BG | RU

ЦЕПНАТИНА В ПЪТЕКАТА НА ВРЕМЕТО – УНИКАЛНИЯТ КАЙРОС „В ОЧАКВАНЕ НА ГОДО“

година 2017 / брой 127, Антоанета Дончева

  

Майките ни, клекнали над гроба, трудно раждат.


 От дъното на ямата гробарят замислено поставя щипците си.


 Толкова ни е времето за стареене. Въздухът е пълен с нашите крясъци.


 С. Бекет, В очакване на Годо


 


Според Пол Рикьор времето се характеризира с „неподатлива реалност“ (Време и разказ, т. 1), която се противопоставя на всички опити да бъде редуцирана или интернализирана в съзнанието. Тези апории обаче намират един вид поетично разрешение в разказа. Той твърди, че проблемите на темпоралността, които философията сама по себе си не може да разреши, са представени по различен и в някои отношения по-плодотворен начин в литературата. Драмата „В очакване на Годо“ на Бекет представя тази неподатлива реалност по най-категоричен начин чрез централната си тема, която е и обект на изследване тук: феноменът на очакването (понякога ще използвам отглаголното съществително – чакането, за да изразя дълготрайността на процеса).


Предложеното изследване е и предизвикателство, отправено към утвърдената и следвана от десетилетия линия на интерпретация на феномена на чакането да се разглежда предимно в отрицателна конотация – вариации на мнението на Теодор Адорно, че „В очакване на Годо“ е есктраполация на негативния кайрос, „където пълнотата на мига се превръща в безкрайно повторение, конвергиращо с нищото“[1], както и че станалата вече христоматийна драма на Бекет е символ на безсмисленото съществуване в свят на хаос, монотонност и скука – топос, станал особено популярен и актуален в културата на Европа след Втората световна война.


Избрах да се съсредоточа върху сложните времеви пластове на този драма не само заради световната й репутация, нито защото думата „време“ е употребена 44 пъти – равно разпределена по 22 пъти в първо и второ действие (може би неслучайно), думата „очаквам“ – 60 пъти, заедно с четиринадесет изказвания за „утре“ и 30 за „вчера“, и само 4 за днес – равно разпределени по 2 в една пиеса, станала символ на безвремието.


Интерпретацията ще се заеме да очертае в най-общ план значението на понятието кайрос, защото един подробен анализ би имал обема на цяла монография както заради своята многопластовост, така и поради сложната си трансформация през вековете. Стремежът е да се докажа, че очакването (на Годо) като темпорална и знакова структура е уникално за творчеството на Бекет, защото само и единствено там авторът извежда героите си от безвремието на тяхното съществуване и ги въвлича в кайрологично завихряне, което преобръща смислите и посланията на драмата.


Твърдейки това, аз няма да отрека факта, че хронотопът в драмата на Бекет (както и в цялото му творчество) елиминира всяка характеристика на понятието, дефинирано от Бахтин. Време-пространствените измерения в драмата са размити, защото не са положени в никаква координатна система: денят може да свърши без никакво предизвестие, времето не тече, а мястото е някъде на земята, персонажите са безпаметни за своето минало и забравят дори собствените си имена. Хронотопът в драмата на Бекет е нулев знак – той няма референт и се удържа единствено в топоса на безкрайното чакане. Амбициозната ми цел е да открия зад кататоничния ступор на неговите персонажи в темпоралността на очакването уникален топос на спасение и телеологичност, както и най-мощната проява на живот в цялото творчество на нобеловия лауреат и най-изследван и коментиран писател на ХХ в.


 Ще бъде привлечен коментарът на Мартин Хайдегер за понятието sterēsis (лишеност) на Аристотел, който той използва, за да докаже, че структурата на sterēsis води до привилегия на (не)съществуването. Хайдегер превръща sterēsis във важен изходен топос за постигане на автентичността на Dasein през кайрос. За него структурата на sterēsis имплицитно съдържа и води до движение на това, което кайрос разкрива по отношение на Dasein – неговата автентичност и себеоткриване. В последната част ще изложа аргументите си защо драмата „В очакване на Годо“ на Бекет е уникална за творчеството на Бекет – тук за пръв и последен път той въвлича персонажите си в кайрологична времева структура и чрез нея превръща времето от чудовище на обречеността и проклятието в спасение.[2] (…)


 


 


[1] Т. Адорно, Естетическа теория, София, 2002, с. 55.


[2] В есето си „Пруст“ Бекет определя времето като „двуглаво чудовище на проклятието и спасението“. (doubleheaded monster of damnation and salvation). S. Beckett, Proust, London, 1965, p. 1.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org