Споделено от читатели
 
Добрин Станев
Против атеизма
Първо да уточним работните понятия – мнение, вяра и знание. Стъпвам на определенията на Кант, дадени в „Критика на чистия разум”: „Мнението е признаване на едно съждение за истинно, при което имаме съзнанието, че това признаване е недостатъчно както субективно, така и обективно. Ако признаването на едно съждение за истинно е достатъчно само субективно, но в същото време се смята за обективно недостатъчно, то се нарича вяра. Накрая признаването за едно съждение за истинно, което е достатъчно както субективно, така и обективно, се нарича знание. Субективната достатъчност се нарича убеждение (за мен самия), обективната се нарича достоверност (за всекиго)”1

Какво е атеизмът? Атеизмът е твърдението: „Бог не съществува. Няма Бог.” Но от каква позиция говори атеистът? Две са възможните позиции: „Аз знам, че няма бог” или „Аз вярвам, че няма Бог”. Ако е първото, то какви са доказателствата за несъществуването на Бог. Нека да се въздържаме от метафизични доказателства. Познаваме ли света в неговата тоталност, за да заявим, че тоталната абстракция на Бог не съществува или съществува. Говорейки от ограничеността на днешното ни познание, ние не можем да направим това твърдение. Ние нямаме пълно обяснение на света. И докато не го получим няма как да знаем дали има или няма Бог.

Ако е второто – „Аз вярвам, че няма Бог”, то тогава какво различава атеистите от вярващите. И двете групи вярват. Това е една и съща субективна достатъчност, убеждение, както казва Кант, но необяснимо по рационален начин, една друга сфера, различна от сферата на разума, за която рационалните доказателства не са в сила, просто разумът няма как да оперира там. Това е вътрешната убеденост на човека, която може да се обясни, примерно, с човешкия стремеж да си задава въпроси за нещата отвъд сетивно достъпното, наречен метафизика, но не може да се докаже по емпиричен начин, така че да се превърне в обективна всеобщност.

Какво означава „Не вярвам”? „Не вярвам” означава „Вярвам с обратен знак” или „Вярвам, че не е...” Дали вярваш, че нещо е или вярваш, че нещо не е, то ти и в двата случая вярваш. Атеистите казват: „Бог не съществува.” На какво основание? Те могат ли да го докажат? Ако го докажат, това ще означава не че не са вярващи, а че са знаещи, че това е така за всички. Ако това е така, ако се докаже, че това е безспорен факт, тогава и вярващите ще изчезнат. Или поне вярата им трябва да се промени към вярването дали сме го доказали точно или не.

Във философията никой не е успял убедително да докаже нито че Бог съществува, нито че няма Бог. Много са се опитвали, Лайбниц пише теодицея, за да помири съществуващото зло в света с идеята, че Бог е всемогъщ и всеблаг и всезнаещ, св. Тома от Аквино използва причинно-следствени връзки, за да стигне до първопричината на всичко – Бог. Това е в областта на метафизиката, а там вече нищо не може да се докаже със сигурност, както установява Кант, като по този начин завършва епистемологичния обрат във философията. Св. Анселм от Кентърбъри използва игра с езика, като казва, че не можем да нямаме Бог, щом съществува идеята ни за Бог. Имануел Кант оборва доказателствата за съществуването на бога, само за да даде свое. Всички начини да се докаже Бог по рационален начин са пропаднали. Това не значи задължително, че не съществува. Не е доказано и че не съществува. Нима е възможно да докажем нещо толкова голямо като абстракция?

И все пак нека не забравяме, че бремето на доказателството тежи върху този, който прави заявлението, т.е този който казва, че нещо съществува. Точно затова опитите за търсене на обяснение за света трябва да продължат. Въпреки, че някои области са днес в областта на мисловните спекулации на метафизиката, това не трябва да ни спира да търсим. Метафизиката може да се превърне във физическо (емпирично установено) разбиране. Ето пример:

Древногръцкият философ Демокрит е смятал, че всичко е изградено от неделими частици, които нарича атоми. Те се свързват и образуват материята. Тази позиция силно контрастирала с натурфилософията на негови съвременници, които са били на мнението, че всичко е вода или огън, или въздух. Все пак Демокрит е прав (или поне отчасти.) Материята наистина е изградена от такива частици, които са приели името, което той им дава. Атомите днес не са това, което смеещият се философ си е представял. Те не се свързват с кукички, а посредством ядрени сили, или електромагнитни сили, обяснени чак през двайсети век. Какво можем да кажем за Демокрит? Той няма как да познава тези сили. Не разполага с достатъчно емпирични наблюдения. Неговите атоми са чиста метафизична категория, но с развитието на науката се стига до нещо като позицията на Демокрит. По времето на Демокрит може ли да се твърди, че атомите са наука? Не, защото не са били емпирично установени. Но би било погрешно да се отхвърля твърдението преди да можем да го проучим в детайли, да го изпитаме. Идеята за Бог представлява най-сложният философски въпрос, заради всеобхватността, която понятието включва.

