BG | RU

НАЧАЛОТО НА РЕФОРМАЦИЯТА: ВЪПРОСИ И ВЪЗМОЖНИ ОТГОВОРИ

2017-11-21 14:51:31, Вениамин Пеев

  

На 31 октомври 2017 г. се навършват 500 години от началото на Немската реформация, предизвикало драматичното разделяне на Западната църква с нестихващи дебати и взаимни обвинения между католици и протестанти в опорочаване на Христовото учение и деформиране облика на Църквата. Протестантският клон на западното християнство отдавна се готви за тържествено честване на тази годишнина с различни форуми и инициативи. Това е разбираемо с оглед на традиционния фокус, който протестантизмът поставя върху разказа за августинския монах Мартин Лутер (1483–1546), който поставил листата със своите 95 тезиси на входната врата[1] на витенбергската църква „Вси светии”, критикувайки продажбата на индулгенции като средство за опрощение на греховете. Протестантската традиция е възприела този разказ като исторически факт и му отдава огромно историческо значение. Статистиката показва, че германците, които в по-голямата си част са протестанти, издигат случая с поставянето на Лутеровите тезиси върху витенбергската църковна врата на трето място по значимост в своята богата на събития история.[2] Следователно датата 31 октомври 1517 г. може да бъде смятана като един от крайъгълните камъни в историческото, религиозно и културно развитие на немския народ. И както една сграда би изгубила целостта и стабилността си, ако един от нейните ъгли бъде разрушен, така и немската история изобщо и историята на протестантизма в частност биха били сериозно накърнени, ако се окаже, че разказът за 95-те тезиса, изложени по някакъв начин от реформатора на показ, е един пореден фалшификат с апологетични намерения. Колкото и странно да звучи това, подозрението за „скалъпване” на такъв сюжет от защитниците на протестантизма има вече половинвековна история.[3] Римокатолическият църковен историк Ервин Изерло (1915–1996), дългогодишен професор в университетите в Трир и Мюнстер и германец по произход, оспори автентичността на традиционния разказ, според който на 31 октомври 1517 г. Лутер обявява желанието си за публичен дебат с продавача на папски индулгенции Йохан Тецел. От момента на публикуването на книгата на Изерло Лутер между реформа и реформация (1966)[4] до сега на академично и по-популярно ниво се разгаря нестихващ дебат доколко основателно е становището на римокатолическия автор. Друг съвременен римокатолически автор, д-р Франц Посет, също е на мнение, че е напълно вероятно Меланхтон, а също и Лутеровият секретар Георг Рьорер да са „изфабрикували” сюжета за „заковаването” или „поставянето” на 95-те тезиса на вратата на витенбергската църква „Вси светии”.[5]

Справедливостта обаче изисква да посочим, че хронологично дебатът около действителната дата за „публичното оповестяване” на 95-те тезиса започва в академичните среди на немските лутерани преди критичния анализ на проф. Изерло. През 1957 г. лутеранският историк Ханс Фолц пръв изразява съмнение това да се е случило на 31 октомври, като сочи за действителна дата 1 ноември 1517 г.[6] Веднага предложението на Фолц е оспорено от видните лутерански познавачи на живота и делото на реформатора Курт Аланд[7] и Хайнрих Борнкам[8]. Макар и да продължава с нови публикации, дискусионният проблем тук е на академично ниво и се свежда до схващането кога всъщност трябва да се приема започването на празника Вси светии, с който се свързва противопоставянето на Лутер на продажбата на индулгенции. Това, което Ервин Изерло обаче прави десетилетие по-късно, е да използва академичната арена на дебата за пропагандна цел, омаловажавайки историчността на традиционното начало на Реформацията. Както ще се убедим, надявам се, в насоката, очертана от Изерло и приемниците на неговата „легендарна” теза, личи повече намерението да се подрони авторитета на първите Лутерови биографи, които споменават датата 31 октомври и случилото се „поставяне” на 95-те тезиса по някакъв начин във Витенберг. Ако тези данни се окажат „неверни”, т.е. „съчинени”, то това би хвърлило тежка сянка върху автентичността и действителните подбуди за началото на Немската реформация.

