BG | RU

PAX ROMANA CHRISTIANA

година 2017 / брой 127, Димитър Марков

  

Синкретичността в западната цивилизация е разпространена много преди християнството да започне да си служи с нея, особено сред (и благодарение на) средиземноморските народи. Практикуването й се корени в особеното светоусещане на първичните хора спрямо мястото им в света. Локалната общност като тяло преживява себе си през колективното минало и настояще, винаги съотнесено спрямо първото[1]. Значимите понятия (като човешка същност) нямат глобален характер, а остават в рамките на местната община. Така човешкото не прекрачва границите на племето, а генезисът, макар и засягащ цялото творение, се отнася преди всичко за конкретното колективно[2]. Същото може да изведем и в непосредствения религиозен опит. Когато Ксенофан критикува антропоморфните богове, очевидно изхожда от вече съществуваща предпоставка, заложена в самата религия, а именно: метафизически невъзможно е да се съвместят паралелни пантеони, чиито представители да разполагат с еднаква власт върху съграждащите стихии.[3] На този етап синкретичното е немислимо. За да съществува, би следвало да присъстват две предпоставки, а именно: „истината” да се абстрахира от опита и „човешкото” да се изведе от границите на рода. Всяка синкретичност осъществява преход, мост между две или повече сходни решения на един проблем. Ако съседният род не се признава за човешки, не съществува алтернативно решение, което да компрометира вече предпоставеното. Алтернативата бива унищожавана. С други думи, синкретичното е излишно. Неговата цел е да сублимира напрежението, породено от многообразието на човешкото преживяване.          


Древните практически не разпознавали „другия”. За гърците той е по-скоро пречка, отколкото същност; репрезентация на хаотичните сили в битието; „тъмнината”, с която трябва да се борят, за да постигнат хармония. Ще измине много време, преди Епикур да напише на Менойкей, че хората, които съзнават собствената си нравствена сила, се отнасят добре към себеподобните. Свидетелство за драматичното „еманципиране” на родовата вяра може да проследим в култа към „чуждия”, бог Дионис. Според Жан-Пиер Вернан изстъпленията на менадството се коренят преди всичко в божественото наказание спрямо града-държава, който отказва да го приеме за свой, като му осигури място в обществения култ.[4]


Синкретичността навлиза, за да снеме напрежението между новата ситуация и старите порядки. В това се корени отличителната й характеристика: като терапевтичен подход спрямо травмата от новото, прекрачило границата на вечно присъстващото минало. Херодот, като виден пионер в движението, което ще наричаме Interpretatio Graeca, също свидетелства за съпротивата от корпориране, като, макар и разбиращ приликата на боговете, се изказва отрицателно спрямо близките народи, като ги осмива и нарича непросветени до степен, че се молят на гръцките богове с чужди имена. Впрочем „първата” голяма вълна на синкретичност протича почти незабелязано (за нас) сред елините и завършва с установяването на олимпийската йерархия, изградена от цензурата на Омир и Хезиод спрямо партикуларните местни религии.


Това означава, че преди „революцията на поетите” (а тя е революция и в отношението, че предпоставя автор-авторитет-личност на мястото на колективното безлично) гърците са вярвали в различни богове, макар и носещи еднакви имена. Показателни са думите на Калимах спрямо критския Зевс: „те са стигнали дотам да ти изградят гробница, о, Царю; но ти никога не си умирал. Ти си за вечността”[5]. И докато на Запад синкретичното протича под звуците на флейтите и песните на поетите – възпявайки Адонис[6] и Дионис – като „клонка на мира”, с която се стреми да се избегне масова невроза от настъпващото „друго” (което, акцентираме, създава травма); на Изток започва обратен процес на пурификация с оглед запазването на ортодоксалното ядро. (…)


 


 


 


[1] За разлика от (сякаш) преобладаващата сред съвременните европейци интуиция за прогресивно развитие, античното и средновековното възприятие е привикнало с концепцията, че всичко истински значимо се е вече състояло. Миналото е строго сакрализирано, а ежедневието се конституира в подражание и (пре)живяване на миналото. В този смисъл синкретичността е напълно логична, защото посягането върху традицията представлява дълбока светогледна травма.


