BG | RU

ДНЕС БОГ Е ОЩЕ ПО-НЕНУЖЕН, ОТКОЛКОТО ПРИ КОМУНИЗМА

година 2017 / брой 126, Със Саратовския и Волски митрополит Лонгин (Корчагин) разговаря Димитрина Чернева

  

Казахте, че от началото на 90-те години, тоест вече близо 30 години, Руската православна църква е в период на възраждане, тъй като след гоненията е настъпила свобода на изповеданието. Кои са основните предизвикателства, с които се сблъсква Руската църква през тези години на свобода? Спомням си, че в началото на 90-те попаднах на един текст на отец Александър Мен, който още преди падането на Берлинската стена пише с тревога: Един ден ще получим достъп до хората, но ще бъдем ли готови да свидетелстваме за Христос, най-трудното време за Църквата ще настъпи, когато всичко ни разрешат, тогава ще изпитаме голям срам, тъй като няма да сме готови да свидетелстваме. Сещам се също за казаното от Майка Мария (Скобцова), която далеч преди това предупреждава за изкушението, което ще дойде след комунизма, тъй като безчовечната съветска епоха създава безчовечни хора и тъкмо те в един момент ще влязат в Църквата, защото няма да има откъде другаде да се вземат нито миряни, нито свещеници.


Да, това е проблем. Действително има такъв проблем и той е очевиден, но виждате ли, ние нямаме друг народ. В България също няма друг народ, както и в Русия. Именно този народ ние трябва да доведем при Бога, това е нашата историческа задача, това е, което Господ очаква от нас. Разбира се, това е много трудно, но бих казал, че не наследството на комунизма е проблем, та от него не е останало почти нищо. Знаете ли, когато започна разпадането на комунизма, бях млад йеромонах в Троицко-Сергиевата лавра. Естествено, това не стана изведнъж, но вече се виждаше ясно, че нещата се променят – откриваха се нови храмове, откриваха се манастири, сред хората, особено у младите, се усещаше подем, едно такова възторжено настроение. Имаше по това време в манастира един възрастен свещеник, архимандрит Лаврентий – добър духовник и много дълбок човек, той и сега е жив, слава Богу. Веднъж му казах: „Отец Лаврентий, вижте каква радост, отвориха Оптина пустиня!”, а той ме попита: „Защо се радваш толкова?”. Отвърнах му: „Но вижте, всичко се променя”, а той: „Почакай – казва, – червеният змей отстъпва мястото си на двурогия змей, нали си чел Откровението на св. Йоан Богослов – червеният змей си отива, а на неговото място идва друг, още по-страшен”.


Така ли стана?


Да, за Църквата да, защото цялата окръжаваща ни действителност днес е враждебна на Църквата. Тя е враждебна на Църквата по своето дълбоко, бих казал, цивилизационно основание. Враждебна е, защото предлага на човека привлекателен живот без Бога. Разбирате ли? И Бог става още по-ненужен, отколкото е бил при комунистите. Това е огромно изкушение и твърде малка част от съвременните хора могат да му устоят, твърде малка част. Затова, да, комунизмът, беше нещо страшно, той беше нещо лошо, но днес имаме нови предизвикателства.


Казахте, че наследството на комунизма е преодоляно, че от него почти нищо не е останало. Правилно ли ви разбрах?


Не, не, аз имах предвид, че това, което идва да го смени, е още по-жестоко по отношение на Църквата и въобще по отношение на религиозното съзнание. Това е сложен въпрос, той има твърде много оттенъци и ние с вас няма да го изчерпим сега.


Аз обаче бих искала да поговорим за наследството на комунизма. Мнозина анализатори твърдят, че съветският човек все още не е надживян, че в голяма степен проблемът се свежда до отношението към свободата. Смятате ли, че това е така?


Не мисля. Разбирате ли, нещата опират до друго. В Писмата на Душевадеца героят на Клайв Стейпълс Луис пише на своя племенник – нали помните тази книга, чели сте я – че един от най-големите успехи на дявола е да накара хората да се безпокоят не за онова, което действително представлява опасност за тях, а за нещо друго. Например, ако има пожар, той заставя хората да викат: „Помогнете, потъваме”. Ако има наводнение, ги кара да крещят: „Помощ, горим”. На мен ми се струва, че се случва нещо такова. Комунизмът, при всичките му отвратителни страни, е минало. Едно минало, което, разбира се, все още се опитва да държи някои хора и у нас, и у вас. Например за част от по-възрастните комунизмът е нещо важно, той е съществена част от живота им и най-вече от тяхната младост, и те не искат... даже не комунизмът, а някакви щампи, тук не говорим дори за идеология или за някакви изми, а просто за ментални щампи, присъщи на тези хора. Ще повторя още веднъж – на смяна дойде една още по-голяма опасност както за Църквата, така и за нашата цивилизация. Аз не съм възторжен поклонник на съвременността. Защо? Да, ние всички се радвахме на падането на комунизма, абсолютно всички, но много бързо се случиха други неща, дойде друго време и сега трябва да помислим как да живеем с всичко това.


Тоест трябва да помислим как да живеем с новото и съвременните предизвикателства – възможно ли е отговорът на този въпрос да се свежда само и единствено до традицията? Спомням си казаното от отец Георгий Флоровски, че всяко поколение трябва да преценява християнската истина отново и отново, в непрекъсната връзка с миналото, но и в тясна връзка с променящото се настояще. Не е достатъчно да научим наизуст няколко готови отговора или набор от правила, не е достатъчно просто да следваме традицията. Съгласен ли сте с това?


Доколкото разбирам, вие принадлежите към кръга на онези хора, които са вдъхновени от т.нар. православно аджорнаменто[1]. Така ли е?


Кое ви кара да мислите така?


Мога да разбера това, съдейки просто по имената, които назовахте. Знаете ли, у нас също има такива хора, у нас също има такива хора...


Имате предвид името на отец Георгий Флоровски?


Да, а също на отец Мен и Мария Скобцова. Но ние сега, за съжаление...


Не са ли обичани и уважавани тези хора в днешна Русия?


Не, не, не, аз нямам предвид това дали са обичани, или не са обичани. За съжаление православните също са разделени и всяка партия си има своите знамена. Ето, в частност тези имена са знамена.  (…)


 


[1] Аджорнаменто (итал. aggiornamento – обновяване) – терминът е свързан с Втория ватикански събор (1962–1965). Прокламираното от Събора „аджорнаменто” (осъвременяване, привеждане в съответствия с днешния ден) има за цел обновяването на църковния живот, неговото доближаване до нуждите на вярващите. Най-напред това засяга традицията на богослужението – например отказа от латинския език като задължителен при извършване на службите. Мащабът на осъществената промяна е така голям, че позволява да се говори за досъборен и следсъборен католицизъм. Б. а.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org