В настоящата статия ще представим тезите на покойния католически проф. Ервин Изерло и неговия колега д-р Франц Посет, както и някои от най-сериозните възражения срещу тях. Ще разгледаме някои от наличните документални данни, свързани с продажбата на индулгенции от доминиканския монах Йохан Тецел, предизвикала неодобрението не само на Лутер, но и на голяма част от съвременното му германско общество. Ще направим опит да анализираме опорните точки на двете противопоставящи се мнения – „за” и „против” публичното оповестявяне на 95-те тезиса на витенбергската църковна врата – и ще потърсим отговор на въпроса доколко такъв горещ дебат може да се отрази неблагоприятно върху значението на реформаторското дело в църковната и гражданска история.

Критичната теза на проф. Ервин Изерло

Книгата на проф. Изерло Лутер между реформа и реформация се появява в навечерието на 450-годишнината от традиционно възприемания за автентичен разказ за оповестените от Мартин Лутер 95 тезиса върху вратата на витенбергската църква на замъка (31 октомври 1517 г.). Като се има предвид принадлежността на автора към католическата теология и клир[9], не може да има съмнение, че главната цел на неговата публикация е пропагандна, а именно, да се омаловажи или поне да се измести фокусът непосредствено преди дълго подготвяния юбилей на един от най-значимите символи на реформаторското движение. Изерло е добре школуван църковен историк, ученик на един от най-авторитетните изследователи на реформаторския период през ХVI в. – проф. Йозеф Лорц. Научните му интереси са фокусирани върху контрареформаторските инициативи, предприети през този период от страна на тогавашните римокатолически богослови. Това обстоятелство неизбежно създава предпоставки за известно догматизиране на историческите изводи на автора и поставя под съмнение обективността им. Изерло е още активен сътрудник на поредицата Corpus Catholicorum и участник в редакторския екип на научните списания Theologische Revue и Catholica.

Проф. Ервин Изерло аргументира пет възражения срещу традиционното протестантско схващане, че Мартин Лутер поставя оригиналния текст на своите 95 тезиса на витенбергската църква „Вси светии” на 31 октомври 1517 г. с цел да предизвика дебат с продавача на индулгенции Йохан Тецел.[10] Най-напред католическият историк смята, че щом не е бил проведен дебат, то Лутер не е искал да има такъв, още повече че той се допитва с писма, носещи датата 31 октомври, до своите църковни началници. Анализирайки наличните извори по този повод, Изерло стига до извода, че не е възможно Лутер да е „заковал” или „закачил” листата с 95-те тезиса на вратата на „Вси светии”. Следователно протестантската традиция е създала една легенда. Според католическия изследовател неоспорим е само фактът, че на 31 октомври 1517 г. Лутер е изпратил по едно копие на своите тезиси до Албрехт, архиепископа на Майнц и Магдебург, и бранденбургския епископ Йероним Шулц, очаквайки тяхното становище. Този жест на съобразяване с мнението на отговорните за диоцеза църковни предстоятели е засвидетелстван от самия Лутер[11], докато за някакво „поставяне” на 95-те тезиса върху вратата на „Вси светии” Лутер не споменава никъде.[12] Според Изерло, ако витенбергското събитие е исторически оправдано като действително случило се, то реформаторът би следвало да говори за него или поне да го спомене някъде в своите творби точно така, както гласи традиционното схващане. Що се отнася до датата 31 октомври 1517 г., тя би трябвало да се свърже само и единствено с придружаващото тезисите писмо, което реформаторът изпраща до Албрехт.[13] В едно по-късно писмо до своя приятел Кристофер Шойрл (5 март 1517 г.) Лутер се извинява, че не му е пратил копие на 95-те тезиса, защото неговата цел не е била да им даде публичност, а първо да се консултира с авторитетни хора, като е бил готов да ги редактира или дори унищожи. В писмото си до папа Лъв Х (30 май 1518 г.) пък Лутер обяснява, че не е искал да дава широка гласност на дебата, а е отправил покана само към теолозите – становище, което напълно отговаря на средновековното разбиране, че по духовни проблеми могат да разискват само представители на Църквата. Проф. Изерло също така сочи като аргумент към своята критична теза обстоятелството, че досега не е открит печатан екземпляр на 95-те тезиса, който да удостовери създаването на оригиналния текст от 31 октомври 1517 г.

