BG | RU

КАКВО Е ДА СИ КАТОЛИК В СТРАНАТА НА ЛУТЕР И ХРИСТИЯНИН ПРЕЗ КОМУНИЗМА?

година 2017 / брой 126, С д-р Герхард Файге, католически епископ на Магдебург, разговаря Владислав Атанасов

  

Герхард Файге е роден през 1951 г. в Нале/Заале в ГДР. След като завършва философия и богословие в Църковното висше училище в Ерфурт, е ръкоположен за свещеник през 1978 г. През 1988 г. защитава докторска дисертация по богословие. След 1989 г. преподава в Църковното висше училище в Ерфурт древна църковна история, патрология и икуменическо богословие, а от 1994 г. е професор там. Автор на многобройни научни съчинения, сред които са Католическата църква в Украйна 1938–1998 г.; Униатството – църковен модел на единение в криза; Сестрински църкви? Проблеми и възможности пред православно-католическия диалог; Обогатен и провокиран. Католически преживявания в Християнския изток. През 2005 г. е ръкоположен за епископ на Магдебург. От 2012 г. е председател на Икуменическата комисия в Германската епископска конференция. Член е на различни структури за диалог с православните църкви. През 2014 г. е назначен от папа Франциск в Папския съвет за насърчаване на християнското единство.


 


Ваше Преосвещенство, да започнем разговора с църковно-политическите условия, в които сте израснали. Роден сте в област с богати протестантски традиции, израствате в тоталитарен режим, обявил се открито за атеистичен и против Църквата. Как стигнахте до католицизма и как при тези условия успявахте да изповядвате вашата вяра?


Първо, роден съм в условия, които позволяваха християнската социализация и дори я благоприятстваха. Всички мои роднини бяха католици и разбира се, бях кръстен още като пеленаче. Доколкото мога да си спомня, моите родители изповядваха християнската си вяра съвсем естествено, свободно и с желание. Да ми я предадат – за тях това беше важна задача. Затова вечер край масата се молехме, а и през останалото време се водеха разговори за Бог и се спазваше църковният календар. Освен това бяхме членове на една много активна енория с убедени духовни пастири, съответните богослужения, ангажирани семейни кръгове и много детски и младежки групи. Занятията по религия, за които отговаряше Църквата, се провеждаха следобед в помещенията на енорията. Приех първо причастие – след като бяха добре подготвен от родителите и катехетите, а по-късно и конфирмация. Срещите със съмишленици в нашата църква все повече се превръщаха в мой свят, особено след като станах министрант. Много християни от моята родна енория оказаха трайно въздействие върху мен чрез убедителния си начин на живот. Това, че в някакъв момент в мен се появи мисълта, че искам да стана свещеник, изглежда почти логично с оглед на такъв положителен опит.


Без съмнение, държавата, в която бях израснал, се опитваше да потисне всяка религия и особено влиянието на църквите – чрез възпитание и образование, агитация и пропаганда, чрез примамване и натиск. И в голяма степен успя. Въпреки това ние, християните от ГДР, за разлика от другите социалистически страни – имахме удивителната възможност не само да се събираме за богослужение, но и да говорим в общност за християнската вяра, да поддържаме християнски институции като детски градини и болници, издателства и църковни висши училища. Благодарен съм, че съм имал до себе си отлични духовни пастири. Те мотивираха нас, младежите, да бъдем критични спрямо марксизма-ленинизма, но и към други убеждения. При нашите срещи работехме усърдно и размишлявахме екзистенциално. Особено много дължа на един свещеник от моята младост, както и на вълнуващите пътувания в чужбина с нашата католическа младежка група (разбира се, само в няколко източноевропейски страни). Всичко това разшири неимоверно много моя хоризонт и ме отведе напред в моята вяра – в теорията и практиката. То ми даде и кураж да се противопоставя на някои неща. Така например не постъпих в социалистическите съюзи „Млади пионери“ и „Свободна германска младеж“, не отидох на т.нар. Jugendweihe[1] и освен това при военния преглед за Националната народна армия отказах да нося оръжие и бях записан като „строителен войник“[2].


