дават първия тласък на националсоциалистическата революция. В техния жаргон се говори за „неоконсерватизъм“, а основните им врагове са социализмът и либерализмът.[14] Вторият автор се оказва, че заедно с Карл Хаусхофер е един от създателите след Първата световна война на германската геополитическа школа на евразийството, експлоатирана днес от руското правителство.[15] Няма как да не ни се набие на очи връщането на стари идеи, довели до националсоциалистическа диктатура, в днешните неоконсервативни кръгове, и то в тясна връзка с официални позиции на РФ на международни форуми.

Другият споменаван мислител в Будапеща беше Ален Беноа, който покрай своя антиглобализъм провъзгласява и война между религиите, но без кой знае какви научни доводи.[16] Разбира се, тежката артилерия на тази линия, прокламирана в Будапеща, днес е Александър Дугин, но неговите възгледи изискват специално внимание, и то в българския контекст. Всички тези мислители се оказва, че са добре популяризирани и в Кремъл и че техният основен пропагандатор – Дугин – често беседва с висши партийни функционери на „Единна Русия“, смятайки се за неин партиен идеолог.

Завръщането на „неоконсерватизма“ в Русия

За тази възродена неоконсервативна „революция“ е нужен институционален „ракетоносител“. При положение че комунизмът фалира, а и новите консерватори приравняват либерализъм и социализъм, търси се опора в нещо традиционно и устойчиво. За много православни консерватори, но и за редица техни западни колеги това е РПЦ[17]; в Централна Европа също така се говори въобще за християнството като „културна идентичност“ (но не и като вяра и теология), като винаги говорещите практически не познават нито една християнска традиция и рядко са въобще вярващи хора. В руския случай обаче ролята на РПЦ изглежда не само централна, но и предлагаща концепцията за „неоконсерватизъм“ въз основа на традиционна инерция. Поне така е представена в един текст на Смоленския и Калининградски митрополит Кирил (Гундяев) – днес вече Руски патриарх. Докато през 80-те и 90-те години на ХХ в. той минава за проикуменически и либерален[18], през 2000 г. в текста си „Норма веры как норма жизни“[19] той формулира линията на руската дипломация в наше време – че светът днес се намира в борба между принципите на либерализма и традиционните ценности. Предизвикателството на ХХI в. според него ще бъде именно тази битка на идеологии, но и на религии. В ядрото на блюстителите на т.нар. „традиционни ценности“ е т.нар. руско културно-езиково пространство, което той нарича „русская цивилизация“. „Западната цивилизация“ се е отделила от църковното предание и традиционните ценности след Ренесанса и особено след Просвещението, като е развила „либерални комплекси“[20]. Митроп. Кирил утвърждава, че либерализмът проповядва освобождение от греха (?!). Западът е заразен повсеместно от тази идеология, а Руската цивилизация се е опазила и е призвана да оплоди Запада, като в този процес водеща роля ще имат традиционните религии, водени от РПЦ. Разбира се, не са подминати и отношенията между Църква и държава, като РПЦ от името на Кирил протяга ръка към държавата за сътрудничество по въпроси, върху които руските епископи по онова време работят – за отношението с държавата и за социалната концепция на РПЦ[21]. Малко по-късно тази концепция е отпечатана и до днес е обект на дискусии. В нея експлицитно се отричат човешките права.

След публикуването си текстът на Кирил не произвежда особен интерес, но затова пък тезите в него са преповторени от Волоколамския митрополит Иларион (Алфеев) в различни публични изказвания. Оказва се, че паралелно на това един друг свързан с РПЦ автор – Пьотър Щедровицки – публикува нещо подобно, очертавайки руския Lebensraum. Става дума за текста „Русский мир. Возможные цели самоопределения“ (14 февруари, 2000, Независимая газета)[22]. Всъщност идеята за геополитическото „жизнено пространство“ на Русия не е нова. „Неоконсерваторите“ в Москва ревитализират една стара идея от времето на разпалването на руския „панславизъм“ от средата на ХIХ в., промотирана от граф Уваров и генерал Михаил Черняев, което съвпада с експанзията на Руската империя на Балканите и Близкия изток.[23] Днес обаче „Руский мир“ е формулиран като пространство за влияние през руския език и православието[24], и носи геополитически смисъл[25]. Това пространство включва преди всичко сферата на влияние на СССР и възможните пространства, заселени с нова руска емиграция. Тя е не просто завръщане на политическото влияние, а отстояване на икономически, експанзионични и колониални интереси. Не е изключена и териториалната експанзия със сила.