Тогава как е възникнала традицията датата 31 октомври 1517 г. да се свързва с публичното оповестяване на 95-те тезиса, „заковани” или „поставени” по някакъв друг начин върху вратата на витенбергската църква „Вси светии”? Изерло обръща внимание на обстоятелството, че пръв Лутеровият сътрудник Филип Меланхтон споменава за такова нещо, и то след смъртта на реформатора[14]. Това наблюдение на Изерло е исторически вярно. Меланхтон прави кратка бележка в предговора към втория том на Лутеровите събрани съчинения (юни 1546 г.) – т.нар. витенбергско издание, където между другото пише, че реформаторът е публикувал предложения във връзка с продажбата на индулгенции, като „публично ги закачил (лат. affixit) на храма, който е непосредствено до Витенбергския замък в деня преди празника на Вси светии, 1517 г.”[15]. Според Изерло тази бележка на верния сътрудник на реформатора не може да се приеме като исторически достоверна, защото Филип Меланхтон пристига във Витенберг, за да поеме преподавателското място по гръцки език през август 1518 г., следователно не е бил пряк свидетел на евентуалното „закачване” на 95-те тезиса. Изводът на католическия историк е, че Меланхтон е записал една по-късно появила се версия, която създава протестантската традиция.

Критичната теза на д-р Франц Посет

Д-р Франц Посет (род. 1945 г.) се концентрира върху различен казус от този на проф. Изерло, тъй като той не е бил на дневен ред, когато Изерло пише своята книга. През 2006 г. изследователят Мартин Трой попада в архива на Йенския университет на ръкописно сведение, оставено от дългогодишния сътрудник на Лутер Георг Рьорер, който е правил ценни записки по лекции и разговори с реформатора. Тази бележка дълго е убягвала от погледите на лутероведите. Франц Посет, който е католически изследовател на свободна практика, придобива известност през последното десетилетие със своите биографични книги за Йохан фон Щаупиц и Йохан Ройхлин. Неговото изследване за „действителния Лутер” отпреди няколко години също прибави нови импулси към дебата за автентичността на витенбергското оповестяване на 95-те тезиса на 31 октомври 1517 г. Тук ще се спрем на съмненията на д-р Посет относно коректността на описанието, направено от Лутеровия секретар Георг Рьорер (1492–1557), за което става дума. През ноември 1544 г. Рьорер пише следната бележка в края на изданието на Новия завет, което е дело на Лутер: „В годината на нашия Господ 1517, в навечерието на Вси светии [...] тезиси относно индулгенциите [...] бяха поставени на вратите на църквите във Витенберг от д-р Мартин Лутер”[16]. В една по-късна бележка Рьорер подчертава, че „в навечерието на празника Вси светии” тезисите били „закачени върху вратите на църквата до замъка във Витенберг”[17]. Според Посет „по всяка вероятност” Лутеровият секретар е бил повлиян от убеждението на Меланхтон, че нещата са се случили именно така, следователно двамата трябва да се възприемат като „съчинители” на витенбергския сюжет.[18]

Д-р Посет се позовава на безспорното обстоятелство, че през 1517 г. Рьорер не е бил във Витенберг и не би могъл да бъде свидетел на такава случка. По това време Рьорер е студент в Лайпциг (1511–20), където защитава магистърска степен по теология и едва през 1522 г. се запознава с Мартин Лутер и Филип Меланхтон. От тогава и до смъртта на реформатора Рьорер го следва почти неотлъчно, като една от най-значимите заслуги на неговата дейност е сътрудничеството му в коректорския екип на текста на Лутеровия превод на Библията и редакцията на Трапезните слова.

Възраженията на някои протестантски изследователи срещу критичните тези на проф. Изерло и д-р Посет

