BG | RU

ИЗЦЕЛЕНИЕ И СПАСЕНИЕ. ЛЕКАРЯТ И СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛЯТ – СХОДСТВА, РАЗЛИЧИЯ И КОМПЕТЕНТНОСТ В ПСИХОЛОГИЧНАТА ТЕРАПИЯ И ПОМОЩ

година 2018 / брой 131, Паулина Тодорова

  

Когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се… А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше… И Иисус му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси.


 (Лук. 17:12-19)


 


Решението на проблема за основната разграничителна линия между специализираната психотерапевтична и психологична терапия като начин на изцеление и душегрижието и духовното ръководство като път към спасение е разкрито по много ясен начин в евангелския разказ за излекуването на десетте прокажени (срв. Лука 17:12-19). Обикновено при подхода към това събитие в библейската екзегеза, както и в омилетичен план, на първо място се извежда темата за благодарността и това е свързано с отношението на човека към Бога, защото не съществува друг по-адекватен отговор за получената Божия милост. В случая обаче има и друга, изключително важна страна и това е психологичната интенционалност на спасяващата вяра, която по-нататък намира израз в отношението на Иисус Христос към излекуваните от проказа болни.


От медицинска гледна точка положението на десетте прокажени е било абсолютно безнадеждно и единствено чудото е могло да ги спаси и възвърне към нормално общение със здравите хора от тяхното обкръжение. Прокажените са осъзнавали цялата си обреченост и безизходност, защото при техния страх пред лицето на смъртта, потънали в смрад и гнойни рани, в пълната им изолация, изоставеност и екзистенциален ужас, никой не е могъл да им даде никаква надежда и утеха. И когато близо до тях минава Месия, спасителен лъч от светлина прониква в злокобния мрак на отчаянието и от дълбината на неизмеримото им страдание се отронват воплите: „Иисусе Наставниче, помилуй ни!”. Със силата на Своето Божество Христос им дарява физическо изцеление от неизлечимата болест и с това приключва чудото на възвърнатото здраве на тялото, за да се открие друга, още по-удивителна страница – на чудото на спасяващата вяра. В случая само един от получилите физическо изцеление вярва, че Иисус като Месия и Спасител на света е Този, Който може да излекува от всяка болест и тялото, и душата. Той се връща при Иисус, пада ничком пред нозете Му и благодари, като прославя Бога с висок глас. Тогава Иисус му казва: Стани, иди си: твоята вяра те спаси (Лук. 17:19).


Тълкувателният подтекст на това събитие разкрива, че пред изпълнения с благодарност излекуван прокажен стои Иисус, Синът на живия Бог, Източникът на здравето, на красотата и божествената власт, Който не казва: Аз те спасих със силата на Моето Божество, но в теб има божествена сила, която, ако ти си осъзнал като основен двигател на твоята душа, ти открива пътя към спасението, който ти дава възприятие за нова, по-висша действителност и те води към живот във вечността. Това е подвигът на спасяващата вяра, която мобилизира цялата енергия и духовно нравствен ресурс на личността и дава смисъла на мотивацията за осъществяване на целите и предназначението на човешкото съществуване в достигане на духовната висота, в която се преоткрива истинският живот в Христос. „Ако имате вяра и не се усъмните… всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите” (Мат. 21:21-22).