Дали РПЦ в лицето на Кирил и Иларион е промотирала тази програма за влияние извън РФ, или тя просто изнася в публичното пространство нещо, което е разработено в стратегическите институти на РФ, не можем да знаем. Онова обаче, което изниква като хипотеза, е, че работата по приемането на легислацията: Федеральный закон „О государственной политике Российской Федерации в отношении соотечественников за рубежом” (от 24 май 1999 г. № 99-ФЗ), е онова, което стои зад завесата – мозъчен тръст, който да формулира най-краткия начин за завръщане на Русия като геополитически играч. РПЦ очевидно участва в промоцирането на тази концепция, но едва ли е неин автор. Ролята на РПЦ в случая е да подсигури безпрепятствена международна мрежа за внедряване на агенти и упражняване на влияние. През Студената война РПЦ е запазила присъствие в редица западни държави, включително и в САЩ чрез Православната църква в Америка (Orthodox Church in America, OCA), която до 1970 г. е част от РПЦ, но тогава й е предоставена частична автономия, която обаче не е гарантирана и всъщност с налагането на тази автономия на останалите големи православни църкви, които не я признават, ПЦА остава в общение единствено с призналите я РПЦ, БПЦ, СПЦ, Грузинската, Полската и Чешката и словашка православна църква (т.е. т.нар. „социалистически църкви“). Това я прави във висока степен зависима от РПЦ. Влиянието на РПЦ на Запад се засилва особено след промените от 1989–1990 г., когато тя е допусната навсякъде из западния свят като „доскоро репресирана“ църква. Тя е активно подпомагана от повечето западноевропейски власти и от Световния съвет на църквите (ССЦ) за изграждането на енорийска мрежа, която да обслужва новите руски емигранти. Тази мрежа обаче успява да подмени старата руска емиграция и да обсеби нейните храмове. Така РПЦ се настанява като добре организирана мрежа от енории в целия западен свят, намирайки се встрани от интереса на западните правителства и система за сигурност, и спокойно можеше да работи с руските емигранти в чужбина, контролирайки ги отблизо. Тази глобална мрежа вероятно е използвана от правителството в Кремъл за осъществяване на концепцията „Руский мир“. Налагането на контрол върху толкова голям брой хора по чисто дипломатически път би било скъпо и тромаво начинание, докато РПЦ в случая предлага вече развита и оперативна инфраструктура, която работи съзнателно върху „месианските визии“ на своите господари, приемайки ги за религиозен дълг. От самия патриарх Кирил концепцията „Руския мир“ е промотирана като консолидиране на „духовна общност“[26], но всъщност извън Русия тя изглежда като завръщане на империализм.[27] Оттук се ражда и идеята за „Всемирный Русский народный собор“, въплъщаващ идеята за „новата империя“[28].

В началото тя е промоцирана като диалогична общност между центъра, „Москва“, и периферията – бившето съветско пространство. Патриарх Кирил я превръща в основна вътрешнополитическа идентифицираща новото имперско самочувствие концепция, докато митрополит Иларион Алфеев я промоцира в чужбина, на международни форуми. До днес Иларион Алфеев я представя като основна идеологическа рамка за съществуването на Русия в глобалното пространство. Това е видно от предаването му в телевизията „Россия 24“.[29] Неговата концепция, предлагана извън Русия, предполага „консервативен съюз“ между католици и православни, който да се противопостави на либералните ценности. Докато Кирил в своите речи пред руска публика никога не говори за човешки права и достойнство, Алфеев в публичните си изявления в чужбина често поставя като основа на своята идея за „консервативен алианс“ понятието „човешко достойнство“ (human dignity). Може да се смята, че това е развитие на икуменическите му възгледи, които в ранния период от неговата кариера (90-те години) виждат католиците като определен съюзник против протестантизма, който по онова време се разпространява активно в Русия и е разглеждан, както и в България, като заплаха за националната сигурност.