Предизвиканият от Ервин Изерло дебат относно автентичността на „поставянето” на 95-те тезиса върху вратата на „Вси светии” във Витенберг среща достоен и енергичен отпор. Протестантският изследовател на Лутеровото дело Курт Аланд подлага на критичен анализ подозренията на Изерло в Лутеровите 95 тезиса, като прави успешен опит за различно тълкуване на оспорваните извори.[19] Също така и Хайнрих Борнкам не вижда никакво основание да се поставя под съмнение сведението на Меланхтон за случилото се на 31 октомври при витенбергската църква въпреки признанието за това, че Лутеровият сътрудник не е бил пряк свидетел на събитието.[20] Борнкам прави дори опит да опише какво точно се е случило, използвайки наличните данни за тогавашните литургически и общоцърковни правила, свързани с празнуването на деня на Вси светии. Също така Франц Лау, който е един от най-продуктивните защитници на традиционната теза, макар и да приема липсата на изрични свидетелства за това схващане, посочва 28 допълнителни исторически и литературни свидетелства, за да докаже неговата автентичност.[21] Роланд Динер възразява срещу аргумента на проф. Изерло за отсъствието на печатен оригинал на тезисите, който би могъл да бъде свързан с датата 31 октомври 1517 г., като посочва, че и нюрнбергският печатен вариант на тезисите на латински и немски език също не е запазен, но днес никой не се съмнява, че е имало такъв.[22] Освен това тезисите непрекъснато са се редактирали и всеки по-нов вариант се запазвал до следващото издание, като вероятността за неговото оцеляване зависела от тиража и грижата по неговото опазване. Така че липсата на оригинали съвсем не означава, че те не са съществували.[23] Именно тезите на първите критици на мнението на проф. Изерло се подемат от по-късни защитници на традиционното възприемане, че Лутер е оповестил публично на 31 октомври 1517 г. 95-те тезиса с намерението да предизвика публичен дебат. По-долу ще се позовем на някои от по-новите анализи на протестантски защитници на традиционното схващане.

Прави впечатление, че анализаторите след Аланд и Борнкам обръщат все по-голямо внимание на т.нар. „доказателство на премълчаването”. Докато проф. Ервин Изерло и неговите съмишленици смятат, че именно липсата на изрични данни от страна на Лутер и други преки свидетели на събитието на 31 октомври 1517 г. доказва, че нищо не се е случило при вратата на витенбергската църква, то защитниците на противоположното схващане обясняват действителното значение на това обстоятелство. Най-напред се обяснява защо няма изрични сведения в първоизворите (с изключение на писаното от Меланхтон и Рьорер). Андрю Петегри неотдавна посочи, че липсата на дадено сведение в описанията на очевидци не е аргумент за това, че дадено събитие не се е случило.[24] Петегри посочва два факта, които не бива да бъдат отминати без внимание. На първо място, известно е, че за периода преди 31 октомври 1517 г. Лутер е кореспондирал с много частни и общественозначими личности, но са съхранени едва 47 писма. Това обстоятелство се обяснява с факта, че Лутер не е бил така известен, както след разпространението на 95-те тезиса в печатна форма из цяла Германия. Много от писмата и други писмени сведения от ранния период на Лутеровия живот са били унищожени по различни причини – волно или неволно. От друга страна, както подчертават това Лепин и Венгерт, на липсата на изрично указание от страна на Лутер и други свидетели през 1517 г.се обръща прекомерно голямо внимание.[25] Такова действие като „закачването” или „заковаването” на дадено известие е един тривиален акт. Съвсем обичайна практика на университетски преподаватели и църковни представители е било поставянето на съобщения на вратите на принадлежащите им църкви, отнасящи се до някакво текущо събитие.[26] След отшумяването на това събитие старите съобщения са били заменяни с други. Следователно по-логично е да се заключи, че макар да липсва писмено свидетелство за публичното оповестяване на дебат относно 95-те тезиса на 31 октомври преди бележките на Меланхтон и Рьорер, това съвсем не е основание такава инициатива от страна на Лутер да бъде исторически изключена.

Сравнено с отчета, който Лутер коректно прави пред своите църковни началници архиепископ Албрехт и епископ Йероним, едно такова съобщение не може да има особено значение в очите на своя автор за дадения момент. Едва ли може да има съмнение, че Лутер е отдал тогава по-голямата тежест на съгласуването на своето опровержение на индулгенциите с тях, отколкото на известието за дебат със своя опонент пред своите колеги, студенти и съграждани. Освен това Лутер предприема междувременно само крачката да разяснява своята позиция от амвона на църквата „Вси светии” и както е известно, обявеният публичен дебат с продавача на индулгенции Тецел въобще не се е състоял. Що се отнася до ретуширането на значението на разглеждания случай като начало на Немската реформация, можем да се съгласим, че това е по-късно явление, когато реформаторското движение се разгръща неудържимо и въпреки драматичните си последствия оцелява и навлиза трайно в социално-икономическата и културна история на Европа като факт.

