BG | RU

Размишления около процеса срещу Дмитрий Карамазов

година 2017 / брой 121, Акад. Петър Попиванов

  

Всъщност защо е интересен процесът срещу Дмитрий Карамазов, с какво привлича вниманието на читателите през трескавия и бесен ХХІ век? Дали ни интригува с наказателното съдопроизводство, или само като хроника на една предизвестена шокираща съдебна несправедливост? А може би ни примамва със следствието, в което отсъства богатият, модерен технически арсенал на криминалистиката? Дали не изпитваме носталгия по изчезващото в наши дни юридическо красноречие, по разпалените многочасови съдебни дуели между обвинението и защитата, по цялата театрална зрелищност на процесите? Или пък в компютърния век ни липсват логически подплатените спорове, в които (анти)тезите се доказват? Все в този дух ще кажа, че и казуистиката, и софизмите, и парадоксите крият в себе си определени предизвикателства към нашия ум, провокират го дори само с това, че при умела пледоария едни и същи факти могат да се използват за обосноваване на противоположни заключения. Ако отидем по-нататък в исторически план, бихме потърсили в словата на прокурора и адвоката, в хода на делото, пък и в романа виртуозно вплетени скрити библейски цитати (евангелски текстове), църковни мистерии, средновековни карнавални сюжети и театрални изпълнения. 


Поне част от формулираните по-горе въпроси търсят своите отговори. Съвременниците на Достоевски, а и следващото поколение са имали своите виждания и интерпретации. Ние сме поставени в по-изгодната позиция (по мое мнение) да разтълкуваме и оценим това велико произведение от дистанцията на времето. Злободневното и нетрайното е отпаднало или е туширано и са останали „проклетите”, „вечните”, общочовешките проблеми. Достоевски ги е поставил и дискутирал, самият бидейки раздвоен между „вярата и безверието”. Какво ново можем да кажем ние, какво незабелязано досега можем да видим при нов прочит на Братя Карамазови


Фактът, че великото Петокнижие на Достоевски запазва своята актуалност и досега, аргументира и оправдава продължаването на изследванията и анализа на творчеството на писателя и в наши дни. По отношение на правораздаването (Божие) ще приведа част от Посланието на апостол Павел до римляните ([2], 12:19): „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е „Отмъщението е Мое, Аз ще отплатя, казва Господ”. С държавния (човешкия) съд всички сме запознати и затова не го обсъждам.


 


По-долу предлагам една мозайка от размишления, която провокира у мене знаменитият процес от Братя Карамазови. Той е отразен специфично, защото не е стандартно съдопроизводство, а окончателен съд – равносметка за способността на почти всеки герой да изпълнява изискванията на нравствения императив. Това е деликатна юридическа и психологическа материя, която обхваща практиката на следреформения руски съд, т.е. на съдебното дело в Русия след реформите на император Александър ІІ от началото на 60-те години на ХІХ век. Всъщност имаме един философско-социален религиозен роман, последният от Петокнижието на Достоевски, който е старателно проектиран през криминалната фабула. Точно това го прави занимателен и концентрира вниманието на читателя върху богоборческите и антикатолически внушения на литературното произведение. Инак щяхме да се сблъскаме с една скучна, разтеглена, умозрителна и в крайна сметка доста безинтересна книга. В достъпната ми литература върху Братя Карамазови почти не откривам по-подробни анализи и тълкувания на горния процес. Вероятно главите „Бунт” и особено „Легендата за великия инквизитор” са били обект на стотици разглеждания и интерпретации, а за това дело, представено на повече от 120 страници в романа, изследователите са били съвсем пестеливи и скромни. 


А. Волински (1861–1946) пише през 1904 г. книгата Достоевски: философско-религиозни очерци. На с. 266-268 той коментира процеса срещу Д. Карамазов, където пише: „Протичането на процеса представлява истински шедьовър на литературния сарказъм, дълбоко скрит в безукорно правдивото описание както на хода му, така и на всички участващи в него лица“. И по-нататък продължава: „Достоевски колоритно представя в романа силата на адвокатурата“.


Често се акцентира върху сатиричните и пародийните елементи при описанието на процеса. С горната студия се опитвам да запълня безспорно възникналата празнота.


Действието се разгъва от Книга втора, озаглавена „Неуместно събрание” и по-точно от V. „Бỳди! Бỳди!” и VІ. „Защо ли живее такъв човек?" (том 9 от [6]/72-82, том 9/82-93), където се дискутира въпросът за църковно-обществения съд, до Част четвърта, книга 12, „Съдебна грешка”, том 10 от [6]/176-297, посветена изцяло на процеса срещу двадесет и осем годишния дворянин зап. поручик Дмитрий Фьодорович Карамазов (Митя) с прототип А. А. Григориев. Накратко, началото на романа трябва да търсим в статията на свещ. М. И. Горчаков „Основите на църковно-обществения съд” и контратезата на Иван Карамазов, двадесет и три годишен (естественик по образование, с не толкова атеистични, колкото богоборчески възгледи ), която е набрала популярност след отпечатването й в някаква негова статия. Заслужава специално внимание юридическата позиция, заемана от Иван ([6] 9/74): „Духовното лице, на което аз възразявах (свещ. М. Горчаков – б. м.), твърди, че църквата заема точно и определено място в държавата. Аз пък му възразих, че напротив, църквата трябва да включва сама в себе си цялата държава, а не да заема в нея само някакво кътче (...)”. По-нататък той пояснява своята концепция: „Целият смисъл на моята статия е в това, че (...) през първите 3 века на християнството християнството на земята се е проявявало само чрез църквата и е било само църква. А когато римската езическа държава е пожелала да стане християнска (...), тя само е включила в себе си църквата, а тя продължавала да си бъде както по-рано държава езическа в извънредно много свои направления”. Затова и Иван Карамазов предлага „(...) за целите на бъдещето не църквата да си търси определено място в държавата като „всеки обществен съюз”, а наопаки, всяка земна държава би трябвало впоследствие да се обърне в църква напълно и да стане не друго, а само църква (...)”.


Всъщност Иван предлага „оцърквяване на държавата” (т.е. създаване на Христоцентристка държава), утопично обединение на човешкия (гражданския, държавния) съд и на Божия съд (църковния съд). При всички разговори в килията на отец Зосима от ясновидски проникновения поглед на последния не убягва и съдът на съвестта, и несъвършенствата на човешкия съд. Отец Зосима отбелязва ([6] 9/78): „Всички тия заточения на тежка работа, а по-рано и с бой, никого не поправят, а главно, почти никой престъпник не плашат и числото на престъпленията не само не намалява, а все повече расте. (...) И излиза, че обществото по такъв начин съвсем не е запазено, защото, макар че вредният член се отсича механически (...), но на негово място тутакси се явява друг престъпник, а може би и двама”. Затова и отец Зосима предлага за прераждането на престъпника не човешкия съд с адвокати, прокурори и съдебни заседатели, а съда на собствената съвест, закона Христов: „Ако има нещо, което пази обществото дори в наше време и поправя и преражда дори самия престъпник в друг човек, то все пак е единствено законът Христов, който се проявява в съзнанието за собствената съвест”. И оттук той заключава: „(...) единствено само пред църквата съвременният престъпник е способен да признае вината си, а не пред държавата”. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org