BG | RU

ДВАТА ПОЛИТИЧЕСКИ СВЯТА НА СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВИЕ

година 2018 / брой 130, Атанас Славов

  

Съвременното православие е дълбинно раздвоено в отношението си към политическата модерност, разбирана като политически ред, основан на демокрацията, правата на човека и върховенството на правото. Тази вътрешна раздвоеност все по-ясно се очертава през последното десетилетие. Ако след края на комунистическия тоталитаризъм имаше основателна надежда, че вече свободните православни църкви ще се обърнат към и подкрепят без особени резерви политическите ценности на либералнодемократичното общество, то три десетилетия по-късно контекстът е значително променен. Въпреки че няма теологична несъвместимост между основните православни доктрини, от една страна, и демокрацията и правата на човека[1], от друга, практическото прилагане на православната политическа теология разкрива сериозен вътрешен разлом. Най-общо този разлом може да бъде илюстриран чрез отношението на православните църкви към демокрацията, правата на човека и международния правов ред. В светлината на проведения през 2016 г. на о. Крит Свят и велик събор на Православната църква и неучастието на четири автокефални църкви в него (Руската православна църква, Българската православна църква – Българска патриаршия, Грузинската православна църква, Антиохийската патриаршия), може да се направи критичен анализ на дълбоките (гео-)политически разделения в рамките на православието – между демократичните държави, в които православните църкви са активен партньор и участник в изграждането на демократичното общество, и авторитарните държави, в които църквите са инструментализирани в подкрепа на режима.


Ситуацията в България представлява хибриден случай – неукрепнала демократична система и институции, наред със самоизолиращата се Българска православна църква с традиционно силно руско влияние в нея. Тази комбинация от фактори крие рискове за използване на Българската църква в хибридни действия за ерозиране на демократичния ред и разколебаване на евроатлантическата ориентация на страната. Скорошната ситуация около посещението на Московския патриарх Кирил и недопустимите негови изказвания по повод националния празник на страната само илюстрират подчиненото положение на българските църковни лидери и официални институции пред агресивната политика на Кремъл в региона. В този контекст не бива да се забравя, че Русия има дълга традиция на инструментализиране на православието за постигане на своите геополитически цели.[2]


В следващите параграфи ще се опитам по-ясно да очертая двете алтернативни позиции вътре в съвременното православие – едната в подкрепа на демокрацията и правата на човека, другата – в подкрепа на ултраконсервативни обществени тенденции, съчетани с авторитарен режим. Ключов тест за това къде стоят отделните автокефални църкви е тяхното отношение към приетите документи на Критския събор, особено към прогласените ценностни позиции в документите „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ и „Енциклика на Святия и велик събор на Православната църква“.[3]


 



  1. Подкрепа за демокрацията или легитимиране на авторитаризма


В „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ са систематизирани ценности, принципи и послания във връзка с основни политически и социални въпроси: Църквата има вселенска мисия, активно участва в обществените процеси, като свидетелства за високото достойнство и призвание на човешката личност, за императивите да се зачита свободата на човека; Църквата призовава да се изграждат междуличностни и обществени връзки, основани на солидарността и справедливостта.[4] Приема се, че Църквата не участва пряко в политиката, разбирана в тесен смисъл като борба за власт, но нейното свидетелство и послание е същностно политическо, доколкото то изразява загриженост за съдбата на човека и неговата духовна свобода. Изтъква се, че поместните църкви са призвани да подкрепят конструктивното сътрудничество със светските държави, да зачитат върховенството на правото в съответствие с библейската максима „отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21). Това сътрудничество обаче трябва да съхрани специфичната идентичност на Църквата и държавата и да осигури тяхното взаимодействие за защита на уникалното достойнство и правата на човека, както и да гарантира социална справедливост.[5]


Вселенското православно свидетелство, изразено в официалните документи на Критския събор, преодолява исторически детерминираните форми на традиционната православна политическа теология – на „християнската империя“ и на „християнската нация“. Както класическата имперска симфонѝя между Църквата и държавата (патриарха и императора), така и националистическата политическа теология от ХІХ в. са неадекватни на съвременния политически и социокултурен контекст на демократичните общества, в които живее мнозинството от православните християни. Нещо повече, традиционните политико-теологични модели на православието са дълбоко компрометирани и изчерпани от безкрайните конюнктурни компромиси, които Църквата е трябвало да прави, за да оцелява в условията на авторитарни и автократични режими. За всеки критично мислещ съвременник трябва да е ясно, че няма връщане към „изгубения рай“ на имперското или националистическото православие. Обективните социално-икономически, демографски и технологични процеси правят практически невъзможно възкресяването на традиционалистките затворени общества както на Балканите, така и в пределите на Русия.


Новият модел на православна политическа теология, прогласен на Събора в Крит, съответства на установяването на конституционна демокрация и правова държава, на едно цялостно и задълбочено разбиране за достойнството, свободата и правата на личността, на плуралистичния характер на гражданското общество. Без да изменя на своите трансцедентни основания и дълбоки теологични доктрини, вселенското православие постепенно заговаря на езика на политическата модерност (либерална демокрация, права на човека, върховенство на правото), за да може да предаде на съвременния човек своите дълбинни послания. Църквата не може да рискува съзнателно да се маргинализира, да се самоизолира, като остане в периферията на социалните и културните процеси в съвременните общества.[6] Ако това се случи, ще е равносилно на изоставяне на вселенската мисия и отговорността за света.  (…)


 


[1] Относно принципите на съвременната православна политическа теология, вж. Атанас Славов, „Православна политическа теология на участието. Основни принципи“, в: сп. „Християнство и култура“, бр. 10/Зима/2015, с. 5-22; А. Славов, „Универсализъм, съборност, свобода. Политико-теологични визии на събора в Крит“, в: сп. „Християнство и култура“, бр. 10/117/2016, с. 73-81.

[2] Калин Янакиев, „Православието и Европа. Имперското инструментализиране на Православието“, в: Европа, паметта, църквата. Политико-исторически и духовни записки (София, Хермес, 2015), 101-106.

[3] The Mission of the Orthodox Church in Today’s World, Holy and Great Council 2016:

https://www.holycouncil.org/-/mission-orthodox-church-todays-world;

Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church“ (June 2016):

https://www.holycouncil.org/-/encyclical-holy-council

[4] The Mission of the Orthodox Church in Today’s World.

[5] Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church (§ 16).

[6] John Meyendorff, The Byzantine Legacy in the Orthodox Church (New York: St Vladimir's Seminary Press,1983), 225-229.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org