Спомените на Мартин Лутер за написването на 95-те тезиса

Вярно е наблюдението на проф. Ервин Изерло, че Мартин Лутер никъде не споменава да е „заковавал”, „закачвал” или „оповестявал публично” 95-те тезиса върху входната врата на църквата „Вси светии”. Това важи от най-рано написаните му спомени[27] до сведенията, които е оставил в заника на своя живот[28]. Лутер дава само описание на причините за дебата и предприетите от него действия за противопоставяне на търговията с индулгенциите[29], провеждана от Тецел. В предговора към първия том на събраните си съчинения на латински език[30] Лутер припомня, че през 1517 г., когато са се продавали индулгенциите „за най-срамната печалба”, той е започнал да „разубеждава хората, подтиквайки ги да не се вслушват в глъчката на лешоядите с индулгенциите и че те имат да правят много по-добри неща”. Без да споменава за някакъв вид публично оповестяване на 95-те тезиса, Лутер продължава спомените си, като посочва, че е написал две писма до архиепископа на Майнц Албрехт, който е имал изгода от продажбата на индулгенциите, споделяйки печалбата с папата[31], и до епископ Йероним Бранденбургски. В тези писма Лутер ги помолил „да спрат безсрамието и богохулството на квесторите[32]”, но неговият апел бил посрещнат с презрение. И тук следва един детайл, който е изключително любопитен. Лутер пише: „Бидейки презрян, аз публикувах (лат. edidi) една страница за диспут и същевременно немска проповед за индулгенциите, а малко по-късно и Обяснения, в които, за да запазя честта на папата, аз отбелязах, че индулгенциите наистина не трябва да бъдат осъдени[33], а трябва да се предпочетат пред тях делата на любовта”. Както Обясненията, така и проповедта против индулгенциите са налични и изследователите са запознати с тях. Интригуващо е отбелязването на тази „една страница за диспут”, която ще да е била просто една обява – нещо като плакат или афиш.

Интерес в случая представлява още едно описание на Лутер, написано през 1541 г.[34] То е видимо по-разширено от предишното и съдържа някои важни уточнения. Реформаторът е принуден да припомни от своя гледна точка какво се е случило през 1517 г. по повод обвиненията на херцог Хайнрих фон Брауншвайг, че Лутер е предизвикал голяма „бъркотия” в Германия. Същевременно реформаторът защитава курфюрста Фридрих Саксонски от обвинението, че той бил главната причина за разрива на много немски диоцези с Рим. В това описание отново става дума за продажбата на индулгенции от доминиканския монах Йохан Тецел, който „продавал благодат срещу пари” и когото Лутер сочи като причинител на проблема. Лутер пише тук, че много хора от Витенберг отишли в градовете Ютербог и Цербст, за да си купят индулгенции, и като свещеник в църквата „Вси светии” той започнал „много внимателно” да проповядва, че има други, по-полезни за Църквата и личното спасение начини да бъдат изразходвани пари. Тук Лутер признава, че той и останалите не са знаели за действителното предназначение на приходите от продажбата на индулгенциите. Много скоро обаче Лутер научил какви „груби и ужасни” неща проповядвал Тецел. Тук е нужно да се поясни, че Тецел си служел на публични места с различни реторични похвати в своята търговска реклама. Той не само приканвал гръмогласно струпалите се германци да си закупят „писма на опрощението”, благословени и гарантиращи прошка от самия папа, но изнасял проповеди, за да засили внушенията си. Тецел обещавал прошка за всякакъв вид грехове – минали и бъдещи – дори и най-тежките, за какъвто грях се смятало „поругаването на блажената Божия майка”. Лутер подчертава драстичното разминаване между твърденията на Тецел и римокатолическото учение, според което „поругаването”[35] на Бога и Божията майка през Средновековието се възприемало като прегрешение, обричащо нарушителя на „вечна погибел”[36], и било наказвано със смърт.

Нов детайл в това описание на Лутер е сведението, че Бранденбургският епископ Йероним отговорил на Лутеровото писмо, след като прочел неговите 95 тезиса, но го посъветвал „да изостави темата”, защото „ще си създаде неприятности”. Според епископа августинският монах засягал въпроса за църковната власт и това неизбежно би предизвикало реакцията на нейния носител папата, от когото всеки би трябвало да се страхува. Въпреки мълчанието на архиепископа на Магдебург и Майнц и предупрежденията на Бранденбургския епископ Лутер посочва, че неговите тезиси били „публикувани” и били разпространени „из цяла Германия в продължение на две седмици”, намирайки благоприятен отклик у много негови сънародници, защото „целият свят се оплакваше от индулгенциите”. И тук, както и при други подобни случаи, Лутер не споменава за „заковаване”, „закачване” или друг начин на „публично оповестяване” на 95-те тезиса върху църковната врата на църквата „Вси светии” на 31 октомври 1517 г. Такъв пропуск обаче, ако той действително го е направил, не означава непременно, че нещата не са се случили така. Реформаторът обръща внимание на същината на проблема, а не на тривиалната подробност какво е било направено като действие.

