BG | RU

ЕТИКА НА ДОБРОДЕТЕЛТА: СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ СВ. МАКСИМ ИЗПОВЕДНИК И ТОМА ОТ АКВИНО

година 2018 / брой 131, Андрю Лаут

  

Опитът за такова сравнение в кратко есе като настоящото очевидно е невъзможно начинание; възможно е само тези двама гиганти на християнското богословие – св. Максим, най-великият сред византийските богослови, оказал най-голямо влияние върху по-късната православна традиция, и Тома от Аквино, най-великият сред схоластиците, оказал най-голямо влияние върху по-късната католическа традиция – да бъдат поставени в контекста, към който принадлежат, да бъде разгледано как те възприемат и интерпретират тази традиция, за да бъдат поставени някои въпроси за приликите и разликите между тях. Зададената в това есе тема се ограничава до „етиката на добродетелта“, както тя е наричана след 50-те години под влияние на изследванията на оксфордски философи като Филипа Фут и Айрис Мърдок, без да се насочва към по-широки въпроси, по отношение на които сравнението между двамата богослови би било също ползотворно и може би дори по-важно.[1]


Фут и Мърдок разглеждат възраждането на етиката на добродетелта като предизвикателство и критика към кантиантските и посткантианските подходи в етиката, фокусирани върху етическите решения и разрешаването на моралните дилеми, чрез поставяне на акцент върху скритите зад съответните действия намерения или върху последиците от взетите решенията. Интересът към намеренията се превръща, както е при Кант, във въпрос за дълга – какво човек трябва да прави (следователно в деонтологичен въпрос); а интересът към последиците, развит от утилитаристите, поставя въпроса дали етическите решения са следствие от изчисляване на последиците – в смисъла на възможното щастие, което би настъпило вследствие на съответното решение. Двете теории впоследствие са подложени на известни видоизменения и подобрения. Ала Фут и Мърдок настояват за завръщане към класическата традиция, както тя се открива у Платон и Аристотел, чиито етически размисли са насочени не към начина на взимане на решенията, не към акта на волята (както е добре известно, концепцията за волята отсъства от дискусията за етиката в класическата и елинистическата философия), а към това какво е нужно, за да бъдем добри човешки същества – концепция, изследвана чрез достойнствата, ἀρεταί, virtutes или „добродетелите“, които правят човека добър. Тази концепция за добродетелта дори не е само морална – особено в гръцкия контекст, където ἀρετή може да бъде характеристика и на вещи, отличаващи се с видимо достойнство – един меч също може да притежава ἀρετή, ако е добре наточен и балансиран например – но като цяло се приема, че човешките достойнства представляват морални качества, дори и те да не ги изчерпват, макар някои философи, като стоиците и според някои също и Платон, да приемат, че човешкото достойнство е вътрешно морално (за разлика от Аристотел, чийто „благороден човек“, μεγαλόψυχος, да изразява своето достойнство в своето богатство, в интелигентност, дори в походката и поведението си, наред със стриктно „морални“ качества).


В Пир, когато Агатон, домакинът, започва своята реч във възхвала на любовта, ἔρως, той се спира първо на божествената красота, а след това на нейната доброта; описанието на добротата се спира последователно на всяка една от добродетелите: справедливост, защото еросът нито върши, нито търпи несправедливости; разумност, защото „разумността е да имаш власт над удоволствията и желанията, а няма по-могъщо удоволствие от Ерос“; смелост или твърдост, защото „казва се, че не Арес държи Ерос, а Ерос – Арес, под което се има предвид, че последният бил влюбен в Афродита“; и мъдростта, σοφία, защото чрез любовта Аполон, Музите, Хефест, Атина и Зевс вдъхновяват човешкия род да развива уменията си музиката и поезията.[2] Благото на любовта се проявява в δικαιοσύνη, σωφροσύνη, ανδρεία, σοφία: справедливост, разумност, смелост, или твърдост, и мъдрост, очевидно разбирани тук в практически смисъл. Те ще се превърнат в четирите кардинални добродетели, които откриваме отново в Държавата на Платон, този път свързани с тройната структура на душата, съответстваща на тройната структура на града държава, πόλις. Също както държавата се състои от управници, стражи помощници, от селяни и труженици, така и душата се състои от разумна способност – разума, интелекта или νοῦς, от гняв или способност на силата – от енергия или стимул, θυμός, и от желаеща способност – επιθυμητικόν. Управниците и νοῦς се нуждаят от мъдрост, σοφία, стражите и θυμός – от смелост, ανδρεία. Разумността е следствие от „единодушие и съгласие“ между всички три части, макар тя да е особено необходима на работниците и желаещата способност на душата. Справедливостта също е невъзможна без равновесието между трите части в града или душата: равновесие, постигано, когато всяка част изпълнява своята задача и когато стражите и работниците – θυμός или επιθυμητικόν – са подвластни на ръководството на управниците или на разума.[3] Този кратък поглед към Платон показва двата начина, чрез които действат добродетелите: от една страна, по отношение на индивида и реда на неговата любов, а от друга – по отношение на начина на функционирането на обществото. При Платон, както и при много философи от Класическата или Късната античност, е налице дълбока аналогия между човека и космоса, по същия начин е налице и дълбока аналогия между индивида и града.


Концепцията на Платон за добродетелта е доразвита от Аристотел, като неговите нюанси оказват значително въздействие върху по-късните разбирания за добродетелта. Аристотел има по-аналитичен подход към добродетелта от Платон и акцентира върху изследване на различията.[4] Докато за Платон добродетелта е по същество неделима – умереността предполага мъдрост, смелост и справедливост – Аристотел се спира на различията между добродетелите. Най-видимо е проявлението на тези различия в първата от добродетелите – която е присъща предимно на интелекта и е означена от Платон като мъдрост, σοφία. Аристотел различава σοφία от φρόνησις, интелектуалната мъдрост, съзерцанието, от моралната мъдрост, нашето разбиране за морално поведение. По същия начин той описва и различието между интелектуалната добродетел и моралната добродетел: кардинални добродетели са моралните добродетели, ἠθικαὶ ἀρεταί, които имат отношение към нашите действия в света, πρᾶξις; отвъд тях се намира интелектуалната добродетел, σοφία, която има отношение към съзерцаването на реалността, като в най-висшата си форма това е вечната реалност. (…)


 


 


[1] За по-детайлно сравнение по този фундаментален въпрос виж: Antoine Lévy, Le Créé et l’incréé. Maxime le Confesseur et Thomas d’Aquin (Paris: Librairie Philosophique J. Vrin, 2006). За етическата мисъл на Филипа Фут и Айрис Мърдок виж: Philippa Foot, Natural Goodness (Oxford: Clarendon Press, 2001) и Айрис Мърдок, The Sovereignty of Good (London: Routledge & Kegan Paul, 1970).


[2] Платон, Пир 196B-197B. Изток-Запад., 2015. Прев. Георги Гочев.


[3] Платон. Държавата, 441C-445B. Изток-Запад., 2014. Прев. Александър Милев.


[4] Виж Aristotle, The Nichomachean Ethics, a commentary by H. H. Joachim (Oxford: Clarendon


Press, 1951), pp. 113-15.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org