За първи път президентът Владимир Путин употребява това понятие в публична реч на официални чествания в Годината на руския език в Санкт Петербург, в Дома на Державин, като формулира съдържанието на понятието в „руското слово“ и „руската култура“.[30] През 2012 г. той я промотира като официална концепция на РФ в словото си пред парламента при встъпването в президентски мандат. За разлика от „неомарксизма“ на Горбачов, опита за демократизация по западен образец при Елцин, сега Путин ревитализира руския империализъм от ХIХ в. Онова, което му е нужно, е континуитет, който очевидно липсва на всяко ниво в руската история. Явно РПЦ се оказва нужната връзка с имперското минало, затова Кремъл я използва умело при изграждането на новата руска идеология. Докато всички други държавни и обществени организации са новосъздадени и практически 100% реорганизирани от Съветска Русия, Църквата остава в полузастой от времето на последния руски цар. Това дава възможност нейният образ да се ползва като емблема за новата консервативна идеология, целяща да постави Кремъл на международния подиум като отстояващ някаква „морална позиция“, даваща му право да играе ролята на полюс в глобалните политически отношения. При всепризнатата линия на либералния полюс този подход определено привлича внимание и предоставя морална база.

 Ако сравним дискусията в САЩ между прогресивни и консервативни среди, като последните са представяни най-вече от алианса на евангелските християни, ще видим, че тя е въпрос на баланс в общество със свободна от намесата на държавата гражданска инициатива, докато в случая с РФ става дума за заемане на определена идеологическа позиция от страна на правителството, което променя стойността на дискусията и я превръща в идеологически конфликт. Всъщност по този начин РФ се опитва да изземе едната страна, като я представя за изконна идентификация на „руския свят“.[31] Въпреки това никой от официалните представители на правителството на РФ и на РПЦ досега не е формулирал в нито един свой текст или публично изказване в какво се състоят въпросите „традиционни ценности“, защитавани като идентифициращи „руската глобална общност“. Още по-малко това ще открием в законодателен акт. Самите руски богослови не смеят да изградят систематична теология в тази посока, тъй като много добре съзнават, че тя не би имала никакви основания в догматическите основи на православното християнство. Единственото изключение може би е социалната концепция на РПЦ, която обаче в много пунктове има чисто социален и етично-философски характер и пренебрегва редица страни от християнското учение за спасението, базирано на концепцията са свободния избор на човека.

