BG | RU

КАК ГОВОРЯ ЗА БОГ В СЕКУЛАРНИЯ СВЯТ?

година 2017 / брой 122, Йохан Баптист Мец

  

Какво всъщност е секуларният свят? За да не лишим предварително от острота поставения проблем за Божията реч и за да предотвратим теологически обобщения и омаловажавания, искам да предложа следната „дефиниция“: секуларният свят се разбира – съвършено спокойно и непатетично – като свят след смъртта на Бог. При това този свят под секуларната метафора за смъртта на Бога не е свят без религия и не е враждебен към религията свят. Напротив, изглежда, че върху гроба на Бог са разцъфнали безброй нови религии. Следователно секуларният свят, както го разбирам тук, е свят на една благосклонна към религията без-божност. Тази негова без-божност в никой случай не е мислена войнствeно, това Не на Бога не е издържано категориално в духа на големите атеизми. В секуларния свят вече няма големи атеизми. Спорът за трансцендентността изглежда приключен, отвъдното окончателно е „изстинало“. И така без-божността на секуларния свят, приела религиозна форма, може често да употребява думата „Бог“, без да има предвид Бог на историята и на законите, а „Бог“ като свободно рееща се метафора в разговор, по време на парти или върху кушетката на психоаналитика, Бог в естетическия дискурс, в лежерния език на нашите политически граждански религии или където и да е.


А говоренето за Бог на Авраам, Исаак и Яков, Който е и Бог на Исус – как то е устояло на всички приватизации и функционализации през модерността? На трансформацията от метафизика в естетика, от история в психология? Как се е нагодило към надменния плурализъм на нашите либерални общества, във водовъртежа на техните екстремни индивидуализации? „Къде е отишъл Бог ли?“, пита безумният човек при Фридрих Ницше и със сигурност е имал предвид Бога на библейския монотеизъм. Модерната критика на религията си е свършила работата, резултатите й междувременно са потънали в колективната памет. Дори християнската теология днес понякога се дистанцира от Божията реч на библейския монотеизъм, стремейки се да я замести, например по маниера на дълбинната психология, с една полимитична праистория на човечеството или да я разглежда – като се позовава на тринитарно богословски мотиви – през една вътрешнобожествена история.


За вярващите, за които думата „Бог“ остава тъй свята, че не могат да бъдат разубедени от модерния дискурс или от постмодерните гласове и вълнения, светът под секуларната метафора за смъртта на Бога изглежда като свят на „криза на Бога“. Тази „криза на Бога“ е днешната ситуация в света. На пръв поглед днешната ситуация би трябвало да обедини всички християни. Ала защо вътрешнохристиянският свят понастоящем изглежда така безпомощен, така застинал? Защото не се концентрира върху кризата, която отдавна е престанала да бъде само църковноструктурна или само конфесионална: кризата на Бога, която засяга всички и обединява всички. Но кризата на Бога не засяга само църквите, нито само християните. Тя е криза, която в края на краищата призовава към обединение всички големи монотеистични религии. Преди всичко тя е базисната ситуация в света, с оглед на която следва да се възприема отношението между християни и евреи след Шоа.


Речта на Бог в този секуларен свят може да бъде само реч коректив. „Разбиране“ тук винаги означава и „противостоене“, речта на противостоенето, но не просто отгоре или отвън, а в този един общ свят, следователно това е критика като опит за спасение.


 



  1. Морал под метафората за смъртта на Бога


Още преди повече от сто години Фридрих Ницше отбелязва в своята Весела наука: „Най-великото неотдавнашно събитие – че „бог е умрял“, че вярата в християнския Бог не заслужава повече доверие – започва да хвърля първите си сенки върху Европа… Преди всичко обаче можем да кажем: самото събитие е твърде велико, твърде отвлечено, твърде недостъпно за умствените възможности на мнозина, за да предполагаме, че вестта за него е достигнала до тях, камо ли че мнозина от тях съзнават какво всъщност се е случило – и какво още трябва да рухне, след като тази вяра е подкопана, тъй като то е изградено върху нея, опряно е на нея, враснало се е в нея; например целият наш европейски морал“.  


Не е ли все така прав Ницше? Не се ли намира Европа в стадий на морално изчерпване?


Европейски морал: той беше – поне като тенденция и обещание – голямата морална перспектива, един вид морал на човечеството, в който са вградени заповедите от планината Синай, библейските десет заповеди, както и императивите на политическото Просвещение. А днес? Как може да се опише днешният морален ландшафт? Не го ли определят нарастващият отказ от тази голяма морална перспектива, усилващото се равнодушие спрямо големия консенсус, индивидуализацията и биографизацията на всички конфликти, скепсисът спрямо всички универсалистки морални понятия, подозрението към етиката на човешките права като един вид „морален капан“ и т.н.? Не съществува ли следователно нещо като морално изчерпване на Европа? Не са ли това симптомите на един морал след смъртта на Бога? (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org