Ако се проследи внимателно съдържанието на наличните сведения, оставени от перото на реформатора, ще се види, че при всички случаи той се фокусира върху главната причина за неговата реакция, а именно продажбата на индулгенциите от доминиканския монах Йохан Тецел. Лутер полага усилия да покаже, че тази практика е противна на учението на Библията за покаянието и прошката, а също така противоречи и на римокатолическото схващане за целия процес на опрощението. Прошката и освобождаването от вината и наказанието за греха се получават благодарение на участието на грешника в заслугите на Христос[37], а не защото папата има духовни правомощия за това[38]. Истинската съкровищница на Църквата, която гарантира прошката на каещия се човек, е „светото Евангелие на славата и благодатта Божия”[39], а не правилата и средствата, които се предлагат от хората. Ето защо в своето възмущение Лутер си служи с особено злъчен език, когато описва „кожодерството на проповедниците на индулгенциите”[40]. В обяснението си към херцог Фон Брауншвайг той квалифицира Тецел като „голям кресльо” и „сребролюбец”, видимо подчертавайки нарушаването на монашеската му клетва за нестяжание. Следователно Лутер съзнателно или несъзнателно подминава една тривиална подробност, каквато е евентуалното „публично оповестяване” на 95-те тезиса пред витенбергските граждани. За него е много по-важно да се подчертае, че в огромното си мнозинство германците са били възмутени от наглото и дори кощунствено поведение на продавача на индулгенции, за което свидетелстват и многобройните карикатури, разпространявани в онова време с епиграмата, приписвана на авторството на самия Тецел: „Щом монетата дрънне в ковчежето, душата скоква от чистилището”[41]. Също така е по-важно за реформатора да припомни, че освен написването на своите тезиси и уведомяването на църковните си началници за своето мнение, той е проповядвал, разяснявайки от амвона или чрез конкретни публикации, къде и как трябва да се търси действителната прошка за човешките грехове. Достатъчно е да споменем, че Лутеровата проповед за индулгенциите и благодатта, написана на немски език и отпечатана във витенбергската печатница на Йохан Рау-Грюненберг през март 1518 г., само през тази година е преиздавана 14 пъти с тираж по 1000 екземпляра. Впоследствие тя се препечатва многократно и разпространява и в други германски градове, като авторът придобива бързо популярност. Такива инициативи са много по-значими по своята мащабност и пораждат реформаторски нагласи в цяла Германия. Или, ако се изразим с метафората на съвременния лутерански епископ Михаел Бюнкер, всъщност в богословски, исторически и социално-икономически аспект „тезисите са били ударите на чука”.

Най-значимият принос на случилото се в края на октомври 1517 г. и през последвалите месеци за протестантската теология е Лутеровата концепция за „покаянието” и „прошката”. Един кратък лингвистичен анализ на терминологията ще ни убеди в това.[42] Като се основава на Исусовия призив: „Покайте се”, Лутер категорично разграничава смисъла на новозаветното схващане за „покаянието” от установеното в римокатолицизма църковно тайнство. Тезис 2 гласи: „Това слово „покаяние” да не се бърка с тайнството на покаянието, т.е. с изповедта и опрощението, получавано от свещеническото служение”.[43] Терминът „покаяние” (лат. poenitentia) фигурира в израза poenitentiam agere (букв. „върша/правя покаяние”). Още готският епископ Улфила (ок. 311-83) превежда буквално латинския идиом с глаголите tuon и wurchan, които имат абстрактно (tuon) и физическо (wurchan) значение. Лутер обаче възприема смисъла на латинския идиом по начин, който е близък до първия вариант на Улфиловия превод – Busse tun. Този нефизически смисъл доближава немския израз до гръцкия глагол metanoein, който е използван в оригиналния гръцки текст на Новия завет. Глаголът metanoeo, който широко е използван в гръцкия текст на двата завета (ІІІ Цар. 15:29; Иер. 4:28 и др.; Мат. 3:2; 4:17; Деян. 2:38; 8:22 и др.), има преди всичко смисъла на „променям начина си на мислене или възприятие”[44]. Също така и съществителното metanoia означава „промяна на мисленето или възприятията”. Следователно Лутер отдалечава с разбирането си термина Busse, съответстващ на poenitentia, от схоластическото схващане за последния като последователност от „правенето” на каене, изповед и удовлетворение. Според него „на всеки християнин, що изпитва същинско разкаяние и съжаление за своите грехове, се дава пълно опрощение на наказание и вина, което му се полага и без индулгенция”.[45] Макар и в зародиш, тази концепция, която предстои да бъде развита в по-късните съчинения на Лутер и официалните документи на протестантизма през ХVІ век[46], показва предпочитанието на реформатора към буквалното разбиране на библейската терминология. Това означава, че Мартин Лутер взема решение да скъса с установената за Католическата църква теологична система, която е продукт на многовековни наслоения и развитие. И ако няма консенсус между академичните представители на двете конфесии за формалното начало на тяхното разделение, не може да има различни мнения по въпроса за тяхното сериозно теологично раздалечаване една от друга.