Митологията на „неоконсерватизма“ и президентските избори в САЩ, 2016

Нека хвърлим един поглед върху въображаемия образ на тази нова консервативна Русия, проектиран пред онези, които се смятат за част от „руския свят“ (това са всички съпричастни на този идеологически модел независимо от своя майчин език)! На първо място в публичните изказвания на всички цитирани политически и религиозни фигури ключови думи са „родина“, „земя“, „кръв“, „традиция-предание“, „общност“. Митът вече не е териториален, защото в глобалния свят, свързан от комуникационните технологии, екстратериториалната общност вече е нещо естествено. Несъмнено у повечето автори честата употреба на личното име на президента на РФ е паралел на покръстителя на средновековната Русь – княз Владимир. Сега вече свръхетносът, културната общност, е отново кръстена от „Владимир“, както някога, но вече на космично ниво, в пряк диалог с божественото. Както отбелязва Дугин в свое интервю с Алфеев, „руското православие по природата си от древност олицетворява консервативните православни“[32], т.е. онези, които „не са изменили на божествената воля и истината“. Нацията се преражда след безбожния комунизъм, натрапен от Запада на невинната девствена нация, едвам встъпваща в епохата на европейската модерност в началото на ХХ в. Днес обаче руската действителност мистично се потапя в светостта на Църквата, пренесла скришом зад гърба на историята традиционните ценности от времето на последния цар-светец Николай, от времето на девствената Русия, неопетнена от порока на Запада. В този контекст не бива да забравяме и отметката на патриарх Кирил, направена неотдавна публично, че СССР е отстоявал православните ценности. Вероятно именно ролята на СССР като изпитание за църквата-жертва е включена тук в общата парадигма на божествения промисъл. Макар и колаборатор на комунистическия режим през целия съветски период, в тази митологема РПЦ е „гонената църква“, чийто народ е корпоративен мъченик за вярата и именно затова той е благословеният от сакраменталната чистота като цивилизация, като нация на Бога – уникалната светая Русь – царство небесно на земята. Западът, като нейна опозиция, се бори против истината с всички средства; той е олицетворение на мрака и варварството. Русия е Третият Рим – новият Константинопол, който носи моралните устои и традиционните ценности, извечни, дарени от самия Бог и загубени от всички останали поради греховете им, поради богоотстъпничеството им. Тази липса на консистентност в позицията между претенцията за пълно сътрудничество с държавата и от друга страна – позата на „гонената църква“, е очевидно проблемна, но търсенето на ирационални мотиви компенсира неоспоримия факт.

Именно тази обща рамка на канска вселенска борба на „традиционните ценности“, „моралното възраждане“ и „отхвърлянето на хомота на либерализма“ цели да мотивира гореописаната глобална общност. На конгресите за семействата тази параноична мания, Армагедон и митологичните легиони от сатанински либерали и „соросоиди“, предизвиква производството на fake news, част от които със сигурност са нарочно продуцирани, докато други са плод именно на параноята на тази особена „неоконсервативна“ общност, изживяваща се като извънконтекстуална и извънвремева фаланга на „човешкото достойнство“, схващана като комунална и корпоративна категория. Това обаче е възможно само и единствено в особената култура на продължаващата война, характерна за съветската пропаганда, която не престава да задава идентичността на обикновения жител на РФ и нейните сателити, след травмите на двете световни войни. Именно тези военни конфликти формират и детерминират съществуването на това държавно образувание и идентитета на неговото население. Такава митологична култура на войната изисква и своя средоточен образ, който да я мотивира изотвътре, за да продължи тя да съществува в напрегнатост и мобилизация. Несъмнено образът на Президента-светец, представян от агенцията „Катехон“ и редица други медии, е именно това – свръхчовекът, смогнал да мобилизира и преподреди по божествена воля разнебитената общност (разнебитеният от злия Запад универсум). По особен начин този свръхчовек, поел хомота на президентството, наподобява месия, който е изпратен от самия Бог като Негов син, за да изтръгне „избрания народ“ от мрака на сатанинския свят на либерализма, т.е., от греха. Разбира се, тази параноична картина с определени модификации може да се пренесе в редица други общества, в които предмодерните социалноидеологически елементи не са преодолени.