Същевременно душегрижието е тази област на пастирското служение, в която психологичните знания са особено полезни с оглед на практическото им приложение в живота на Църквата. Днес, когато все повече се увеличава интензивността на стресовите преживявания и травмиращата междуличностна агресивност, мнозина, без да осъзнават това, се намират на границата на психичните заболявания и пребивават в междинни състояния на психично здрави и психично болни. Поради това все повече нараства необходимостта, особено в областта на душегрижието, свещенослужителят да притежава знания и за психичните разстройства и отклонения на личността, за да може да разпознава техните прояви и симптоми. Като отчита динамиката, степента и спецификата на душевното страдание и заболяване, свещенослужителят ще бъде в състояние да помогне на потърсилия психологична помощ и подкрепа за правилно отношение към душевното му страдание и ако то се развива особено интензивно, да съдейства как да се намери правилният път за неговото преодоляване и лечение. Така в този прагматичен план неизбежно се стига до въпроса дали по принцип е допустимо от гледна точка на православието да се говори за пастирска консултация и за психологична и психиатрична помощ. Необходимо ли е въобще да се говори за пастирска психиатрия. С други думи, може ли да се съвмести този предмет с нашите основни антропологично-психологични начала, унаследени от светоотеческото и църковно предание, духовен опит, етика и аскетика. „Подобен подход към проблема не може да не предизвика усмивка или удивление. Впрочем такива питания нееднократно се е налагало да се чуват, защото твърде често връзката между пастирска психиатрия, етика и аскетика наистина предизвиква удивление. Тук обаче трябва да се има предвид, че психиатрията в никакъв случай не претендира за области, които са в компетенцията на аскетиката; защото, докато аскетиката е заета с борба срещу страстите и греховете, то пастирската психологична помощ се стреми да проникне в онези сфери на душевния живот, които в никакъв случай не могат да бъдат класифицирани като грях и зло. Аскетиката дава благоразумни унаследени съвети от светите отци и учители на Църквата за противопоставяне и лечение на грехове и пороци като гордост, униние, сребролюбие, тщеславие, чревоугодие, блуд и други. Психиатрията от своя страна търси по-дълбоките причини на психичното състояние на човека, които се коренят в дълбината на душата, в подсъзнанието, в унаследени или придобити противоречия на човешкото същество. Психиатрията обръща внимание на това, от което аскетиката всъщност не се интересува в неговия чисто психофизиологичен аспект като натрапчиви идеи, фобии, неврастения, истерия и други.”[1]


В катехизиса е написано, че основната задача на свещенството е „да поучава вярващите във вяра и благочестие” и при сравняване на определенията за функциите на свещенослужителя и психотерапевта става пределно ясно, че се касае за различни сфери от човешкия живот. Опитният духовник обаче в редица случаи може да замени психотерапевта. Същевременно това в никакъв случай не е основание за отричане на професионалната дейност на психотерапевта и специфичните й сфери на приложение. Това би била дълбоко погрешна и несъответстваща на практиката на Църквата позиция. Смисълът на работата на психолога с човека е да го подготви за общуване със свещенослужителя. Това в никакъв случай не подменя служението на свещеника, но само помага на човека да извърши първоначалната работа на размисъл над собствения си живот, за да намери болезнените точки на собствения си „аз”, които му помагат по-късно да се покае. Задачата е да се помогне на мирянина… и да се покаже, че всъщност той самият е отговорен за живота си, че безизходното положение или кризата, в която се намира, е резултат на собствения му избор. Що се отнася до личността на психолога, очевидно е, че той трябва не само да е професионалист и в необходимата мяра да владее научния си инструментариум, методика и техника, но в добавка да има и достатъчно духовен опит. Това е необходимо, за да може да разграничава духовните проблеми от душевните и да не се заема с това, което е в компетенцията единствено на свещенослужителя. Например в случаите на явна прелест, в светоотеческото психологично разбиране на това понятие, е необходимо умение и компетентност, за да може то да се различава от състоянията, които в съвременния живот са близки с комплексите на егоцентризъм, мании за величие или псевдология фантастика[2]. Психологът трябва да помага да се разграничават чисто човешките проблеми, душевни страдания и болести от религиозните феномени в духовния опит. В практиката обаче има такива подвеждащи случаи, когато дори зоркият поглед на психолога не би могъл да улови истерията, прикрита зад маската на „умилението”, или в демонстрациите на суровия начин на живот и крайните форми на постничество да установи проявите на елементарни обсесии, а в показното „правдолюбие” – да види параноидни черти на личността. Тогава се налага окончателната оценка на посочените феномени да се дава съвместно със свещеника, когато и той паралелно е запознат с тях и в същото време се занимава заедно с психолога или психиатъра за тяхното преодоляване. (…)


 


 


[1] Киприян (Керн) архимандрит. Православное пастырское служение. Москва. 2002, с.306.


[2] Псевдология фантастика или митомания е болестно състояние, патологична склонност към съобщаване на лъжлива информация за себе си. Б. р.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org