 

[1] По времето на Лутер вратата е била дървена, но тя изгаря при пожар, избухнал през 1760 г., а един век по-късно на нейно място е поставен бронзов портал с гравиран текст на 95-те тезиса, който е запазен и днес.

[2] Pettegree, A. Brand Luther: 1517, Printing, and the Making of the Reformation. NY: PenguinPress, 2015. 13.

[3] Тезите на отрицателите на историчността на витенбергското събитие, както и становищата на неговите поддръжници в Германия, са събрани в сборника Лутеровото заковаване на тезисите – факт или фикция (Ott, J. und M. Treu, ed. LuthersThesenanschlag – Faktum oderFiktion. Leipzig: EvangelischeVerlaganstalt, 2008). Кратък обзор на трите фази на опитите на няколко немски учени да оспорят датата 31 октомври и традиционното схващане за случилото се тогава е даден в: Diener, R. “The Ninety-five Theses: Some Historical and Semantic Aspects”. – In: Concordia Theological Monthly, XXXVIII:9 (Oct. 1967) 601-6.

[4] Iserloh, E. Luther zwischen Reform und Reformation. Der Thesenanschlag fand nicht statt (Münster: Aschendorff, 1966). Книгата предизвиква подчертан интерес на Запад и тутакси е преведена на англ. език от друг католически теолог и отличен познавач на Лутеровия живот и дело – проф. Джаред Уикс, при което преводачът подчертава тезата на автора в заглавието за английските читатели (Iserloh, E. The Theses Were Not Posted: Luther between Reform and Reformation. Boston: Beacon, 1968; London/Dublin/Melbourne: Geoffrey Chapman, 1968). По-долу се позоваваме на английския превод.

[5] Posset, Fr. The Real Luther: A Friar at Erfurt and Wittenberg (St Louis: Concordia, 2011).

[6] Volz, H. “An welchemTage schlug Martin Luther seine 95 Thesen an die Wittenberger Schlosskirche an?” – In: Deutsches Pfarrerblatt, 57 (1957), 457 f. (вж. Lau, Fr. “The Posting of Luther's Theses – Legend or Fact?” – In: Concordia Theological Monthly, XXXVIII, Dec. 1967, N0. 11, 691).

[7] Aland, K. “Der 31. Oktober gilt zurecht als Tag des Thesenanschlags Martin Luthers”. – In: Deutsches Pfarrerblatt, 58 (1958), 241-8.

[8] Bornkamm, H. “Der 31. Oktoberals Tag des Thesenanschlags”. – In: Deutsches Pfarrerblatt, 61 (1961), 508 f.

[9] Ервин Изерло е ръкоположен за католически свещеник през 1940 г.

[10]Iserloh, E. The Theses Were not Posted. 54 ff. (вж. Diener, R., op. cit. 602 f.).

[11]WA 51, 540 f.; LW 41, 233 f. (Iserloh, E., op. cit. 58 f.).

[12]Вж. WA 54, 180; LW 34, 329 f.

[13]LW 48, 43.

[14]Corpus Reformatorum, VI, cols. 161 f. (Iserloh, E., op. cit. 73-5). Мартин Лутер умира на 18 февруари 1546 г.

[15]CR 6, 161 f. Вж. Leppin, V. and T. Wengert. “Sources for and against The Posting of the Ninety-Five Theses”. – In: Lutheran Quarterly, XXIX (2015) 374.