През изборната кампания 2016 г. в САЩ изникна сериозният въпрос за намесата на Кремъл в изборния процес. Колкото и сериозно да е поставен този въпрос в САЩ, в самата РФ и в периферни страни като България, от една страна, често и особено в проруските медии той е разглеждан с насмешка, от друга обаче – той е поставен в дискурс, който по презумпция предполага тотален контрол на държавата в САЩ и нейната система за сигурност, която не би позволила на руски представители директна намеса във вътрешните дела на Вашингтон. Разбира се, това едва ли е така. Въпреки това не бива да си затваряме очите за осъществяването на преки връзки между представители на РФ и американски обществени дейци. Публично бяха поставени на дискусия през изминалите месеци връзки на Стив Банън с редица руски и европейски националисти, включително и с Александър Дугин. Ако погледнем особената подражателност на „неоконсерватизма“ с център Москва на примери из американската нова история, ще открием определени паралели и контакти. Не бива да изключваме мащабно събиране на информация на самата американска територия от хора от РПЦ и нейните сателити, опериращи там и като цяло в Северна Америка. Особеното разгръщане на РПЦ и нейните сателити църкви в тези територии след 1990 г. е предпоставка за разузнавателна и подривна дейност в полза на РФ. Самото съвместно участие на крайни евангелски консерватори и руски НПО-та, представители на РПЦ, както и руски официални лица на конференциите на World Council of Families (WCF) говори за такива контакти, изградени още преди време. Благодарение на тях може да се предположи, че представители на РПЦ са дали информация относно настроения, идеи и движения в самите САЩ за целите на руската външна политика и намеса в САЩ през 2016 г. Тежненията в тази „неоконсервативна общност“ към идеите на „бялото превъзходство“, преразглеждането на самите концепции за индивидуални свободи и понякога отхвърлянето на демократичните процедури, търсенето на националистически алианс, подкрепян от Москва, говорят за завръщането на един „неоконсерватизъм“, който прилича на междувоенния и който в крайна сметка доведе националсоциализма и фашизма на власт не само в Германия. Теоретическата надстройката на мислители като Дугин, завръщаща руския антисемитизъм от имперското време и откровени крайни расистки теории, ни кара да смятаме, че всъщност е в ход опит за съзнателна подмяна на системата на западните ценности на свободата на индивида и гарантираните му човешки права, с „комунално-корпоративно“ схващане за абстрактно човешко достойнство, опиращо се на все още неформулирани „традиционни ценности“, но претендиращо за божествен произход, както се посочва в цитирания текст на Кирил Гундяев от 2000 г.

Заключение

Разбира се, цялата тази „идеологическа борба“ е нужният параван за задържане на властта на една доказана клептокрация. Големият въпрос в случая остава: дали служителите на РПЦ в западния свят могат да се разглеждат като представители на едно свободно вероизповедание, равно по права с останалите и ползващо се от системата за гарантиране на свободата на вероизповеданията, или те би следвало да бъдат разглеждани като служители на държава, която води безмилостна кампания за дискредитиране на европейските институции, защитаващи човешките права, и цели разпадането на международната система за сигурност; опитва се да дискредитира демократичната система със саботирането на избори не само в малки европейски страни като България, но и в самата САЩ?

 Също така употребата на понятията „консерватизъм“ и „либерализъм“ от руската официална пропаганда не кореспондира с истинското им политическо съдържание, а цели изместването на вниманието на международната общественост от факта, че правителствата на РФ не само през съветската епоха, но и след това по всякакъв начин се стараят да не признават правата на човека и дарената му от самия Творец свобода на избор. Под особен натиск са религиозните права на руските граждани. Докъм 2010 г. РПЦ беше един от най-активните отрицатели на съществуването на универсални човешки права; нейният мозъчен тръст формира и „Социалната концепция на РПЦ“, изключвайки тяхното съществуване. След 2010–2012 г. обаче представители на РПЦ и на правителството на РФ вече говорят все по-често за „човешко достойнство“ и „традиционни ценности“, които обаче не са формулирани и нямат конкретно съдържание, за разлика от формулираните в международни документи универсални човешки права. Така техният пропаганден „неоконсервативен“ проект се явява просто изместване на вниманието от нарушенията на Конвенцията за правата на човека от страна на РФ и опит да се възвърне някакъв морален престиж на позицията на РФ в международен план, като по този начин тя се представи за своеобразен „друг полюс“ в международните отношения.

