BG | RU

ЛЮБОВТА КАТО ВЪЗМОЖНОСТ ПРЕД ЧОВЕКА

година 2017 / брой 126, Райнхолд Нибур

  

Никоя система за справедливост, установена в публичния ред по силата на политическа, икономическа и социална принуда, не може да бъде дотолкова съвършена, че да не се нуждае от пречистващата сила на доброволните и непринудени междучовешки отношения на доброта и нежност. Тази пречистваща сила не само е необходима, тя е и възможна. Ако грешката на средновековния политически ред се състои в това, че приема за даденост традиционното равновесие в системата за справедливост и не се опитва да подобри основите на тази система, нейната голяма добродетел се съдържа в опита й да усъвършенства този ред чрез любовта на хората. Независимо от характерното за Средновековието лицемерие, вътре и въпреки несправедливостите на феодалното общество се разгръща истинска човечност, която буржоазното общество, при цялото си сантиментално посвещение на идеалите на справедливостта и любовта, никога не успява да постигне. А най-дълбоката грешка на марксизма е в допускането му, че един правилен механизъм за социална справедливост сам по себе си и неизбежно ще доведе до появата на хора, които са дотолкова дисциплинирани, че да дават „според способностите си“ и да получават „според потребностите си“. Най-висшите достижения на социалното благо и човешката доброта не могат да бъдат гарантирани от никаква политическа система. Те са последица от морална и религиозна дисциплина, която в наше време можеше да получи по-висока оценка, ако Християнската църква не беше направила грешката да се опита да я замени принудата на общото правосъдие.


Необходимото в това отношение е и възможно. Животът на човека се изкачва по възходящата стълбица на свободата, а от това следва, че пред него се открива възходяща стълбица от морални възможности. Човек, който живее в Ню Йорк, няма свободата и по тази причина няма и възможността да обвърже живота си в смисъл на истински близък и братски контакт с един човек от Токио. Той дори е ограничаван във възможността за установяване на един такъв контакт с хората от собствения си град и нация. Ала винаги съществуват области, в които той има свободата да превъзмогне наложените от жизнените условия механизми и ограничения и да обвърже своя живот с живота на другите в смисъл на доброволно и свободно сътрудничество. Разбира се, не трябва да се забравя, че той няма свободата да превъзмогне цялата природна система, в която е поставен и която поставя живота му в съревнование с живота на другите. А от това следва, че заповедта да обичаш ближния като себе си крие както невъзможност, така и възможност. Идеалът, който се простира до невъзможното, не ограничава възможностите. Тъкмо обратното, той спомага за установяването на измерение, в което всяко постижение на братството между хората предполага и по-висши и по-широки възможности.


Моралният ред, необходим за разширяване на интензитета и обхвата на задълженията на един човек към живота на другите, се основава на два фактора: разширяването на обхвата, в който животът се чувства задължен да утвърди и защити интереса на другия живот, и намирането на правилната динамика в подкрепа на този дълг. На тези два фактора съответстват два източника в човешката природа, с които този религиозно-морален ред следва да се обвърже: естествените дарби на симпатия, на бащина и синовна обич, цялостният импулс и чувство за органична близост, присъщи на всички човешки същества; и възможностите на разума, способен да разшири обхвата на тези импулси отвъд границите, заложени от природата. За съжаление моралните системи, поставили си за цел разширяването на рационалния обхват на социалния дълг, се отличават с ограничена способност да разрешат проблема за социалната и моралната динамика, докато системите, поставили си за цел разрешаването на проблема с динамиката, най-често не успяват да се справят адекватно с рационалния принос към морала. От една страна, стоическият, кантианският и утилитарен рационализъм пренебрегва или омаловажава проблема на моралната динамика, докато от друга страна, романтизмът и многобройни направления в християнската мисъл не успяват да отдадат дължимото на разума в моралното поведение. Провалът и на двете направления в моралната мисъл придава трагичен характер на цялата история на морала в западната култура.


Рационалистите – от стоиците до Кант – правилно оценяват ролята на разума в морала, ала те не успяват да го обвържат с динамичните аспекти на живота. Вярно е, че разумът разкрива „моралния закон“. Той откроява или поне допуска целостта на живота, в контекста на който се развива дългът. Затова рационалният човек е способен да осъзнае взаимната връзка, съществуваща например между живота в Африка и живота в Америка, която невежият човек не осъзнава и съответно не изпитва чувство на дълг в тази връзка. Наред с това разумът разкрива как неконтролираните импулси предизвикват анархия както вътре в човека, така и в социалната цялост. Срещу тази анархия се възправя идеалът на реда. Разумът се стреми да създаде система, която е съгласувана и последователна както в поведението, така и в областта на истината. Той утвърждава съществуването на хармония в живота на хората не само във все по-широк и приобщаващ смисъл, тъй като разумът се стреми към справедливост във всяка област на хармонията поради простия факт, че конкретните прояви на несправедливостта са подложени на рационално осъждане тъкмо заради своята непоследователност. Под въздействие на каноните на рационалната последователност хората могат да изискват за себе си само онова, което е същински ценно, и не могат да придават ценност на никое от своите желания, ако те са ценни само за тях самите, но не и за другите. Следователно разумът ги принуждава да споделят всички привилегии освен тези, необходими за изпълнението на конкретна функция в интерес на цялото. По тази причина голяма част от специалните привилегии са изключени под натиска на каноните на разума – факт, накарал Просвещението да очаква изчезване на несправедливостта заедно с невежеството и да изкуши модерния радикален рационалист да се стреми към премахването на социалната несправедливост чрез простия способ на развенчаване на илюзиите и предразсъдъците, в които социалната несправедливост намира оправдание за своето съществуване както в очите на своите жертви, така и в очите на печелившите от нея.[1] Дори утилитарният морален рационализъм не е напълно погрешен; защото на определени равнища на поведение разумът разкрива толкова непосредствени и необходими хармонии в живота, че те могат да бъдат унищожени единствено от най-необмисления егоизъм, но тогава тяхното унищожаване ще доведе и до унищожаването на интересите на аза. (…)


 


[1] Виж. Robert Briffault, Rational Evolution and Breakdown. Б.а.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org