BG | RU

ВЪНШНОТО БЛАГОПОЛУЧИЕ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА Е ИЗМАМНО

година 2017 / брой 122, Разговор със Сергей Чапнин

  

Да започнем с един остър, наболял и сякаш нерешим въпрос за Църквата и съвременния свят: как Църквата и в частност Православната църква, която не е от този свят, се вписва в този свят? Какво е вашето мнение?


 


На този въпрос е невъзможно да се даде кратък отговор. Боя се, че дори цяла книга би се оказала малка за разгърнат отговор. Ще се постарая в няколко тезиса само да очертая измеренията на проблема, без да претендирам за пълнота.


Да намериш мястото си в света е трудна задача. Конкретните рецепти на предишните поколения вече не работят. И това се отнася не само до Църквата, но и до народите и държавите. Криза на идентичността преживяват днес не само новите държави, възникнали след разпада на СССР и на Източния блок, но и такива европейски държави като Великобритания.


Виждаме, че Църквата напрегнато е търсила отговор на този въпрос в най-различни исторически епохи – от Късната античност до епохата на модерна. Променяли са се историческите обстоятелства, а заедно с тях и историческите форми на църковен живот и църковно управление. Тези промени винаги са били обвързани с търсенето на такива форми на църковен живот, при които мнозинството от съвременниците са могли без затруднение да изповядват вярата си, да участват в богослуженията и в живота на своята общност.


Това търсене винаги е било творческо. Тази година отбелязваме стогодишнината от Всеруския православен събор от 1917–1918 г. Възстановяването на патриаршеството, радикалните промени в структурата на църковното управление, новото осмисляне на енорийския и монашеския живот – всичко това са ярки примери на творческо отношение към историческото битие на Православната църква. В моите очи това е най-важният събор в историята на цялата Православна църква след епохата на Вселенските събори. Ала трагедията е в това, че неговите решения така и не са получили жизнено въплъщение. Болшевиките, дошли на власт, създават нова атеистична държава и фактически унищожават Църквата.


Един от главните проблеми днес, с който се сблъскват православните, това е разбирането за традицията. На мнозина им се струва, че традицията е голям и надежден щит, която трябва да брани православните от всякакви проблеми в съвременния свят. Достатъчно е да се намери само правилният канон или подходящ цитат от светите отци. Но – за съжаление или за щастие – живеем в такъв свят, където промените се случват с главоломна бързина. Тези промени видоизменят нашия начин на живот, нашето самосъзнание. Традицията днес са не толкова конкретните форми, колкото принципите, позволяващи да се създадат нови форми.


Преди 25 години запитах забележителния богослов схиархимандрит Софроний (Сахаров, 1893–1993) защо е написал нова утринна молитва. Неговият отговор бе прост, но за мен тогава съвсем неочакван. Той каза, че на съвременния човек е недостатъчно просто да отдаде хвала Богу, както са правили монасите в древността. Съвременният човек живее напрегнат интелектуален живот и му е необходимо да получи своего рода „задание” за предстоящия ден. И тъй като такива молитви няма, отец Софроний написал нова.


Все по-често може да се чуе, че живеем в постсекуларен свят. Подобно признание, особено когато прозвучава от устата на учени и политици, носи на православните християни голяма радост, но в същото време е и голяма отговорност. Постсекуларният свят е възвръщане на религията в публичното пространство след епохата на секуларизацията. И тук е от огромно значение гласът на Църквата да бъде глас за свидетелството на Христа, а не пропаганда на някаква идеологии, на тясно национални или държавни интереси.


 


В България имаме следната дилема: Църквата като пазител на идентичността (националната Църква) сякаш се противопоставя на Вселенската църква и универсалното послание на православието. Съществува ли същата дилема и в днешна Русия?


 


Да, проблемът за националния характер на руското православие и за универсалния, вселенски характер на евангелското благовестие стои в Русия много остро и е далеч от своето разрешаване.


От една страна, е трудно да се отрече, че националната идентичност е неразривно свързана с религиозната идентичност. В грубото и примитивно тълкуване на тази връзка се крие обаче сериозна идеологическа и дори богословска заплаха. Ще дам само един пример. Преди няколко години по време на дискусия за формите на катехизация и изучаване на основите на вярата един православен епископ направо заяви, че на руснаците не им е нужна катехизация, тъй като при тях православието е заложено на „генетично ниво”.


Огромното мнозинство, което поддържа тази позиция, се състои от хора, изцяло неграмотни от религиозна гледна точка, които представят като православие някаква благочестива митология и народни традиции, повечето от които с езически корени.


Освен това имаме друг великолепен пример за съхраняването на националния характер на руското православие и свободно общение отвъд националните граници – това е руската емиграция на ХХ в. Тя е дала на целия християнски свят не само забележителни богослови, но и проповедници и монаси аскети. За съжаление този опит на църковен живот е почти забравен.


 


Употребявате термина „постсъветска гражданска религия“. Какъв смисъл влагате в него? Дали сме изправени пред ново езичество, или налице е опасността Църквата да бъде инструментализирана от държавата?


 


Преди няколко години аз наистина използвах понятието „постсъветска гражданска религия” с цел да опиша новата съвкупност от вярвания, възникнала след епохата на „църковното възраждане”. Дори и днес този термин ми изглежда удачен, а и за моя радост се използва от редица изследователи.


По-горе казах, че Руската църква се сблъсква с проблема за катехизацията на милиони хора, които през последните 20–30 години са приели кръщение в Православната църква. За съжаление Църквата не можа да се справи с този проблем, в резултат на което мнозинството от кръстилите се, честно казано, не станаха християни. Евангелието не се превърна за тях в настолна книга, а заповедите – в жизнена норма. Метаноята, промяната на съзнанието, не се случи. По-скоро обратното, тези хора пренесоха в Църквата не само светската, а в буквалния смисъл на думата съветската представа за света, за отношенията между хората, на нравствеността и морала. И в крайна сметка се стигна до своето рода сакрализация на тези възгледи. (...)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org