Относно въпроса за вярата трябва да разгледаме и трета група – агностиците. Те не знаят дали има бог. Какво ги различава от вярващите-невярващи. Вярващите също не знаят дали има Бог, те само вярват. Позицията на агностиците е „Няма как да знам дали има или няма Бог, затова не се меся по въпроса.” Другата позиция е: „Не знам дали има бог. Той може да съществува, може и не.” Не казват отявлено „Аз вярвам в бог” или „Аз не вярвам в бог.” Те са предпазливи и казват само обективно достъпното: „Аз не знам дали има Бог”. Не се месят във въпросите на вярата. Агностиците не казват нищо със сигурност, защото се опасяват да не сгрешат. Емпирикът Дейвид Хюм - най-големият скептик във философията е бил агностик. Той се е съмнявал във всичко, подобно на рационалиста Рене Декарт, но и той не е могъл да каже, че Бог го няма.

Бог е единствено въпрос на вяра. И тук е голямото предизвикателство. Никой не ти дава сигурността на знанието, а само неопределеността на вярата, вътрешната убеденост, но невъзможността по пътя на рационалността да я докажеш. Това означава, че щом е вътрешна за индивида, тази убеденост е лична. Тя е само в него самия и се изчерпва с него. Никой няма право да налага своята убеденост на другите. Може да я споделя, но не и да им я налага против волята им.

Кант смята, че мнение, вяра и знание са трите етапа на признаване на едно съждение за истинно. Едното следва в другото. Първо имаш мнение за нещо, после субективната убеденост се засилва до вяра, и накрая при обективното му доказване се превръща в знание. В темата на настоящето есе, вярата и знанието са противопоставени едно на друго. Противоположното на „вярвам” не е „не вярвам”. Противоположното е „знам!” Противоположно в смисъл на противопоставяне на субективната вяра и обективното доказателство, а то на този етап не съществува. Нека се спрем и на знанието.
Какво е отношението между знам и не знам?

Опитах се да докажа, че както „вярвам”, така и „не вярвам”, са все „вярвам”.

„Знам” и „не знам” обаче не са едно и също. „Знам” е, че мога да докажа нещо по рационален път. Доказаното е истинно и е необоримо, ако следва законите на логиката. „Не знам” е много неутрално - не мога да докажа нещо по логичен път. При незнанието може да отсъства чувството на „вярвам” и „не вярвам” - вътрешната убеденост. Чувството и разумът не е задължително да вървят едно след друго.

Вярата е нещо субективно, а знанието е обективно, а оттам общовалидно.
Незнанието е неосъществено знание. То не попада никъде. Когато не знаеш нещо, това което не знаеш не става автоматично нито вярно, нито невярно, нито съществуващо, нито несъществуващо. Това го прави единствено неизползваемо за разума. Незнанието може да е свързано с мнение. Мнението трябва да се провери и докаже. Ако мнението е доказуемо, тоест може по логичен път да се стигне до неговото доказване или отхвърляне, добре би било да се извърви този път, защото ако имаме мнение за неща, които не сме доказали, а бихме могли, това значи да имаме предразсъдъци. Уви, прав е Паскал като казва: „Мненията ръководят света”. Ние доста рядко извървяваме пътя от мнение до знание. Вярата не е предразсъдък, тя е субективна достатъчност, която не може да се докаже по логичен път. Затова споровете за вяра няма да ни отведат до никъде, освен до взаимна враждебност или отчаяние. Споровете за вяра трябва да се избягват.
А какво да кажем за обективното знание?

Може ли да наложим на някого някакво знание, някаква обективна истина. Не! Въпреки, че това знание е обективно, следователно общодостъпно, индивидът сам трябва да стигне до него. Индивидът сам решава дали ще се вслуша в разума си и да постъпи разумно. Индивидът не винаги постъпва разумно. Всеки има право да избере невежеството, въпреки че не е в негов интерес. Толерантността предполага всеки да е свободен да бърка, но допускайки грешки, нека да ги запази за себе си и да не вреди на околните.

Обобщение: Тъй като никой не е доказал по рационален път знанието за Бог, единствените две позиции, които смятам за обосновани, са или да вярваш, включително да вярваш че не, което е пак да вярваш само че с обратен знак или да си агностик - да не знаеш и да не заемаш ничия страна в спора между вярващи и невярващи.

Добрин Станев е студент в четвърти курс, специалност „Европеистика" във Философския факултет на Софийския университет, създател и главен редактор на електронното издание на специалността (http://www.eustudies.eu/). Поддържа и собствен блог на адрес http://eutopia.blog.bg/, който се занимава предимно с въпросите на европейската интеграция, а напоследък – и с политическа философия и идеологии.