BG | RU

СЛУЖЕНИЕТО НА СВЕТЛИНАТА

година 2017 / брой 126, Емил Шуфани, Архимандрит

  

Няма сянка по Таворската планина. Снагата й така затиска долината на Израил, че във всеки миг от деня тя е окъпана от слънчевите лъчи. Светлината не среща прегради и погледът може да се изгуби на север, към платото на Галилея, или на юг, към планините на Самария, към Гилбоа на изток, или към Кармил на запад. Когато, плувнал в пот, отделиш немалка част от следобеда, за да стигнеш заветния връх, мечтаеш само за едно: да потънеш в съзерцанието на потока от светлина и мълчание, на този хоризонт, заобикалящ те отвсякъде. Не ти остава друго, освен да изчакаш вечерта, която бавно настъпва, за да те обгърне по-късно тук или другаде, когато вече нямаш никакво желание за слизане.


„Добре е да бъдем тука.”[1]Тези думи, произнесени от Петър според Евангелието, са вик на сърцето, естествено изтръгващ се от устните на това невероятно място. „Добре е да бъдем тука!” Все едно че човекът изпитва тук чувството на самия Творец, когато на шестия ден според книга Битие „видя Бог, че това е добро”. Всяко човешко същество, колкото и да е затворено в себе си, каквато и да е религията му и дори да няма такава, може да изживее на Тавор опита за естественото възвисяване на битието, подтикващ го да обича. А да обичаш в случая означава да виждаш живота и съществата единствено в светлината, която ги е осияла. Защото светлината тук осиява всичко – дървото, както и скалата, стръка, както и планината! И идеята идва спонтанно при посетителя на това възвисено място, стига той да знае да съхрани мълчанието в себе си; тогава светлината озарява самия човек, това човешко същество, инак тъй непрозрачно в своите посредствености, слабости и недъзи. Може би, често съм си казвал на Таворската планина, може би да обичаш означава просто да видиш другия. Да го видиш не само „такъв, какъвто е” – в тривиалния смисъл на думата – защото тогава бихме имали всички основания да бъдем силно разочаровани. А да го видиш такъв, какъвто той потенциално е – такъв, какъвто ще бъде, когато се пробуди за светлината, такъв, какъвто вече е, обитаван от божествената чистота. Дори той да не го съзнава, дори да желае да демонстрира само маската на омразата си, някаква светлинка пребивава вътре в него и един ден ще се разкрие в целия си блясък.


Тази дълбоко разтърсваща идея, тази визия, способна да разбие всякакви разделения, всякакви граници, тази „блага вест”, която засяга всеки мъж и всяка жена, е дошла тъкмо оттук, от Таворската планита, където е била откровена за първи път. И то от устата на един евреин, наречен Исус, галилеец като мен, дошъл от Назарет като мен, който е имал коси, очи и семитски нос като мен и моите арабски братя. Ето защо бяхме наистина горди, когато за празника Преображение, още като деца, ние отивахме пеша от Назарет до Тавор, изкачвайки под прежурящото слънце тази планина, висока шестстотин метра, за да останем там две нощи подред. Някои даваха тук лични обети, други носеха децата си, за да бъдат кръстени, цареше проста радост на обикновени хора. Началото на нощта бе доста горещо, но ние празнувахме, докато умората или величието на мястото не ни наложеха мълчание. Сетне температурата рязко падаше и ни обгръщаше свежата мъгла, носеща утринната роса.


Тъкмо в една от тези незабравими нощи, когато бях на четиринадесет години, аз познах уникалния и разтърсващ опит на присъствието на Христа. Как да опиша ръката, протегната към мен, тази светлина и кротост? Как да изразя невероятното и съвсем конкретно чувство за друга реалност или по-точно за друго измерение на действителността? Думите са напълно безпомощни, за да опишат онова, което ми бе дадено да изживея тази нощ. Но най-важното може би бе резултатът от нея: и все пак яркият спомен, почти физическият спомен за този миг на благодат всеки път възкръсва у мен, когато близостта на смъртта, на ненавистта или на страданието се опитват да ме разколебаят. Все едно че едно ненарушимо доверие вече не ме напуска, каквото и да се случи. Дори изложен на най-страшни трудности, когато надделява изкушението „да отпуснеш безволно ръце” пред насилието или човешката глупост, аз не се отчайвам заради благодатта на този основополагащ опит, на опита за близостта на обичта, на едно светоносно Присъствие.


 


Урокът на едно мълчание


 


Преображението! Колко странна и смущаваща дума! Ето със сигурност един от евангелските епизоди, който най-трудно се интегрира в модерната нагласа. Напредъкът на науката ни е направил скептични към разказите за „чудеса”, на които предпочитаме да търсим едно или друго рационално обяснение, вместо да се позоваваме на свръхестественото. По отношение на този разказ предпочитаме да замълчим. Християните също не се осмеляват твърде да говорят за него: било защото тайнството на едно „тяло от светлина” им изглежда твърде колосално, за да оставят някаква глоса; било защото в този случай изпитват повече или по-малко гузното усещане, че правят отстъпка на ирационализма, на предмодерните вярвания.


Ако това може да поразсее вината или да ни отвори очите, нека си спомним, че сред евангелистите има един, който също така премълчава този трънлив сюжет. За разлика от тримата „синоптици”, Йоан никога не споменава планината Тавор. Да, Йоан, „любимият ученик”, който единствен от четиримата разказвачи е свидетел с очите си на Преображението! Можем ли да си представим по-тайнствено мълчание! Матей, Марк и Лука са описали събитието, доверявайки се на възникналото предание, възхождащо било към Петър, било към Яков, другите двама свидетели, присъствали на Таворската планина. А той, Йоан, възведеният на планината от Исус, той, който е налегнат от сън там, докато Учителят се моли, той, който е видял Христос в светлината и дори е паднал ничком…Той не изрича за това нито дума!


Винаги съм се питал за това странно мълчание, за „бялото петно” в разказа на Йоан, отекващо като провокация, и постепенно стигнах до следния отговор. В светлината на собствения си опит разбрах, че неговото замълчаване е един вид учение: за този опит на Лицето не може и не трябва да се говори, сякаш ни казва той, защото само животът би могъл да ни каже нещо, живот, обърнат към лицето на другия. Ето големия урок на Йоан: макар и да не разкрива нищо от събитията на Таворската планина, всяка от неговите глави, почти всяка от фразите му е богата на Таворската светлина. Преображението не е за него епизод от биографията на Исус, то е историята на Въплъщението, взета като цяло. Йоан не е журналист, той не е загрижен да даде описанието на някакъв факт, бил той и тъй зрелищен като обожването на един човек от плът и кръв. Не, от значение за него е да възвести явлението: това на Светлината, която, както е казано в пролога му, мракът не обзе. (…)


 


[1] Мат. 17:4.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org