BG | RU

ЧОВЕШКОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ И ВИНОВНОСТТА

година 2017 / брой 124, Марсел Конш

  

 I


Християнинът трябва да живее така, все едно че Христос агонизира на три крачки от него, както и всеки от нас би трябвало да усеща, преценява и действа, все едно че най-страшното човешко страдание е винаги пред очите му. Но ако във всеки миг сме подвластни на присъствието на най-черните деяния в света и винаги търсим да открием в сърцето си отговор, съответен на крайния ужас, то всички нишки, удържащи ни в този живот, ще се скъсат, а нашето същество ще се сломи от болка. Съществуването не е възможно другояче освен чрез безчувствие: за да живееш, трябва – поне в някаква степен – да си лишен от сърце; в резултат на което всеки от нас е изначално виновен.


Да предположим, че другият страда съвсем близо до нас, а пък ние не можем да сторим нищо за него. Това безсилие оправдава ли пренасочването на мислите ни към други занимания? Не, не бива да го оставяме сам в скръбта и трябва да страдаме заедно с него, сиреч да удвоим неговата болка с нашата болка, да насложим болка върху болката. Някои ще кажат, че това само увеличава броя на страданията по света, тъй като морално изискване е човешката болка да намалява, докато болката, предизвикана при вида на болката, само я увеличава (би трябвало да си спомним този закон за страданията, за да дефинираме моралния прогрес). Защото, ако по същество е добре да страдаш за другия (и да страдаш все по-малко за себе си и все повече за другия), то е лошо, когато болката на другия си остава, макар ти да си съпричастен с нея. А именно това се случва: винаги има много мъки в света (масата на злото не намалява, а само се премества и е достатъчно едно дете да агонизира, за да се препълни чашата на страданието), но тъй като често остават далеч от погледа ни, те не ни влияят особено и престават да изпълват сърцето ни (дотолкова нашето въображение, насочвано от потребността на личните ни интереси, е ориентирано към бъдещето и към живота).


 Иначе какво би станало? Във всеки момент някъде хора страдат от глад, болест, мъчения, отчаяние, а ние го предполагаме или го знаем. И ако тяхната болка, ако скандалът от унищожението на човешкото в човека (и в детето!) предизвикваха у нас пропорционална болка и ужас, ако реагирахме на отделните случаи (представителни, a fortiori, за всички останали), и то по съответен начин, нямаше ли да бъдем тогава смазани от болката, и то до смърт, нямаше ли да поискаме да умрем или пък да се лишим от разсъдъка си? Трябваше да стигнем дотук, инак всеки друг отговор би бил недостатъчен. Да обичаш означава да разделиш нечия съдба докрай. Майките, виждайки детето си да умира, искат да го „последват” (и често остават живи само от чувство за дълг). Излиза, че любовта на майката е по-особен вид любов, самата същност на любовта. И ако бихме били способни на чиста и проста любов към всички същества, то тогава единствено правилният ни отговор в присъствието на абсолютното зло би била само смъртната болка. Щом другите страдат и умират, ние нямаме право да изпитваме радост от живота. Мнозина са го изпитвали: Мари Берг се упреква, че е избягала от Варшавското гето, други пък са предпочели да не бъдат изобщо спасени. Поради факта, че живеем (по-точно, че съществуваме), ние сме виновни спрямо онези, чиято болка загърбваме с нашето съществуване. Съществуването, както и изначалната участ предполагат престъпно забвение.


 Ала чия е вината, ако забравата е част от структурата на самото съществуване, ако ние не можем да сторим друго, освен да забравяме? За съществуването е свойствено да съдържа откритост, зов и готовност към другия, винаги другия, към постоянно възобновяващата се новост; всичко това паралелно на откъснатостта, отдръпването и загърбването, сиреч преди то да се бронира в забравата: забравата, която го прави възможно и закриля неговата готовност. Такава е времевата структура на съществуването, която всяко „сега” явява и разкрива, замествайки предишното; „Загърбването на” е също толкова естествено, колкото и даряването на другия, двете неща съвпадат. Човекът е обречен да живее от близост в близост, срещу това нищо не може да се направи. Нещо повече, съществуването е винаги нечие съществуване, то е немислимо без някой „аз”, който във всеки миг е ключ към нещата, сковавайки ги в рамките на някаква перспектива; „азът” неизбежно кара всички неща да „гледат” към него и подчинява света, всичкото: сиреч той е несправедлив „сам по себе си” сякаш по рождение.


 Ала един „аз” никога не се ражда веднъж завинаги: той се самообновява, изхождайки от самия себе си. Ако е несправедлив, то е защото се намесва в обстоятелства, в които не може да не бъде намесен. Следователно неговата грешка е, че се повтаря в съществуването, че се удържа там чрез едно постоянно възобновено решение. Човекът може да вярва или сам себе си да убеждава, че животът е товар, бреме, което той понася; ала всъщност не той го понася, а си го дава, защото всеки човек съществува с удоволствие. Отстъпвайки пред безграничната способност на отрицанието, съдържащо се в него, човекът се увива в пашкула на убежденията си (и на познатите думи), за да направи възможен собствения си живот; и оказва огромна съпротива на всичко, което би могло да го отдалечи от него. Съществуването е като свит юмрук – задържан свит поради съзнателно взето решение. Ако ръката се отвори, ако душата можеше абсолютно да се охлаби, в самите нас не би останало място за „нас”. Ние нямаше да сме обособена личност, а щяхме да се обособяваме постоянно. Ала всеки от нас благоразумно се ограничава, отстъпва пред изкушението на безграничността – безграничен отказ, безгранично съчувствие, безгранична любов. Сковаващото действие на оличностяването ни пречи да се отдаваме (без реализъм!) на безкрайни изисквания и ни вкарва в обвивката на всекидневното, където и другите съответно се затварят (всеки е тъмничар на всички и всички – на всеки). Нашата безучастност към онова, което уж не искаме никога да изпуснем от поглед, тъй като ни се струва единствено важно, ако все пак сме справедливи, нашата прибързаност да преодолеем чрез въображението си защитната дистанция, са само обратната страна на решението ни да съществуваме, решение, чрез което всеки се затваря и се заключва в себе си. Ние се извръщаме от, защото се обръщаме към, а нашето „не” е само опакото на нашето „да”; вината ни е, че непрекъснато казваме „да” на себе си, че отказваме да не бъдем, че предпочитаме битието пред небитието (или пък вината ни е в липсата на сърце, ако под „сърце” се разбира онова, което ни поставя в Паскаловия ред на милосърдието). (…)


 


 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org