BG | RU

ИЗОБРЕТЯВАНЕТО НА ФАНАТИЗМА

година 2017 / брой 124, Уилям Кавана

  

В днешно време вече е привично да се казва, че „тезата за секуларизацията“ е поставена под съмнение от глобалното „възраждане“ на религията. И макар не всеки да приема, че тезата за секуларизацията е решително отхвърлена, възраждането на религията, изглежда, е факт, при това такъв, който може или да бъде или приветстван, или оплакван. Онези, които го оплакват, често призовават призрака на религиозното насилие: религията има опасната тенденция да провокира и разпалва насилие навсякъде, където не е одомашнена и лишена от публична власт посредством секуларната държава. Според указаната линия на мислене религията има тази прискърбна тенденция, защото тя е по същество нерационален импулс, страст, която често убягва или надмогва опитите на разума да я укротят. Ужасяващият призрак на религиозния фанатизъм в съвременния свят се предлага като свидетелство за опасните крайности, до които неукротената религиозна страст може да доведе, ако не бъде заставена да се подчини на секуларния социален ред.


В моята неотдавнашна книга Митът за религиозното насилие, аз обстойно доказвам, че противопоставянето на религия и разум е не диагностицирано, а изобретено от модерния Запад. Дистинкцията религиозно/секуларно е модерно изобретение, което непосредствено успоредява изобретяването на модерната държава. В действителност религията не представлява трансисторическа, транскултурна и по същество нерационална черта на човешкия живот. При изобретяването си по време на ранномодерната борба между църковните и гражданските власти в Европа религията е била предвиждана като заемаща една по същество нерационална и непублична сфера, до границите на която трябва да се ограничава църковната дейност. С развитието на либералната държава „религията“ става категория, в която се захвърлят идеологии и практики, определяни като противоречащи на целта на либералната държава да изключва от публичната сфера субстанциалните цели. Както пише Уилям Арнал: „Самата тази дефиниция на модерната демократична държава всъщност създава религията като свое алтер его: религията като такава е пространството, в което и чрез което всяка субстанциална колективна цел (спасение, праведност и т.н.) се индивидуализира и превръща във въпрос на лично посвещение и морал“. Религията е специална политическа категория, която маргинализира и одомашнява всички форми на колективно социално действие, което съдържа някаква позитивна или утопична ориентация.


Религията като острастена и нерационална не е факт, а конструкт на модерния Запад. В настоящата статия ще изследвам тази конструкция, като първо обобщя в драстично съкратен вид историята на категорията „религия“ и създаването на мита за религиозното насилие. След това ще изследвам конструкцията на един от трайните персонажи на модерността – религиозния фанатик. Ще завърша, като покажа как конструкцията на „религиозния фанатизъм“ може да стимулира секуларните основания към насилие.


 


І. Религия и насилие


Митът за религиозното насилие е идеята, че религията е трансисторически, транскултурен и нерационален импулс, който по самата си същност е по-склонен към насилие от тъй наречените секуларни феномени. Насилието на религията бива укротявано от секуларните социални разпоредби, които премахват религията от публичността, която е сферата на разума.


Ако изследваме понятието за религия обаче, ще открием, че то не е трансисторическо и транскултурно измерение на човешкия живот, а категория с история, тясно свързана с възхода на модерната държава на Запада. Фундаменталният труд на Уилфред Кантуел Смит Смисълът и целта на религията показва, че в предмодерния Запад и незападните култури преди контакта им със Запад, не съществува нищо еквивалентно на това, което мислим като религия, като някаква дискретна човешка активност, отделима от културата, политиката и останалите области на живота. При древните гърци, египтяни, ацтеки, индианци, китайци и японци въобще липсва еквивалентен термин за религия, защото тя не е нещо отделимо от останалите области на живота. Не би имало никакъв смисъл например да се пита дали ацтекските кървави човешки жертвоприношения са били „религиозни“, или „политически“; такава дистинкция просто не е съществувала. Древните римляни използват понятието religio, но то покрива всички видове градски задължения и отношения на почит, които ние бихме определили като „секуларни“. Както казва Августин в За Града Божий, „религията (religio) е нещо, което се показва в човешките взаимоотношения, в семейството (в по-тесен и по-широк смисъл) и между приятели; и тъй употребата на думата е нееднозначна по отношение на Божието служение. Ние нямаме право да утвърждаваме категорично, че религията (religio) се ограничава до служението на Бога, доколкото тази дума, изглежда, е откъсната от естественото си значение, при което тя реферира към подход на уважение в отношенията между човека и неговия ближен“. (…)


 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org