[2] Впрочем подобно отношение се „преодолява” с доминацията на Християнската църква, която разширява границите на племето до всеки кръстен. В Галатяни 3:28, Павел пише: „няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото всички сте едно в Иисус Христос” (всички цитати от Библията в текста са използвани според превода на CTB – Библия, нов превод от оригиналните езици с неканоничните книги).


Интересно е как при немския идеализъм старото универсално-локално гледище се завръща през философията на Фихте, Хегел и др., които очевидно предпоставят нордическата раса в своя универсализъм.


[3] По този начин от най-дълбока древност езическото Средиземноморие разполага със завидна ортодоксия, макар и пренебрегвана от повечето изследователи, която не допуска „чуждото”.


[4] „Но има жени и градове, които отхвърлят бога, и той трябва да ги накаже, за да ги принуди. Тогава mania се отприщва в ужаса и лудостта на най-жестоките осквернявания: едно връщане към хаоса в свят без правила, където побеснели жени поглъщат плътта на собствените си деца, разкъсвайки телата им със собствените си ръце, сякаш са диви зверове... За да може тази странна Сила, чието неукротимо изригване и завладяващ динамизъм явно заплашват равновесието на гражданската религия, да се покаже доброжелателна и нежна, трябва градът да приеме Дионис, да го признае за свой и да му осигури място в обществения култ редом с другите богове” – Жан-Пиер Вернан, Мит и религия в древна Гърция, гл. „Гръцкия мистицизъм – Дионис, странният чужденец”, с. 68 (Университетска философска поредица, НБУ, София, 2016).


[5] От тази перспектива се откроява вътрешното напрежение между представата за божествена природа и многообразието на нейните представители. Очевидно гърците „влачат” своя политеизъм от предлогико-философския си разцвет. Когато диференцират понятието за бог (to theion), се оказва изключително трудно да го разпределят между всяка една божествена личност. Затова свидетелства култовата практика, в която човек се обръща (преди всичко) към едно божество, на което приписва всичките достойнства на височайшата природа. За да избегнат онтологическия ужас от ситуацията, в която силите на всеки бог са равнозначни на неговите събратя (което би нихилирало цялата природа), гърците хитро позиционират Съдбата като метацентър на света и поставят боговете в субординирана позиция спрямо нея. В култовете, любопитно, се възцарява монистична умонагласа, а небесводът се крепи върху монолатрията в лицето на Зевс. В духа на последното Жан-Пиер Вернан, коментиращ А. Фестюжиер, пише: „По подобен начин зад разнообразието от имена, фигури, свойствени за всяко божество функции се предполага, че ритуалът задейства един и същи опит за божественото изобщо, схващано като свръхчовешка сила (to kreitton). В основата на всеки отделен бог това неопределено божество – на гръцки to theion или to daimonion – добива различия съобразно желанията или страховете, на които култът трябва да отговори. На свой ред върху общото платно на божественото поетите извайват особени фигури; раздвижват ги във въображението си чрез поредица от драматични приключения по волята на това, което Фестюжиер не се колебае да нарече „божествен роман”. Обратно, за всяко култово действие няма друг бог освен този, който се призовава; още с обръщането към него „в него се концентрира цялата божествена сила, вниманието е насочено единствено към него. Със сигурност той не се съзерцава като един-единствен бог, понеже има други богове, това е известно. Но на практика в даденото състояние на душата на вярващия именно в този момент призоваваният бог измества другите”. Вж. Жан-Пиер Вернар, Мит и религия в древна Гърция, гл. „Мит, ритуал, фигура на боговете“, стр. 27.


[6] Ханаански бог, за който четем: „The best known of the Canaanite dying gods was the young spring god Adonai  („my lord”), who was particularly favored by the Phoenicians and also became popular in Greece and Rome as a human with whom Aphrodite/Venus fell in love“. The Oxford Companion to World Mythology” (Oxford University Press, 2005).




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org