За съвременния политически консерватизъм е особено важен исторически момент да формулира ясно идеологически критерии в контекста на западната демокрация, които да го отграничат ясно от манипулации и пропагандни клишета, промоцирани от една конкретна администрация, непризнаваща международните закони и правила. Нека само напомним, че лицето на американския консерватизъм – сенатор Маккейн – в нито едно свое публично изказване не влиза в тази парадигма за „канския конфликт между либерални и традиционни ценности“. Напротив, на тазгодишната конференция по сигурността в Мюнхен той подчерта безалтернативността на ценностите на западния свят, човешките права и демокрацията.[33]

 

 
[1] Виж казуса Case of Bayev and Others v. Russia в: http://hudoc.echr.coe.int/eng#{"languageisocode":["ENG"],"documentcollectionid2":["JUDGMENTS"],"itemid":["001-174422"]} (27.06.2017).
[2]Putin's Munich Speech 2007” in: https://www.youtube.com/watch?v=hQ58Yv6kP44
 [3] Вж. „Съвет на Европа“ в: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%8A%D0%B2%D0%B5%D1%82_%D0%BD%D0%B0_%D0%95%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0 (27.06.2017). Този подход на Англия към международното право е от векове, тъй като тя е велика морска сила и разчита на свободната търговия по море. За тази цел са нужни международни правни норми, които да носят наднационален характер, за да гарантират свободата на движение на стоки.
[4] В момента действащият закон в България копира руския в много пунктове.
[5] Тази непоследователност в подхода на РФ има своята дълга историческа традиция още от епохата на Руската империя; тя е характерна и за самата РПЦ, която селективно и неконсистентно подкрепя едни процеси и пречи на други, като по никакъв начин не следва една единна логика, а преследва само временни и чисто политически интереси.
[6] С този пример авторът не желае да оправдае по принцип абортите, а цели да покаже подход, чрез който се обвързва една религиозна общност с държавата. РФ, ако наистина желаеше да намали абортите, които превишават по броя си на глава от населението абортите във всички западни страни, би могла да приложи далеч по-ефективни начини, базирани на социални програми, вместо да фаворизира определени религиозни организации са сметка на други.
[7] Вж. „За жизнь“ в: http://www.za-zhizn.ru/taxonomy/term/108%2B93 (27.6.2017).
[8] Вж. World Congress of Families в: https://en.wikipedia.org/wiki/World_Congress_of_Families (27.6.2017) И официалната им страница в: https://wcf11.org/ (27.6.2017).
[9] Вж. Джейкъб Нюзнър, „Въведение“ към Световните религии в Америка, София: КХ 2008, 15-22; Diana Eck, A New Religious America, Harper San Francisco 2002, 1-25; Noah Feldman, Divided by God, New York: Frrar, Straus and Giroux, 2005, 306 рр.
[10] Вж. World Congress of Families XI, Hungary, May 25-28, 2017 в: https://wcf11.org/wcf-xi-description (27.6.2017)
[11] Руската му биография, достъпна в интернет, е подробна, но някои от нелицеприятните детайли от нея са премълчани: вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%BA%D0%B8%D0%BD,_%D0%9F%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BC_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87 (1.7.2017) И също: „Биография Питирима Сорокина“: http://rksorokinctr.org/index.php/2016-03-22-07-25-52/2016-03-22-07-31-01.html (1.7.2017).
[12] P. Sorokin, The American Sex Revolution, P. Sargent: Indiana University, 1956, 186 pp.
[13] Вж. П. А. Сорокин, Американская сексуальная революция, прев. Г.Ф. Войтенковой, под ред. Н Е. Марковой, Предисловие Ю. В. Яковец, Москва: Научно-практический Центр коммуникативных исследований „Проект Барьер”, 2006, 152 сс. (http://www.hram-kupavna.ru/files/_1.pdf) .
