BG | RU

СПОМЕНИ ЗА СЪБОРА 1917–1918 Г.

година 2017 / брой 125, Княз Иларион Василчиков

  

Иларион Василчиков (1881–1969) е юрист по образование, заемал високи държавни постове в царска Русия. След Февруарската революция е назначен за правителствен комисар в руския Червен кръст и до края на живота си работи за червенокръсткото движение. През септември 1917 г. е избран за член на Поместния събор на Руската православна църква, който в разгара на Октомврийската революция възстановява патриаршеската институция и изиграва огромна роля за възстановяване на съборния дух и завръщане към корените на вярата в Русия. След идването на власт на болшевиките започват най-масовите и най-кървавите гонения срещу Църквата. Много от участниците в Събора са принудени да емигрират в чужбина, а огромна част от висшия клир изгубва живота си в лагерите на ГУЛАГ или е осъдена на смърт по време на скалъпени съдебни процеси.


През 1919 г. И. Василчиков със семейството си напуска Русия и заминава за Западна Европа. Бързо успява да се разочарова от емигрантските дрязги и се установява за постоянно в Литва, където живее до 1940 г., когато страната е анексирана от СССР. Умира през 1969 г. в Германия.


Спомените на И. Василчиков от участието му в Събора 1917–1918 г. излизат за пръв път в нюйоркското списание Новый журнал (1971 г., .№102). Публикуваме ги със съкращения.


 


 


Февруарската революция предизвика дълбоки сътресения в държавния и обществения ред на Русия. Нямаше как тя да не засегне и църковната организация на Православната църква и нейното отношение към държавната власт.


Синодалното устройство на Православната църква в Русия, което въвежда император Петър Велики, сменя стария ред на църковна организация, установен от Църковните събори и оглавяван от патриарси.


Синодът, учреден от Петър Велики, се състоял от постоянни и временни членове. Постоянните били трима митрополити – Петербургският, Московският и Киевският, заедно с няколко представители на висшето бяло и черно духовенство, назначавани с височайши указ. Освен тях имало и временни членове, които постоянният състав на Синода избирал сред епархийските архиереи за срок от една година. Председателствал в Синода старшият митрополит.


Петровата реформа всъщност въвежда висшето църковно управление в общата система на държавното управление и лишава Църквата от положението, което тя заема по времето на царете. Тогава най-важните въпроси на църковното управление се обсъждат и решават на Църковните събори, на които се избира и патриарх, в чиито ръце в годините между съборите се съсредоточава висшата административна църковна власт и чийто авторитет например при патриарсите Филарет и Никон почти се равнява на този на царя. Бюрократичният дух, който постепенно все по-силно овладява всички нови правителствени учреждения, прониква и в новото църковно управление както в центъра, така и по места. Той се проявява най-силно в центъра, в лицето на оберпрокурорите, които по силата на своето служебно положение винаги имат възможността да влияят на решенията на Синода и да насочват административния живот на Църквата в желано от тях русло. Най-пълно проявлението на бюрократизма в църковните дела и самовластието на оберпрокурорите достига при оберпрокурора К. П. Победоносцев. Бивш професор по гражданско право на Московския университет, поканен да преподава право на наследника на престола Николай Александрович и на неговия брат великия княз Александър Александрович, след възцаряването на последния той е назначен за оберпрокурор на Синода и пребивава на този пост през цялото царстване на император Александър III , а също така и по време на половината царстване на император Николай II.


Човек с крайно консервативни възгледи, притежаващ твърд и властен характер, той, в качеството си на член на Министерския съвет, има личен достъп до императора и влияе на насоките на вътрешната политика на държавата. Неговото влияние и мнение в работата на Синода били решаващи. По негово време в най-голяма степен укрепва и започва масово да се практикува вредната система на честите премествания на архиереи от една епархия в друга под формата на поощрение или пък за назидание. Архиереите пък, от своя страна, практикували същото по отношение на подчинените си енорийски свещеници, местейки за награда едните от бедна в богата енория, а провинилите се – от богата в бедна. Зависимостта на епархийските архиереи от Синода и на енорийските свещеници от своя епархийски архиерей станала абсолютна. Нито епархийски съвещания (да не говорим за Църковни събори), нито дори енорийски събрания били свиквани. Синодалната Църква не считала за необходимо да се съобразява с мнението и гласа на миряните в църковните дела. Съборното начало, на което се гради Православната църква от най-древни времена и което най-вече я отличава от Римокатолическата църква, фактически не съществувало по време на Синодалния период в Руската църква.


Истински църковните хора не можеха да се примирят със създалото се положение и както в средите на най-просветените и независими йерарси, сред които особено се отличаваше докторът на богословските науки архиепископ Волински, а по-късно Харковски, Антоний (Храповицки), така и в църковната литература все по-често и настойчиво се изказваха мисли за нуждата от промени и от свикването за целта на Поместен събор на Руската православна църква. За тези течения на църковните мисли и желания беше доложено на император Николай II. Той възприе мисълта за свикването на Събор, тъй като му напомняше за близкия на сърцето му стар руски московски бит и епохата на любимия му цар Алексей Михайлович. По негова заповед Синодът създаде още преди войната под председателството на Одеския архиепископ Платон така нареченото Предсъборно присъствие, което трябваше да изясни възможността за свикване на събор и да разработи начина на представителството и примерна програма на работата му. (…)




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org