В тази трудна ситуация като много други познах Църквата като убежище, където беше възможно да общуваш свободно, да бъдеш приеман сериозно в своята съвест и да се чувстваш подкрепен в своето достойнство. Въпреки че като католик принадлежах към едно малцинство в протестантско обкръжение и във враждебна към църквите държава, бях горд, че съм католик. Със сигурност за това допринасяше и знанието, че Католическата църква е световно разпространена и безброй хора от много народи и нации, от политиката и обществото, от науката и културата изповядват католическата религия. Да бъда съзнателен католик за мен обаче не означаваше да се дистанцирам някак надменно от другите християни. Тъкмо в такива условия и окрилени от икуменическия възход след Втория ватикански събор ние, всички християни, се сближихме още повече. Обръщайки поглед назад, мисля, че тогава ние, католиците, в известна степен бяхме вдъхновени за нашето християнско битие от евангелските християни, от тяхната набожност, от църковната им практика и тяхното публично свидетелство. Особено ме впечатляваха първите икуменически богослужения през 60-те години на миналия век. Незабравимо ще остане за мен едно от тях в препълнената Маркткирхе на моя роден град Хале (Заале), когато представители на всички присъстващи изповедания помолиха за прошка другите за неправдата, извършена от техните общности. В класовете в училище имаше малко християни и там от значение на първо място беше не църковната принадлежност, а това, че изобщо си „вярващ“. Този опит принадлежи неразривно към моята християнска битност, така че за мен да бъдеш католик в „страната на Лутер“ (имам предвид преди всичко Саксония-Анхалт) от самото начало бе свързано с един икуменически хоризонт.


В България непосредствено след като комунистите завземат властта, свещеници от различните църкви са подложени на репресии, немалко са убити. Имало ли е по време на комунистическата власт в ГДР мъченици на Католическата църква? Ако да, примерът им и те самите известни ли са в обществото?


В ГДР, по мое мнение, подхождаха по-предпазливо и непряко. От една страна, бяха на границата със Западна Европа, под зоркото наблюдение на Федерална република Германия и нейните съюзници, и не искаха да рискуват впечатлението за демократична държава. От друга страна, двете църкви не бяха за подценяване в обществен план: Евангелската църква продължаваше да се схваща като голяма народна църква, а значително по-малката Католическа църква – във връзка с папата и с международни контакти. Не са ми известни преки мъченици от тази епоха, ала аз знам, че някои свещеници и християни – макар повечето да бяха преследвани по официално обявени нерелигиозни причини – за известно време са били арестувани. Сега в Източна Германия отново се повдигна дискусията били ли са наистина християните в ГДР систематично дискриминирани и преследвани, или не.


Голям проблем за източноевропейските църкви след промяната се оказа колаборацията с тоталитарния режим на немалко значими фигури. Как Католическата църква в бившата ГДР преработи това минало, имаше ли драстични персонални промени?


В първите години след 1989 г. това беше много драматична и емоционална тема, преди всичко защото църквите, като значими участници в мирната революция, се ползваха като цяло с голямо доверие. Както се оказа, имало е някои свещеници и християни от нашата епархия, които по някакъв начин са сътрудничели на Държавна сигурност. Ала въпреки проучването на досиетата не беше лесно еднозначно да се установи това и да се направи оценка. Във всеки случай вътре в Църквата подобни сигнали винаги се проследяваха и се правеха съответните изводи. (...)


 


[1] Jugendweihe – атеистично тържество в бившата ГДР, при което 14-годишните младежи и девойки биват приети в обществото на възрастните, създадено като алтернатива на конфирмацията. Б. р.


[2] Строителен войник – алтернативна военна служба, въведена в ГДР през 60-те години, без аналог в другите комунистически държави. За разлика от трудоваците в България, институцията на строителните войници в ГДР е създадена по настояване на Църквата за наборници, които отказват да носят оръжие. В началото тези войници са ползвани в строителството, а след това и в други области като здравеопазването. На желаещите да бъдат записани като такива войници се е гледало като на неблагонадеждни, но сред тях се формира и бъдещата гражданска опозиция. Б. р.


 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org