[16] Вж. Leppin, V. and T. Wengert, op. cit. 377.

[17] Ibid., 378.

[18] Posset, Fr., op. cit. 23.

[19] Aland, K. Martin Luther's 95 Theses (St Louis: Concordia, 1967).

[20] Bornkamm, H. “Thesen und Thesenanschlag Luthers”. – In: Geist und Geschichte der Reformation, Arbeiten zur Kirchengeschichte 38 (Berlin: de Gruyter, 1966), особ. 198-202 (вж. Diener, R., op. cit. 601).

[21] Lau, Fr. “Die gegenwärtige Diskussion um LuthersThesenanschlag”. – In: Luther-Jahrbuch, XXXIV (1967) 11-59 (Diener, R., ibid).

[22] Diener, R., op. cit. 603.

[23] Впрочем християнската традиция за оригиналите на библейските книги, както и традицията за възприемане на автентични творби на древногръцки класици като Платон, Аристотел или трагици като Софокъл и др., също остава приемлива днес въпреки обстоятелството, че днес са запазени само преписи от по-късни дати (за старозаветни книги – ок. I в., а за древногръцките автори – ІХ–Х в.).

[24] Pettegree, A., op. cit. 71.

[25] Leppin, V. and T. Wengert, op. cit. 373.

[26] Diener, R., op. cit. 602.

[27] Така например Лутер обяснява в писмо до Николас фон Амсдорф (1527 г.) коя е била причината за неговата реакция срещу дейността на доминиканския монах Йохан Тецел, без да споменава за някакъв вид „публично оповестяване”, като при това посочва, че неговото възмущение датира от 1 ноември 1517 г. (WABr 4, 275; вж. Leppin, V. and T. Wengert, op. cit. 380).

[28] Лутер описва пред Рьорер своето противопоставяне на продажбата на индулгенциите и в Трапезни слова, но тъй като поначало те се смятат за преразказани от неговия секретар, данните в тях не се приемат като обективно представени (Leppin, V. and T. Wengert, op. cit. 381 f.).

[29] Всъщност Лутер показва критично отношение към индулгенциите като неефективно средство за опрощение още в своите лекции върху Псалмите (1513–15), както и в свои проповеди преди 31 октомври 1517 – факт, който се подчертава и от проф. Изерло (WA 3, 416, 430; Iserloh, E., op. cit. 28).

[30]WA 54, 180; LW 34, 329 f. (Leppin, V. and T. Wengert, op. cit. 379 f.).

[31] През октомври 1517 г. Лутер не е знаел за финансовите договорености на Албрехт и папа Лъв Х (1513–21) (Вж. Lohse, B. Martin Luthers Theology. Minneapolis: Fortress Press, 2006. 100).

[32] „Квестори” (лат. questores) е било официалното обозначение на разпространителите на папските индулгенции.

[33] На този етап Лутер не отрича практиката на закупуване на индулгенции изобщо, която съществува от около три столетия в римокатолицизма, а критикува злоупотребата с тяхното значение за покаянието и спасението (Lohse, B., op. cit. 102).

[34] WA 51, 538-40.

[35] Т.е. похулването.

[36] ССС, 1472.

[37] Тезиси 16-17 (вж. Мартин Лутер и Томас Мюнцер. Оратори на Немската реформация. Прев. В. Брюкнер и Б. Парашкевов. С., Наука и изкуство, 1984. 32).

[38] Тезиси 13-19, 22, 25 (пак там, 32-3).

[39] Тезис 62 (пак там, 35).

[40] Тезис 50 (пак там, 34).

[41] Тази реплика е много близка по звучене с Лутеровите тезиси 55 и 56 (вж. Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997; repr. 94 f).

[42]Вж. особ. Diener, R., op. cit. 604 ff.

[43]Лутер, М. и Т. Мюнцер. Цит. съч. 31.

[44]Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament (Edinburgh: T & T Clark, 1999) 287.

[45]Тезис 36 (Лутер, М. и Т. Мюнцер. Цит. съч. 33).

[46]Вж. напр. Малкия катехизис, V или Аугсбургската изповед на вярата, 11, 12, 20, 25 и др.(Noll, M., ed. Confessions and Catechisms of the Reformation. Leicester: Baker Book House, 1991. 73 ff., 90 f., 94 ff., 104 f.).




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org