[14] Винаги ми е било интересно как ги свързват, при положение че всъщност са по същността си коренно различни.
[15] За всички тези личности може да се намерят начални данни в свободни ресурси в интернет.
[16] Вж. на български: http://www.memoriabg.com/author/abenoa/ (1.7.2017).
[17] Вж. Kristina Stoeckl, „The European Union, Russia, Religion and Fear”, in: https://publicorthodoxy.org/2016/12/02/russia-european-union-resolution/ (7.7.2017).
[18] Изглежда тази легенда му е създадена от КГБ, където той служи с чин полковник, за да бъде добре приет в международните междуцърковни организации като ССЦ, където работи за влияние. Вж. „Митрополит Кирил е новият патриарх на Русия. Той е бивш служител на КГБ под агентурния псевдоним Михайлов“ (http://www.dnevnik.bg/sviat/2009/01/28/623108_mitropolit_kiril_e_noviiat_patriarh_na_rusiia/). (1.7.2017); Свещеник Яков Кротов, „Патриарх Кирил – европеец при губернатора“ (http://www.kultura.bg/bg/article/view/15262) (1.7.2017).
[19] Вж. в: „Независимая“: http://www.ng.ru/ideas/2000-02-16/8_norma.html (1.7.2017).
[20] Кирил, митроп., пак там.
[21] Пак там.
[22] Вж. http://www.archipelag.ru/authors/shedrovicky_petr/?library=2015
[23] Вж. Дмитрий Бутрин, „Еще один Константинополь“ (www.inliberty.ru/blog/1687-eshche-odin-konstantishynopol).
[24] Вс. Чаплин, „Русский мир немыслим без православия“ (https://ria.ru/religion/20141208/1037121524.html).
[25] Вж. Ольга Н. Батанова, „Русский мир и проблемы его формирования“ (http://www.dslib.net/glob-razvitie/russkij-mir-i-problemy-ego-formirovanija.html); „Русский мир как реальность и глобальный проект“ в: Право и политика, 12, 2008; Пивовар Е. И. „Русский язык и русский мир как факторы социокультурного диалога на постсоветском пространстве“ (http://www.lihachev.ru/pic/site/files/lihcht/2010_Sbornik/Tom_1_2010/000_Plenarnoe_zasedanie/056_E.I.Pivovar.pdf); В. А. Тишков, „Русский язык и русскоязычное население в странах СНГ и Балтии“ (http://valerytishkov.ru/cntnt/publikacii3/publikacii/russkij_yazyk_i_russkoyazychnoe_naselenie_v_stranah_sng_i_baltii.html) ; А. Л. Арефьев, Русский язык на рубеже XX-ХХI веков, Москва: Центр социального прогнозирования и маркетинга, 2012, 450 сс.
[26] Вж. реч на патр. Кирил: „Выступление Святейшего Патриарха Кирилла на торжественном открытии III Ассамблеи Русского мира“ 3 ноември, 2009 г. (http://www.patriarchia.ru/db/text/928446.html) (1.7.2017).
[27] Въз основа на концепцията е създаден фонд „Руский мир“, който откровено в своите дейности включва пропаганда на руската доминация в света (http://www.russkiymir.ru/) – 8.7.2017. Президент на фондацията е Вячеслав Никонов, който се явява внук на Молотов. В България фондацията е разкрила 5 центъра в София, 1 в Пловдив, 1 в курортния комплекс „Камчия“, един във Варна, един в Златни пясъци и 1 във Велико Търново. Те промоцират концепцията „Руский мир“.
[28] Вж. официалната страница (https://vrns.ru/) (7.7.2017).
[29] Иларион Алфеев, „Церьков и мир“ (https://www.youtube.com/watch?v=V9dXidjsuuk) (1.7.2017).
[30] Вж. Лидия Сычëва, „Русский язык, русская культура, русский мир“, в: РФ сегодня, 4, 2007.
[31] Подобни дискусии, определящи поведението на своите общества, видяхме в Обединеното кралство около референдума за Брекзит и също в Япония със завръщането на националистите в политическия живот като водеща сила и преразглеждането на „миротворческото“ законодателство, наложено от американците през 40-те години на ХХ в.
[32] Вж. по-горе бел. 27.
[33] Срв. John McCain at Munich Security Conference, в: https://www.youtube.com/watch?v=AQ_Xz-HVOBU (7.7.2017).



Галерия на броя


Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org